Събуди я телефонът. Светла първо се завъртя на другата страна, после погледна часовника и скочи като изхвърлена от пружина, а в още спящия й мозък писна паниката, че закъснява за работа.

Навличайки в движение някаква дреха, притича до апарата в антрето и изстреля задъхано в слушалката:

-Извинявам се, господин Бонев, идвам веднага!

-Здравствуйте! – отговори плътен, закачлив глас. – Спокойно, ето не для заботы Вас ищу.

Тя онемя от изненада, после усети как я залива врял душ от срам и объркване.

-Василий Фьодорович – каза на руски, - ужасно съжалявам за снощи. Извинете ме за всичко и най-вече за грозните думи.

-Заслужих си ги до последната. Аз също Ви дължа извинение и искам да го поднеса лично. Моля Ви, нека се срещнем във фоайето на хотела след час.

-Не мога… на работа съм.

-Не сте. Разпитах коя е хубавата руса сервитьорка от снощи и взех телефонния ви номер. Казаха ми, че днес имате почивен ден.

Светла отново притихна. Вярно, беше забравила.

-Света…там ли сте? – в гласа на Круглов се промъкна безпокойство.

-Да…да, тук съм.

-Ще Ви чакам. Моля Ви, елате. Не приемам отказ и то не защото съм голяма звезда. А защото няма да си простя, ако оставя обидена своята българска почитателка.

Преди да влезе в хотела, тя дълго и критично се оглежда във вратата от тъмно стъкло и се питаше дали ризата не е прекалено деколтирана. Май трябваше да облече ленения костюм, който сега лежеше върху спалнята в къщи – заедно с всички други дрехи от гардероба.

От един фотьойл във фоайето се надигна висок мъж с черна тениска, светли дънки и черна шапка с козирка. Приближи се към нея, пое ръката и и я целуна, а тя усети как бърза тръпка притичва по гръбнака й.

-Здравейте, Света. Радвам се, че дойдохте. Срамувам се от дъното на душата си за нелепото си поведение снощи и отвратителното предложение, което направих. Искрено съжалявам, че Ви обидих. Прощавате ли ми… или да падна на колене?

-Не! – викна бързо тя, а после се разсмя, заразена от усмивката му. – Вие също ми простете, Василий Фьодорович. Нарекох ви с ужасни имена и въобще – нахално беше от моя страна да Ви се натрапвам. Съжалявам. Страшно се изложих.

-А аз не съжалявам. Беше страхотно да науча, че и тук налитат да ме целуват. Само заради това бих се върнал в България. – смехът им отекна във фоайето и една наплескана с руж възрастна гостенка ги изгледа раздразнено. – Имам една голяма молба към Вас, Света. Моля Ви, не ми отказвайте! Покажете ми, че сте ми простила и приемете поканата ми за разходка, за да ми покажете Пловдив.

 -Ама… - тя се обърка и за няколко секунди постоя, вторачена в него, после осъзна колко глупаво изглежда и се окопити. – С удоволствие. Предлагам Ви да разгледате Стария град. Непростимо е да сте били тук, а да не сте го видели. Ще повикам такси, далече е – на около пет-шест километра.

-На това му казвате „далече“? – той насмешливо вдигна вежди. – Да разбирам ли, че не искате да повървите някакви си шест километра заедно с мен? А уж сте ми фенка.

-Не, аз… предположих, че едва ли ще искате да ходите толкова дълго.

-Не плашете руснак с дълги разстояния.. А аз обичам да ходя пеш. Но с моя график и то в Москва…Моля, Света!

Тя едва не се задуши от вълнение, когато той й предложи лакътя си, за да може тя да обвие ръка около него. Излязоха от хотела и тръгнаха – сама не разбра колко време са вървели, без тя да каже  и думица. Не можеше повярва, че не сънува – вървеше, хванала под ръка Василий Круглов и усещаше топлината на кожата му. Не, определено това беше абсурдно. И сякаш хем беше той, хем абсолютно непознат, когото виждаше за първи път. 

Той спря под една липа и усмихнат вдъхна аромата й. Светла се вторачи в профила му, в трапчинката на лявата буза, която снощи бе докоснала с устни. Не усещаше мириса на липовия цвят, а на мъжкия парфюм.

