Знаеш ли колко ужасно се чувствам? От три дни ходя по лекари и изследвания и всички гледат през очилата си и ми кимат успокоително, но не разбират какво причинява световъртежите и замайването ми. Всички ме питат съчувствено дали имам лични проблеми. „Не повече от всеки друг.” – отговарям им с ясното съзнание, че ги лъжа. Но как, как да им обясня какъв е проблемът ми? Как да обясня, че ситуацията е отвратителна. Сама съм с мъж, който ме обича от години, който прави всичко за мен, подава ми ръка, когато не мога да се задържа на краката си, гледа ме в очите и не се отделя нито крачка... на място, на което няма никой друг... какво не бих дала този мъж да си ти! И за три дни да изживея всичко, всичко с теб. Толкова. За три дни да си само за мен и за никого и за нищо друго. Дали ще бъдат достатъчни за забравя последния месец, в който сякаш попаднах в някакъв изкривен свят, в който само аз съм същата. Аз и моят копнеж по тебе. А ти стана нещо различно от онзи мъж, който беше. И не само различно, ти стана нещо, което не си – жесток мъчител, когото аз все пак искам, защото знам, че не е истина, а някакво кошмарно недоразумение, което искам да изясня, а не мога, защото ти упорито ме избягваш, оставяш ме да чакам да се срещнем, без извинения и обяснения, само с едно бегло „не съм обещал кога точно”, оставяш съобщенията ми без отговор с дни и прекратяваш разговорите ни когато не ти харесва онова, което ти казвам.

Дали три дни ще бъдат достатъчни да ми омръзнеш? Дали ще стигнат да ти се наситя? Дали ще стигнат да те целувам толкова, че на третия ден вечерта да мисля, че повече никога няма да поискам да докосна устните ти? Дали ще стигнат да ме прегръщаш и да ме галиш толкова, че накрая да жадувам да усещам по кожата си само въздух? Дали ще стигнат да изпиташ любов? Дали ще стигнат аз да изживея своята и да я оставя безболезнено в миналото, оплетена като пашкул в нишките на тези три дни? Оплетена като муха в паяжина, инжектирана с отрова и без никаква възможност за измъкване. И аз не искам да я измъквам. Искам да я оставя безболезнено да умре, защото не я искам. Не искам любов, която ме мъчи защото е несподелена. Не искам загрижеността ти, с която ме питаш „как си?”, наистина ли не разбираш как съм? Наистина ли не разбираш, че онова вътре у мен боледува? Че не мога да приема отдръпването ти от мен? И не защото не може да си изстинал или да ти съм ти омръзнала. Не, ако беше така, аз щях да го приема. Но не мога да приема причината, която те накара да се отдръпнеш. Твоят страх. Страхът, който те накара да се превърнеш в друг човек, в някакъв мъж, различен от онзи, когото аз познавам. Различен от онзи Емил, който казваше: аз ще направя това! и го правеше. Различен от онзи Емил, който казваше: и стена да има пред мен, щом съм решил да мина, с глава ще я разбия и пак ще мина! И го правеше! Различен от онзи Емил, който искаше да разбере какво се крие под външността ми, който ме откриваше като нова, непозната и загадъчна територия. Различен от онзи Емил, който ми казваше: с теб се чувствам в кожата си, ти си най-чистото създание, което съм срещал, само ти можеш да отчупиш парченца от камъка обвил сърцето ми. Този Емил се изгуби под твоя страх. Изгуби се и ми липсва. Липсва ми ужасно! Липсва ми всичко у него – и целувките му, и ръцете му, които ме галеха и притискаха до изнемога, нежността, с която ме обсипваше, и думите, които шепнеше в ухото ми, и най-много ми липсва онова всеобхватно, тръпкаво усещане за щастие, което изпитвах, когато виждах, че е щастлив да е с мен. Сега си просто един загрижен... приятел. Може би изпитваш и вина, че си допринесъл за болестта ми? Дори да е така, не искам вече да отговарям на въпроса „Как си?”. Отговарям веднъж само: зле. Искам да чувам друго -  да ми кажеш, че ти липсвам (но ти не помниш такъв случай – някой да ти липсва), да ми кажеш, че искаш да ме видиш (но вече не искаш да ме виждаш, защото „какво ще бъде тази връзка, щом не мога да бъда пълноценен мъж с теб”). Ето, това е, което ме разочарова и докарва до лудост – страхът ти от твоята... невъзможност да си „мъж” с мен. Не самата невъзможност, а страхът ти от нея. Защото аз бих минала прекрасно и без да проявяваш мъжествеността си, ако ти си останеш същия Емил. „Няма как да ме разбереш, ако не си мъж, който се е издънил така!” – така ми каза ти в опит за обяснение. Разбирам те, но от това не ми става по-лесно. „Ти мен разбираш ли ме?” – попитах те в опит да ти обясня своето положение в ситуацията. Ти вдигна рамене и каза: „Какво мога да направя, кажи ми?”. Аз знам какво да направя, знам го със сигурност… Но ми е толкова трудно да го изпълня. Сигурно няма да мога да я убия тази любов. Аз не съм убиец. Ще стане по трудния начин, както всичко при мен. Ще се лекувам бавно и постепенно. Ще се уча да те забравям по малко всеки ден. Ще успея. Ще ми мине и тогава ще кръстя вируса на твое име. А аз ще бъда тази, открила ваксината срещу него.