История с пеперуди (Из "Приказки за необратимото")
Градът стоварва прашни нозе над очите ми, пари безизразно в дланите и примирено се сгушва в ъглите на нищо не подозиращите капчуци… Мирише на пепел, на въглища и още нещо… Напипвам го с върха на устните, поемам го доверчиво, преглъщам и го оставям да разкъса остатъците от изпепелени илюзии, полепнали по и без това нефункциониращите ми дробове… Не дишам! Утре ще поема въздух, ще кажа на дъщеря си, че сънува, че това е приказка за необратимото, ще ù разкажа за най-дългия път, за най-красивото утро, за най-тихата болка и най-прекрасните мигове, онези, когато я поех за първи път в ръцете си! Ще ù я разкажа докрай! И за последните стъпки ще ù разкажа и за нежните вопли на дъжда, когато барабани по следите на вятъра. Ще ù разкажа за топлите длани на едно далечно Слънце, в което винаги ще може да намира утеха! И за красивите есенни багри, които времето ще твори всеки път, когато си мисли за мен… Ще потъгуваме… и после, когато заспи, ще я завия тихичко… и ще си тръгна…
***
- Мамо, мамо? Ела, хванах си пеперуда!....
- Ерин, стига си тичала нагоре-надолу по стълбите! Ще паднеш! Моля те, не тичай!
- Но, мамо, ела да ти я покажа, ела! Прекрасна е! Имам си вълшебна пеперуда! Имам си вълшебна пеперуда!
Седнах до нея и с притеснение наблюдавах как пипа крехкото създание по крилете. Можеше да я нарани… Внимателно я взех от ръцете ù и я сложих на тревата… Едното крило висеше безжизнено и се опираше в изпадалите листа. Още едно докосване и можеше никога повече да не полети… Взех немирната си дъщеря и я понесох към банята…
- Но, мамо, тя ще си тръгне! Не искам да си тръгва! Хайде да я опитомим! Моля те, искам си вълшебната пеперуда!...
- Ще я опитомим… но нека сега я пуснем, тя сама ще дойде някой ден, ще видиш! Хайде да мием ръце и да обядваме! После ще ти покажа едно специално място!
- Специално! О… искам да отидем там!
Гледах с усмивка разширените ù от любопитство очи! Знаех, че за нея всяко място е специално! Нямаше никакво значение дали ще я заведа на двора под някое дърво, където живеят мравки или ще ù покажа паяка в кухнята или ще посоча ръцете си и ще ù позволя да разглежда бенките по тях...
***
Трябваше да побързам. Още малко и щях да изпусна и последния автобус, а беше важно да се прибера! Бързах за рождения ù ден! Цял ден бях обикаляла да търся подарък, който да ù хареса… И сега предвкусвах изненадата ù… Бях сигурна, че ще хареса нещата, които ù бях взела, но когато я прегърнах и ù подадох чантата с опакованите неща, тя я остави настрани и с особен блясък в очите ми каза:
- Мамо, върна се! Моята пеперуда се върна!
- Коя пеперуда? – не разбирах за какво ми говори…
- Моята! Онази, вълшебната! Права беше, каза ми, че ще се върне някой ден! И тя се върна! Тук е! – и показа някъде около стомаха… Имам пеперуда тук! Пърха с крилца и ме кара да се усмихвам и да политам с облаците!
- Влюбена си! – мисълта премина като ток през тялото ми, гледах красивата ù усмивка, която озаряваше лицето ù…
- Да!
- Хубаво е, нали?
- Мамо, щастлива съм! Само понякога, без причина, ей така, ми потичат сълзи, а не ме боли!
- Така е, когато си влюбен!...