-Ужасен гид сте, Светочка, ще ме прощавате – гласът му си проби път през бучащата мъгла в ума й. – Не съм чул гласа Ви откакто тръгнахме, а си спомням добре, че имате силен глас.

Тя се сепна и сконфузено се засмя.

-Извинете, забравих се… не всеки ден ми се случва да се разхождам с Василий Круглов.

-Този пък кой е?... И наистина, време е вече да разкажете на поверения Ви турист историята на града. Нали така се прави. Вярно ли е, че е  създаден от Александър Македонски?

-От баща му, Филип. Затова се е казвал Филипополис. Но преди да той да основе града, тук е имало тракийско селище. Въобще, тук е сърцето на тракийската цивилизация, първата в Европа. Ние имаме по-стара история, отколкото на много историци в света им се ще да признаят.  За създаването на града има няколко легенди, но на мен най-много ми харесва тази, която разказва как тук, застигнат от майчина клетва, се вкаменил един родоотстъпник, заедно с кервана от седем камили, пренасящи  богатството му. Затова градът е построен върху седем хълма. Старият град, към който отиваме, се намира върху три от тях… - млъкна, защото осъзна, че той не отлепя светнали очи от нея като третокласник, влюбен в учителката. – Защо ме гледате така?

-Интересно разказвате. Вашият Пловдив е очарователен и тайнствен… като Вас.

-И толкова стара ли изглеждам? – тя престорено сви вежди и после се засмя. – Обичам този град, Василий Фьодорович. Родена съм тук и целият ми живот е минал тук. Била съм на много места, но Пловдив е най-хубавото от тях. Прилича на стар, мъдър магьосник, който винаги ще намери утеха и подслон за мъката на всекиго. Знаете ли, хора, които идват от морето, казват, че тук планинските възвишения сякаш ги притискат. А на мен ми се струва, че ме пазят.

-Стар, мъдър магьосник… наистина, има някаква мистика тук, усеща се дори на оживените улици. Пишете ли стихове, Светочка?

-Аз? Не, моля Ви се.

-А би трябвало. Имате дар-слово… - той не се стърпя и я закачи. -  Показахте го снощи.

-Ох, моля Ви… - тя спря и скри лице в дланите си. – Не е джентълменско да ми напомняте  за този срам!

-Аз не съм джентълмен, а както се видя – безсрамно магаре. Само едно магаре може да постъпи като мен. Дадохте ми добър урок по обноски… и отчасти по български език. Не разбрах всички думи, но смисълът беше ясен. Аа… какво означава „курвар“?

-Олеле… не ме карайте да обяснявам. Ами… означава мъж, който се занимава с леки жени.

-Аха… - лицето му леко помрачня. – Е, наистина съм магаре… От което, предполагам, се оплакахте на съпруга си веднага, щом се прибрахте.

-О, съжалих Ви.  – тя се засмя, искаше да превърне неловката тема в шега. - Той е следовател. Нали не искате медиите да гръмнат, че известният певец Круглов е прибран в ареста от ревнив съпруг?

-А той ревнив ли е?

-Не знам. Досега не съм му давала повод да го покаже.

Сега Василий се умълча и заби поглед в земята, докато тя го превеждаше по калдъръмените улички.

-Василий Фьодорович… уморихте ли се?;

-От какво?

-Не знам. От разходката, от мен…

-Какво приказвате? Това е най-приятното нещо, което ми се е случвало от… май от предишния ми живот насам.

-А какъв сте били в предишния си живот?

-Добър човек, Светочка. Просто добър човек… - той спря рязко и тя се притисна към тялото му от лекия сблъсък. – Това отсреща е църква, нали? Искате ли да влезем? Отдавна дори в църква не съм бил.

За него беше чудно, че вътре тя не покри главата си  и й го каза.

-Не знаех… - тя се смути. – Наистина ли така е редно?

-Редно е. Жените влизат в църква с покрити коси. В Русия е така, мислех, че и вие го правите.

Усмихнат, проследи с очи как Светла изтича при бабата, която чистеше свещниците и я помоли за нещо, с което да спази ритуала. Бабата й даде едно шалче и я похвали, че се е сетила.

Застанали един до друг пред олтара, двамата мълчаха, вперили очи в пламъчетата. До нейните четири свещи, сложени заедно в гнездото на свещника, неговата  трепкаше със самотно  пламъче.

