Та, както споменах, експедицията беше двудневна. Ден, нощ, втори ден. Тоест – някъде трябваше да се спи, защото децата са още неопитни и няма как да издържат нощта в някой бар. Пък и аз отдавна съм излязъл от форма, а синът се бои от жена си.

Затова предварително синът направил резервация. Някъде си. Чак в София ми спомена, че е в хостел. Някъде в „Надежда“. Звъннах на един съученик, каза, че знаел къде е. И нищо повече.

Стигнахме по гласа на някаква жена до мястото. Триетажна бивша къща, странна. Още по-странното последва. Трима служители – не говорещи български. Синът е добре с английския, заяви, че тия били испаноговорящи, ползващи английския. Какво правят тук, на гурбет бедна България ли са…

Натам – все странни неща. Не, оплаквания нямам, но си беше странно…

Между етажите явно нямаше плочи, а гредоред. Мухите на горния етаж тропаха като пияни слонове хоро.

Стаята за четирима, леглата също странни. С нещо като балдахин – всъщност, опори за матраци, които да превърнат стаята за осем души.

Една баньо-тоалетна за етажа. Нямаше наплив, не изчаквахме, биваше…

Ама… Странно… Да не кажа – мизерия.

Хостел! Не е хотел – делят ги не толкова една буква, колкото цивилизационно разстояние през два века.

Да, бе – било измислено за бедни хора. Да общуват международно…

Според мен – от рода на магазините за публиката, плебса, беднотията. Светът е твой – огледай го и стягай каиша на кръста…

Изкарахме нощта. И – по планирания маршрут. Към зоопарка. По пътя спряхма и показах на сина ми къщата, където преди мнооого години майка му се пренесе при мен и от там започна авантюрата на живота ни.

Пред зоопарка намерихме трудно място за колата. Таман отваряха.

И хайде вътре…

Чух странни крясъци, напомнящи ми междучасие на десетокласниците. Били някакви маймуни.

Зърнах лемур, гордо вирнал опашка. При което гордостта му откриваше голия гъз. Като при родните политикани.

Клетките на всички животни – остъклени. Да не им дават децата от закуските си. Вредни, даже отровни са за добичетата. За децата – забрана няма…

Малките тичаха от клетка до клетка. Слотицата умряла, два нови слона още се адаптирали към местния капитализъм, та не ги видяхме. А носорогът беше там. Хапва си сено, гълъби кълват из тревата, носорогът не ги гони. Природа! Взаимно разбирателство между животните, не водят войни за енергоресурси и власт…

Много деца! Признавам – останалите в града софиянци – млади! – с колички или за ръка, извели децата сред природата. Тоест, зоопарка…

Който е уж модернизиран, обаче… Като че са уволнили чистачките…

Излязохме и… Над сто метра опашка за билети. Хубаво – хората са намерили радост за децата си.

Обаче… Как изкарахме колата – не е за розправяне. Шофьорите като че искаха да минат ПРЕЗ другите коли.

Нямаше сблъсъци, но със сигурност са ставали. Защото шофьорът е странно животно – вижда, че път няма, ама иска да мине. Та ако ще с рогата да помете насрещния – колегата си, човека, ближния…

От там – към Военноисторическия музей.

Децата бяха очаровани. Танкове, оръдия, самолети, въртолети, филм за англо-американските бомбардировки над София. Извършени от ония убийци на мирни граждани, на които в посолството на САЩ са вдигнали паметник.

Типично американнско – прослава на кучите синове, но „наши кучи синове“…

Успях да се видя с един съученик. И се зарадвах – четири месеца по-малък е, ама изглежда по-стар…

Или поне аз така реших. Защото е погалване с перце по душата…

Пийнахме биричка – пет лева малка бутилка, фъстъчки, сандвичи – мезето 32 лева. А аз реших, че София не е град за нормални пенсионери. С тия цени или ще изпукат, или ще живеят правилен природосъобразен диетичен живот…

Следобяда поехме по обратния път. Спряхме до едно село, където някакви държаха павилиони, магазин, скара-бира, заведение за хранене…

Евтиния – голям айрян, 6 лева. Голям – колкото кофичка с кисело мляко. От която кофичка най-много една трета да е в айряна. И цялата да е максимум към 2 лева.

Кебахче, кюфте – 2,50…

И така нататък.

Жътва за кръчмарите. Намерили жила – копаят.

Впрочем, в жегата /37 градуса/, бих дал 6 лева за студения айрян.

От там – направо по псевдомагистралата. Търново, Провадия…

Само една отбивка – в Севлиево. Където бях от 22 януари 1972 година.

Базата закрита, превърната в парк. Вече растат дървета.

Там се снимах пред гипсовия паметник от мое време. Оцеляла беше само сградата, в която царуваше старшина Тодор Цонев.

Сложили самолет – за децата, в базата не е имало самолети.

Но хубав парк е станало…

И във Варна успях да хвана автобус. На фирма. Шофьорът взе 9 лева, билет – естествено – не даде. Ама ме закара овреме у дома. Пък отношенията му с фирмата… Да се оправят…

Впрочем, ако беше катастрофирал и ме убие – нямаше да има застраховка. Което, между другото, надали би ме вълнувало в тоя и следващите моменти през вечността…

Та така…

Разходиха ме, разказвах и показвах, какво и колко ще запомнят петгодишните хлапета – не зная.

Интересно, но изложено сляпо - https://genekinfoblog.wordpress.com/

Но си заслужаваше…