Притеглих я към себе си и тихо я прегърнах! Сега целият ù свят пърхаше върху крилете на една мъничка пеперуда и стелеше приказни мечти, които струяха от очите ù! Всичко в тях се усмихваше! Моето малко момиче вече растеше…
***
И тя наистина един ден порасна… някак неусетно – пред очите ми…
Радвах се на красивото ù тяло, дълбоките очи, вечно вперени в следващото утре. Радвах се на успехите ù, живеех с проблемите и очакванията ù. Вечер до късно говорехме за впечатленията ù от изминалия ден, понякога заспиваше в ръцете ми, както тогава, когато беше мъничка и гонеше по цял ден своите пеперуди, но вече никога не проговори за тях. Нещо в нея се беше пречупило. Вече не съзерцаваше до късно звездите, не рисуваше с пръстче облачета по запотени прозорци, не тичаше из стаите с разперени ръце, все едно лети… Крилете ù се бяха превърнали в ръце, които моделираха действителността, но аз знаех, че един ден пеперудата ще се върне отново… в очите на нейното дете и ще ù покаже колко красиви могат да бъдат мечтите…
***
Сякаш е възможно да избруля напластеното с годините… Случайни минувачи стрелят по прозорците с умопомрачените си очаквания. Звън от счупени стъкла акомпанира на нечий смях, прокраднал се в съня на отдавна опразнено гнездо… Бледи стъпки пронизват нозете ми и оставят кална диря някъде назад – в изгубения отпечатък от тялото ти…
Вървя към последния си дъх, като обезумяла пеперуда… която няма криле, но вярва, че топлината ще я излекува….. онази – на Слънцето…
… и никой няма да се прибере у дома тази нощ, защото всеки е чужд в собствения си свят! А времето някак е изградило постулатите, които постепенно ще закърпят всички онези, несъществуващи следи, поникнали в очите на едно отдавна замряло очакване… и отминало детство, което можеше… да твори… пеперуди…
- Мамо, уморена съм от чакане, а не мога да дойда!...
© Бехрин Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Не, не, не казвам, че е това. Просто се сетих за тази песен. Иначе, не знам дали съм схванала напълно смисъла, който си вложила, но почувствах.. И понеже не съм много добра в словореденето, когато трябва да изразявам впечатления, ще опитам да ти изпратя на пощата една рисунка, която направих преди няколко дни. Мисля, че има сходство между посланията в нея и в твоя текст. Разбира се, съзнавам, че всеки вижда и усеща различни неща в едно или друго произведение, но .. ей, така.. вместо думите ми ти я давам
-
"Някой да се ражда с наколенки,
а пък други със по два-три чифта крила."
...
Не, Дани, не е това!
Метафора на преобразуването е... и на още нещо...
Благодаря!
-
Очарована съм!Първо ме подсети за песента на Васко Кръпката "Нощни пеперуди", която е с много хубав текст, а после... после ми стана тъжно.. после пак хубаво.. и пак тъжно... Експресивен текст, Бехрин!!
-
"... понякога силата на миналото се трансформира..."
Благодаря! -
Аплодисменти...
-
Прекрасно е!
-
Вълшебен и красив разказ!
-
Тези дни си мислех за поредицата ти " Откровено за лудостта" и хоп, начало на нова...
Знаех си, че ще се завърнеш пак към прозата.
И една много вярна мисъл: "всеки е чужд в собствения си свят". Понякога той затваря пътя за обратно, понякога силата на миналото се трансформира по най-прекрасен начин в него, като една завърнала се пеперуда...
Радвам се,че прочетох, Бети! -
... дишай и я пусни!
Може и да се върне...
Благодаря Ви! -
Бети,много ми хареса разказа ти!Прегръщам посланието и спирам да дишам за да не прогоня пеперудата- "уморена от очаквания, неможеща да се завърне" ... Благодаря ти!
-
"Градът стоварва прашни нозе над очите ми, пари безизразно в дланите и примирено се сгушва в ъглите на нищо не подозиращите капчуци… Мирише на пепел, на въглища и още нещо… Напипвам го с върха на устните, поемам го доверчиво, преглъщам и го оставям да разкъса остатъците от изпепелени илюзии, полепнали по и без това нефункциониращите ми дробове… Не дишам!"
Поетично, задълбочено, психологически наситено... Почувствах разказа ти, за което ти благодаря! -
Много е хубаво
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