- За какво се молите, когато влезете в църква? – попита Василий полугласно.

- Моля се за здравето на близките си. Да сме заедно, да се обичаме… И винаги благодаря на Бога, че ги имам. А Вие?

Той не отговори, прекръсти се с наведена глава и заобиколи, за да коленичи  пред ниския метален свещник с разпятие. Запали втората си свещ,  после се взря в ръцете на Светла, която коленичи до него и направи същото.

- За кого?...

- За майка ми – отвърна тя и обърна насълзени очи към него. – Ужасно ми липсва – защо лъжат, че  времето лекува болката? Но поне за нея мъките свършиха. „Она теперь счастлива, она уже не страдает, она танцует в Раю…“ Вашата песен за майката е прекрасна, но нямам сили да я слушам.

Круглов тъжно се усмихна, протегна ръка и докосна мократа следа по бузата й… а жената се изплаши от болезнения импулс  да се свие в тези едри и топли ръце и да се наплаче. Да плаче, докато  отмалее. Стана, дръпна шала от главата си и каза с одрезгавял глас:

- Ще вървим ли? Има доста места за разглеждане.

Поведе го през града и й беше интересно да наблюдава как той върти глава в старанието си да види всичко - разглежда излъскания калдъръм, прокарва ръка по дървените порти, възхищава се на ярките  цветове на къщите.  Спря, за да помирише един натежал цвят глициния, приклекна да погали дремещо на припек бяло коте.

-Идвате от огромната Москва, а се радвате на нашия скромен Пловдив – не се стърпя жената. – Тук няма позлата като при вас – просто камък и дърво.

-Позлатата тежи. – заяви руснакът с детинско въодушевление. – А дървото топли… и камъкът вдъхва сигурност. И Кремъл е от камък, но прилича на воин… а тези ваши къщи са като добри баби, канят те: “Ела…“ Тук е слънчево и пъстро. Простичко, а грее… Знаете ли, Света, расъл съм на място, където малко време се радваш на цветове и слънце. А аз ужасно обичам да е шарено, направо съм като циганин. Пък и приличам на такъв – и се засмя. Разсмя се и Светла.

-И пеете като циганин. Коне крадете ли?

-Коне – не, но виж, някоя хубава българка може да се опитам да открадна – ухили се с онази своя усмивка, която в една статия бяха нарекли „гаменски чаровна“. Неволно жената  се изчерви, затова той допълни:

-Шегувам се.

И тя усети, че я бодва смътно разочарование.

Най-впечатлен остана от Античния театър.

-Ой, и това стои тук от древни времена?

-От втори век. Все още се използва за концерти и спектакли. Усещането да си в публиката е прекрасно.

-Сигурно и на сцената е прекрасно. Искам да пея тук.

-Хайде! – тя обърна блеснали очи към него, засмя се и го затегли за ръката надолу към сцената.  – Няма да пропусна концерт на Василий Круглов!

Той първо пробва акустиката и после запя, увлечен от полета на гласа си над каменните скамейки, въодушевлението му растеше.

-Хайде де! – подвикна към Светла, която седеше на първия ред, пляскаше и пищеше, имитирайки тийнейджърка на концерт . – Вие ще сте беквокал.

-Ох, недейте. Когато запея „Душа рвется“, моят мъж казва, че и неговата душа се късала, като ме слуша. – смутена помисли, че настроението му сякаш се разваля, когато тя спомене за мъжа си, затова викна. – Бис! Концертът не е свършил, няма да Ви пусна.

-Помощ! – засмя се той и закачливо заприпява:

 – Ты опусти меня, родная, отпусти! -

Я утопаю в синеве твоих любимых глаз!

Не в силах я доплыть и песню донести

Тону, тону... И кажется - навеки в этот раз…

Гласът му затихна, беше се озовал до нея, взрян в очите й. Тя изпита усещането, че не може да диша.

-Стига. – рязко каза той изведнъж. – Разглезената звезда ожадня. Хайде да пием нещо студено.

-Елате, ще Ви почерпя за концерта. Обичате ли сладко?

Седнаха под сянката на огромна смокиня в едно скътано заведение до Античния театър.

