ITSY BITSY TEENIE WEENIE YELLOW POLKA DOT BIKINI

(“OLDIES” BONUS TRACK 2)

(…Two, three, four, tell the people what she wore!)

It was an itsy bitsy teenie weenie yellow polka-dot bikini,
That she wore for the first time today…

Paul Vance & Lee Pockriss

- Всички по гръб! – крещи физкултурникът Пейчинов и надува свирката. Вече десет минути чакам този момент. Не че не ми харесва слънцето да гали гърба ми, който леко щипе от вчера. Прибоят шуми приспивно и дори възбуденият шепот на съучениците ми и острите крясъци на гларусите като че ли се губят някъде из голямата му пухкава пелена.  Всичко навява едно блаженство, което напомня момента, когато мама ти е прочела приказка, и тъкмо се кани да загаси лампата…

Разбира се, отдавна никой не ми чете приказки. Нормално е, защото съм на 13. Така де – кой ще чете приказки на кльощав дангалак, над чиято устна се мъдри срамежливо подобие на мустак? „Ти много рано се източи, моето момче!”, казва татко. „Но нищо, така момичетата ще те забелязват!” „Какви мухи му пускаш, Петко?” скастря го мама, докато хваща бримка на чорапогащника си, опънат върху чашка за коняк. „Какви момичета на 13?” После снишава глас: „Не стига,  че всяка сутрин трябва да му пера чаршафите!...”

Когато се обърнеш по гръб, светът се променя! Както при телевизор, който най-сетне е загрял. Сещате ли се - щом цъкнеш ключа на „Опера”-та , първо се чува звук. Да кажем гласът на Митко Бомбата от „На всеки километър”. Обсъждат с майор Деянов как да прецакат нещо фашистите. Иска ти се веднага да видиш какво става, а не можеш. Седиш пред телевизора и си гризеш ноктите. После на екрана бавно - бавно изплуват някакви хилави очертания и накрая се превръщат в мъжествената фигура на Деянов!

Морето е пред мен!  Като по-малък полудявах от възбуда, докато чаках да се покаже през прозореца на Москвича. В първия момент не можеш да повярваш. Струва ти се, че е поредната синкава планина. Че мама и татко пак нещо те будалкат. Но не – това наистина е морето!  Над него висят като че ли неподвижни чайки и гларуси, а тук-там се белеят гривите на вълните. Хоризонтът е там някъде далеч, а ти се струва, че можеш да го докоснеш над спуснатото стъкло на Москвича…

Сега вече мога да го гледам. То се простира чак дотам, където почти по линията на хоризонта  преминава, оставяйки следа от бяла пяна, скоростният кораб „Комета”. Плава отдясно наляво, значи – към Варна. Как ми се иска да се повозя! Може пък и да ми излезе късметът – предпоследния ден ще има екскурзия за най-изявените лагерници с кораба. От Несебър до Бургас. Дано даскалите и отрядните да ми харесат стиховете на Вечерта на талантите!  Мислех дали да не чета едно за Димитров, но подозирам, че ще има много такива и няма да се забележи. Дали пък да не изкарам нещо любовно? Вярно, че може после да ме скъсат от бъзик, но пък „Риск печели, риск губи!”, нали? За тези цел, обаче, ще ми трябва муза…

- Ей, Ванка! – рита ме Киро отдясно, като вижда, че даскалите не гледат. – Разбра ли, че вчера е пристигнала чешка група?

- Е и к’во?

- Такова! Това си е друго – все едно са на Запад!

- Ти к’во, да не си фашист?

Киро ме поглежда уплашено и започва да мига на парцали.

- Бъзикам те, бе!

Смях.

- Обаче, казвам ти – продължава Киро – баща ми е бил там и казва, че са много отворени. А бе такова… момичетата, имам предвид.

- Ами?

- Да бе! Съвсем друга работа!

Не съм сигурен точно какво има предвид Киро, но усещам някаква странна възбуда. Както когато си мисля, че мога да се кача на „Кометата”.

- Я виж, Ванка, я виж! – от вълнение Киро сяда на хавлията, но веднага го сряза гръмкият глас на Пейчинов: „Ей, там! Я се печи!”

По плажа в колона по двама бавно напредва група нови лагерници. Съвсем бели - като нарисувани с водни бои на фона на морето.  Бяло и червено – вземаш по малко с четката и ги смесваш. С този цвят обичам да рисувам цъфнали дървета.

Повечето момичета са с цели бански. Както впрочем и моите съученички. „За плуването е удобен цял бански!”, беше казала класната.

Но в самия край на колоната стърчи високата фигура на русо момиче с жълт бански от две части. Как им казваха… а, да – „бикини”! Две носни кърпички на капки, като онези, които използват фокусниците. А между тях - онази най-сладка разновидност на розовия цвят, която никакви водни бои не могат да възпроизведат. Като че ли бикините са само рамка за тази плът, която лятото показва пред мен с артистичен жест, изпълнявайки най-великолепния си фокус.

Момичето царствено се приближава към нас като в сцена от някакъв забранен чуждестранен филм. Виждам все повече подробности по тялото й – извивката на бедрата, очертана от едва забележими руси косъмчета, сянката под гърдите, дори... като че ли и капчиците пот в ямката на шията й.

И в този миг, по някакъв необясним начин разбирам, че тази непозната чешка пионерка... че тя е Жена. Не Момиче, а Жена! Каквото и да значи.

Впрочем, това е нещо, което не може да се обясни. Само да се почувства.

Усещам, че сядам на хавлията и се взирам отдалеч в сините й очи. Наистина ли гледа мен, или само така ми се струва?

- Ванка, ти май си падна по нея, а? – удря ме с юмрук в ребрата Киро. – Аз казах ли ти, че са друга работа? Не като пиклите от нашия клас!

Не отговарям. Само се изправям и бавно тръгвам към нея. Тя се усмихва и продължава да върви. Начертавам мислените ни тректории върху пясъка. Пътищата ни ще се пресекат точно пред полуразрушения от прибоя пясъчен замък, украсен с миди и водорасли.

- Иване! – крещи Пейчинов – Марш обратно на хавлията, ще ти скъсам ушите!

Не го слушам.

Ето го замъкът!  Момичето спира. Гледаме се един друг. Някой е заглушил гласовете на учителите. Образ без звук. Само някъде далеч - далеч се чува прибоят като бял шум след  Химна в 0:00 часа. Всички ни гледат. Нека!

Тя се усмихва.

Кажи нещо, Иване, кажи!

- Меня… зовут Иван!

Изведнъж момичето прихва.

По дяволите, един гларус се е изцвъкал на главата ми!