На Ния, която си пада по северняшките истории.

Съвет – най-добре се възприема, ако докато го четеш, ядеш праскова ;)

- Дайте сега аз да ви разкажа една история! – каза пепеляворусото момиче. Всъщност тя имаше много интересен цвят на косата. Пепеляво рус. Е, може би за Швеция или Норвегия няма да е толкова необичаен, но за България момиче с естествено пепеляво рус цвят на косата си беше цяло чудо. По-голямоточудо беше, че и двамата й родители си бяха типични българи – с тъмна коса и тъмни очи. А Диана беше със светла кожа, сини очи и пепеляво руса коса, като извадена от роман на Астрид Линдгрен... Външният вид на Диана създаде големи проблеми на майка й – така де, то си беше бая подозрително от самото начало. То не бяха скандали вкъщи, то не беше чудо! И се стигна до ДНК тест, който за голяма изненада оправда майката. “Случвали се такива неща, обясниха лекарите на баща й – природа, не можем да я контролираме. Само я мажете с повече крем срещу изгряне, че каквато е беличка...”

От тогава скандалите спряха, но майката на Диана си остана леко наежена срещу баща й до смъртта му, а дори и малко срещу самото момиче. Въпреки че детето изобщо не беше виновно.

Но в училище й беше много трудно. Децата я наричаха “призрак”, заради бледата, почти прозрачна кожа. Момчетата я щипеха, за да се убедят, че не е безплътна, а момичетата й скубеха опашката. А тя,милата, тихо си плачеше и никога не се оплакваше. До дванайсетгодишната си възраст единствените приятели на Диана бяха героите от книгите на Астрид Линдгрен. Тя много обичаше книгите й. И да й кажат, че прилича на Аника, беше най-голямата й радост. Любимата й беше “Братята с лъвски сърца.” Диана мечтаеше да има брат.

И един ден Митко влезе в живота й. Момичето с пепеляво руса коса заобича Митко и Митко заобича момичето с пепеляво руса коса. Диана искаше да разкаже на всички за него иточно това смяташе да направи. Тя беше вече на тринадесет и половина и бе отишла на едно събиране на разказвачи на приказки, които се наричаха “Лигата на разказвачите”. И бе решила също да разказва. Пуснаха я да влезе, въпреки че беше малка, (май го направиха заради цвета на косата й).

- Сега ще ви разкажа за моя приятел Митко – изрече последните две думи с особено задоволство. – Митко е на седемнадесет, много е висок и най-много обича да държи ръката си плътно допряна до моята. Всъщност Митко няма собствена топлина. Той е като... като... като влечугите. Сам ми каза, че се топли от слънцето, а когато не му стига, се топли и от хората като ги докосва – Диана беше толкова увлечена в разказа си, че не забеляза разтревожените физиономии на някои разказвачи.– Ама да не си помислите, че Митко е лош! О, не, той е много добър. Сега ще ви разкажа как се запознах с най-добрия си приятел. Беше преди година и половина – аз се разхождах сама по улицата и отидох в парка, там седнах на една пейка. Той дойде изведнъж до мен и ме попита дали може да ме хване за ръка – разтревожените физиономии се намръщиха- а аз станах и си тръгнах. Уплаших се, че ще тръгне след мен. Но той си остана на пейката. Тогава аз се скрих зад едно дърво и го загледах. Митко трепереше целия и изглеждаше много уплашен. Тогава аз отидох при него и го хванах за ръка. Попитах го защо трепери – беше пролет и хич не беше студено, щом мама ми даде да изляза с полата! – а той само ме погледна тъжно и ме стисна по-силно за ръката. Така си останахме, хванати за ръце някъде около половин следобед. Митко по едно време спря да трепери, а аз тъкмо му разказвах за “Братята с лъвски сърца”. И той много я хареса. Когато стана пет, аз му казах, че е време да си ходя, но му наредих – Диана се усмихна гордо – да дойде утре пак на същото място, за да му я доразкажа. И така аз му разказах “Братята с лъвски сърца” и Пипи, и “Двойната Лотхен”, и “Емил от Льонеберя”. А като свършиха приказките, започнах да му разказвам за себе си. В началото той само кимаше, ама после започна и да ми отговаря. Митко малко заеква и затова го е срам да говори, ама ако знаете колко е силен! Веднъж ми счупи една пръчка от първия опит, а аз се опитвах да я счупя някъде половин ден! Обаче винаги се държахме за ръце, защото на Митко му беше студено. После дойде лятото и Митко се топлеше от слънцето, излизахме да играем всеки ден -той ме люлее на люлките и ме носи на рамене. Леле, ако знаете колко е силен! Казах ли ви за пръчката, дето я счупи отведнъж? – намръщените физиономии се поусмихнаха. – А като дойде есента, пак се държахме за ръце. Аз му носех мляко с какао от вкъщи с термоса на мама. После дойде зимата и стана много, много лошо! На Митко му беше много студено и аз се опитвах даже да го прегърна, ама ми беше много трудно! Знаете ли колко е голям? И аз помолих баба да ме научи да плета. И му изплетох шапка и шал, даже и ръкавици. В жълто! Да му топлят като слънцето. Подарих му ги за Коледа. Е, ръкавиците му бяха малко малки, обаче той каза, че много ги харесва. А той ми подари една кукла – малко е стара и опърпана, ама е с коса като моята и много я обичам. Ето, вижте! – поусмихнатите физиономии се позасмяха. – И Митко спря да трепери! Ама аз пак го държах за ръка и му носех мляко в термос! Много го обича. Мина зимата и дойде пролетта, аз пак му разказвах за Емил и Пипи. Най-му харесва историята обаче за братята с лъвски сърца. Искате ли да ви го покажа? – няколко души й казаха да го доведе. Диана излезе на бегом от стаята и след малко се върна с високо приветливо момче, сякаш извадено от роман на Астрид Линдгрен. Митко изглеждаше малко смутен, Диана го държеше за ръка и гордо го показваше на разказвачите. Няколко от тях станаха да се запознаят с него и да му стиснат ръката.

След това Диана обясни на журито, че е разказала историята си, за да може, ако спечели наградата, да купи на Митко солариум – за да се топли през зимата, а ако не й стигнат парите за това, поне ще му купи по-голям термос, за да събира повече мляко с какао. Тя получи наградата, но не й стигна и за термос. Вечерта се обадиха на родителите й и ги извикаха да я приберат. Когато дойдоха, една жена от разказвачите им разказа историята на Диана. Те се запознаха с Митко – оказа се, че е сираче и живее в детски дом. Веднаха започнаха процедура по осиновяване – големите деца почти никой не ги искаше, особено онези толкова близо до пълнолетие.

След три месеца Митко заживя с Диана и родителите й – за “добре дошъл” му подариха по-голям термос. А след още два месеца му купиха и солариум.