-Какво е това? - Круглов огледа триъгълното парче в чинийката, която сервитьорката сложи пред него.

-Баклава. Опитайте. – Светла осъзна, че се е вторачила в устните му, които заблестяха, когато той обра с език захарния сок от хапката. – Хареса ли Ви? Прави се лесно, мога да запиша рецептата на жена Ви. – той се навъси. – Извинете, ако засегнах неприятна тема. Чела съм, че имате дълъг и щастлив брак.

-Под светлината на прожекторите браковете са длъжни да са щастливи. Но нека говорим за нещо друго. Баклава… наистина е много вкусна вашата българска кухня

-Всъщност, баклавата не е български сладкиш. По-скоро мил спомен от петстотингодишното  гостуване на турците по нашите земи.

-Знам, че сте били сте под робство.

-Да. Пет века, оставили отпечатък върху езика ни, географията, музиката, кухнята…Върху всичко. И за съжаление – най- вече върху мисленето. Страшни години. Грабили са ни, клали са ни, отнемали са децата ни… Знаете ли, че елитната султанска войска – еничарите, са всъщност взети насила и потурчени наши момчета? Отвеждали ги далеч от семействата им, отглеждали ги в казарми със сурови условия и ги връщали тук озлобени и настървени, за да потурчват своите, да режат глави и да изнасилват.

-Невероятно! – промълви Василий. –Звучи като страшна приказка.

-Но не е приказка, а факт. Който – представяте ли си? – сега някакви псевдоисторици се опитват да обърнат като ръкавица и твърдят, че робство не е имало, живели сме си с турците в мир и сговор, българските борци за свобода са терористи и убийци, а еничарските казарми са били елитни военни училища, в които било чест да пратиш детето си. Пълни простотии!

-Ама това е абсурдно! Къде гледа вашето правителство?

-Ох, срамно е, но вече двадесет и пет години на нашите правителства им е удобно историята, ценностите и културата да се изкривяват, мисленето да се опошлява, мозъците да се промиват… Политиците ни са слуги на чужди интереси, защото те им пълнят джоба. Не им трябва грамотен народ, който знае историята си. А на народа му стига утехата да се напие вечер и да псува като каруцар. О, Василий Фьодорович, защо не сме като вас, руснаците? Вие сте горди,  не бихте позволили да си играят така с вас.

-Ще се изненадате колко си приличат народите ни дори в това отношение, Светочка.

-Не, не е така! – тя разпалена се пресегна и стисна с две ръце дланта му и дори не забеляза как палецът му се измъкна и леко погали пръстите й. – Знаете ли колко се ядосвам, че на нас, българите, ни липсва обединяващото чувство, каквото виждам при вас на концертите за Девети май? Всички – от ветераните до децата – са на крака, пеят „День победы“ и плачат. Една песен, а ви обединява като твърд юмрук. Защото помните през какво сте минали. А ние допуснахме да забравим – затова сме наказани с нищета и бездуховност… Какво правите?

Дръпна ръката си, която Круглов бе целунал по дланта.

-Какво правя ли? Възхищавам Ви се. Вие сте невероятна жена… сигурна ли сте, че нямате руска кръв?

-Нито капчица. Просто обичам страната си и ме боли да гледам как я превръщат в евтина слугиня. Сигурно  затова харесвам точно онази легенда за вкаменения родоотстъпник. Мразя предатели и продажници, мразя хора без ценности.

Руснакът се умълча, седеше срещу нея, леко гризеше палеца си и я разглеждаше със странно изражение. Тя изведнъж се сконфузи. Какво я прихвана, защо се разплямпа с такъв патос? Какво го интересуваше него, чужденеца,  обеднялата и оголяла България?

Помоли за извинение и отиде до тоалетната. Там пусна чешмата, протегна шепи, за да наплиска лицето си, но ги дръпна, внезапно осъзнала какво се случи току що. Василий Круглов бе допрял устни до ръката й. От дланта й плъзна горещина и потече на десетки ручеи към притрепералия стомах. Луда ли е да измие тази целувка?

Прекалено хубаво беше… прекалено опасно ставаше. Смехът му, песните, закачките… Мамещо опасно, като светлинка от  живо въгленче.Трябваше да го подкани да довършат разходката и да го направят час по-скоро.

