Из живота на един български неиздаден автор 1

Ставаш рано сутрин от изпомачканите чаршафи, виждаш някаква физиономия в огледалото и ú казваш: "Пак не са ни издали!"
За Наталия имаше и много по-лоши дни от този - дните, в които въобще не можеше да се надигне и да каже прословутата си реплика. Тя се надяваше едва ли не да предизвика всемогъщия гняв на съдбата и да я накара да свърши обратното на нейните думи. Съдбата обаче доволно я наблюдаваше как се гърчи от гняв в банята всяка сутрин. В банята се бяха случили толкова велики неща. Именно там стените бяха четири и имаше всичко необходимо за маниакалното ú обсебване - огледало и отдушник, та да си поема дъх между монолозите.
Понякога, но само понякога, Наталия все още виждаше обляно лице от бялсъка на камерите, а после майка си - Тъмна, която с тежък юмрук по масата ú заявяваше, че първо трбва да учи, после да има дете, а писането можеше да забрави напълно. Защото в техния род нямаше ни един, който да се застъпи за Наталия. Ни един велик ум, който да види в нейното обсебване частичка потенциал.
Не. Наталия потопи лицето си във водата. Джени щеше да се удави. Да я убие ли този път? Само още няколко секунди оставаха на младата писателка да се откаже. Изправи се, капчиците потекоха по шията и вълнената ú ношница: "Добре. И този път няма да убивам Джени."
От седмици се чудеше дали да убие героинята си, за да направи драмата пълна. Изживяваше два живота - този в книгата си и този на вечната борба със себе си. Би захвърлила писането на момента, ако изобщо можеше да прави нещо друго. Но не можеше.
Ако се сложеше край на живота на смелата Джени, то вероятно измислените ú читатели щяха да се разбунтуват. Да нахлуят от мислите ú, да започнат да я душат... Наталия се обърна към леглото. Там седеше Той. Абе трябваше да му измисли име на този мистериозен пич. От три дни седеше до леглото ú и я наблюдаваше с очакване.
Дали беше излязъл от някой сън, или чакаше да се намъкне в друг... Наистина беше красив. Дори не беше нужно да говори. Самото му присъствие успокояваше тревожните мисли на Наталия.
Тя неочаквано спря да чувства онази нужда за изява, за публичност, тази болна мания за недостижимото. Седна до него и престана да мисли. За пръв път от години тя забави мислите си и ги насочи към една едничка цел.
- Откъде се появи?
- Мисля, че те обичам - отвърна той, без да откъсва очи.
- Всички синове обичат майките си. Ала не е...
- Правилно? А редно ли е да говориш с мен?
Тогава на Наталия ú просветна. Една идея. Една мчета. Не нейната, но... Нова идея.
Тя седна зад писалището, стовари дебел куп листи и написа заглавието върху първия с едри четливи букви: Пречупеният писец - агонията на съвременния български писател.