Аз съм от онези същества, което вие на Земята наричате извънземни. Казвам се Фунц. Живея на планетата Тизатунк. От време на време прескачам до Земята - там ходя на море, защото е много е топло, особено около Африка.

Качихме се на летящата чиния и отпътувахме към тази далечна планета. Изведнъж се чу експлозия и Гивинонг се разтърча напред-назад с един пожарогасител. Коръбът започна малко по малко да губи мощност и накрая спря. За жалост се отклонихме по едно надолнище и след усилени опити да спрем, спирачките се подпалиха. Докато летяхме по пътя, видях остър завой. Не можах да го взема заради високата скорост и излетях от него... Реехме се във въздуха с една безмоторна летяща чиния. Когато видях земята, затворих очи и изкрещях: "Това е краят!". И наистина щеше да е така, ако се бяхме разбили с тази скорост. Добре, че ни удари случаен метеорит, та понамали инерцията ни и някак си успяхме да се приземим във... ъ-ъ-ъ-ъ, как му викахте? А-а-а! Америка. Там се запознахме с един много дружелюбен човек на име Питърсън.

- Съжалявам, но не мога да ви поправя летящата чиния, нито пък имам моя, с която да ви услужа. Но ще ви закарам до космическата магистрала и там да хванете някой на стоп.

- Няма проблем! Хайде!

След като Питърсън ни закара, ние висяхме няколко часа. Докато най-накрая ни спря един стар, очукан космически кораб. Качихме се в него и отпътувахме за Нимну. Шофьорът се казваше Тътълон. Той също беше от Тизатунк. Отиваше до планетата на чичо ми, за да обере реколтата си от кафяви сливи (Нимну се славеше като сливовия оазис). Всеки си отглеждаше по хектар-два. Не се сдържах и завързах разговор с него. Разправихме се за различни случки.

За щастие спасихме родината. Малко се поизпотихме, но си струваше риска, който поехме.