Върна се и откри, че той разговаря с някого по телефона – сопнато и недоволно:

-По дяволите, Рома, нямам нужда от бавачка. Излязох да се поразходя. Да, знам в колко часа е полета. Ще се върна навреме… Е, аз пък няма да ти кажа къде съм, мога да дишам и без да ме надзираваш. Ще се видим в хотела.

Затвори, пъхна телефона в джоба си и погледна жената с унила усмивка.

- Трябва да се връщам.

В гърлото й застана студена буца, тя кимна и наведе глава. Нямаше да му даде да разбере колко е разочарована. И по-добре, че стана така. Време всичко да свърши – да си хваща самолета и да се пръждосва в своята Москва, защото бе започнала да вярва в тази нереална приказка.

Вървяха в мълчание, жената извиваше поглед и се опитваше да се бори с тъпата болка в гърдите. Няма да плаче, да не е посмяла да се  разплаче. У дома си имаше най-добрия мъж и най-милото дете на света, а единственото, което искаше, бе времето да изчезне и да остане на завоя на тази улица с един непознат.

-Света – предпазливо каза той, -добре ли сте? Защо млъкнахте?

И тъй като тя не отговори, той спря, хвана я за раменете.

-Какво има? Да не Ви обидих?

-Не… Просто…-  сините й очи потънаха в мамещата тъмнота на неговите. И двамата затаиха дъх, докато търсеха отговори в  погледите си.

-Пуснете ме – помоли тихо тя.

-Не мога – отвърна той с хрипкав глас. – Ако те пусна, може да отлетиш… като светулка.

Взе лицето й в длани и сведе глава над него.

И Светла потъна в пропаст. Всичко изчезна. Останаха само устните му, които я целуваха ненаситно, и пръстите му, заровени в кичурите й с цвят на старо злато. А тя, разтопена в едрите му ръце, отвръщаше на целувките му и хлипаше от  ужас: ужас, че изпитва нещо толкова страшно, толкова непознато и хубаво. Сякаш кръвта й се беше превърнала в горещ, гъст и тежък мед, който бавно се разлива във всяка една вена и после изпълва клетките й до пръсване, и я прави натежала, премаляла, дърпа я надолу, надолу, към дъното на тъмно медено море. А главата й се върти, върти, върти… така, както и при най-тежко напиване не се е въртяла.

Опомни се изведнъж – стоеше на улицата посред бял ден и целуваше мъж… друг, чужд мъж… Тя, съпруга и майка на тринадесетгодишен син! Потресена от тази мисъл,  извърна лице и веднага щом се отскубна от топлите му устни, юнския ден й се стори студен, навъсен ноември.

-Какво правите, Василий Фьодорович, не трябва…

-Ще ти кажа какво не трябва, Светочка. Не трябва да те пускам, не трябва да позволявам да си отидеш. Толкова си нежна, толкова светла… една малка светулчица. Сам не знаех, че досега ми е било толкова тъмно. Искам да мога да остана тук с теб.

-Оставете ме, трябва да се прибера в къщи, при него… как ще го погледна в очите?

-Да…добре, щом така искаш.

Млъкнаха, продължиха да стоят там, на завоя – неговите ръце обвиваха раменете й, а нейните лежаха върху гърдите му.

-Защо не си тръгваш? – попита той.

-Ако си тръгнеш… няма да те видя повече…

Задави я безпомощен плач. Трябваше да си тръгне, да не се обръща назад, да изхвърли от главата си този ден, да си внуши, че просто го е сънувала.А представата да се отдели от прегръдката му, да обърне гръб на тези очи, които я гледаха с молбата на бездомно кученце – ох, Господи, никой не я бе гледал така! –тази представа я обезсилваше от отчаяние.

-Ако поискаш, ще се върна за теб. – шепнеше в косите й неговият горещ дъх. – Само обещай да ме чакаш. Когато се върна и те потърся, искам да дойдеш при мен. Обещай ми.

-Обещавам… - извика тя, без да мисли, докато го целуваше ненаситно. –Ох, не… какво правя... Остави ме, Василий, не бива… не може…

Насили се да се измъкне от ръцете му и хукна надолу по улицата. Тичаше и хълцаше – сама не знаеше за кое да се мрази повече – за това, че се поддаде на целувките му или че избяга от тях.