Къде принадлежа и къде да избягам. Ходих надалеч, но се оказа невъзможно Аз-ът ме следва на всякъде. Тъгата от която не мога да се отърва. Под една или друга форма се явява, но винаги е част от живота ми. Дали това е просто в човешката природа или аз съм сбъркан? И защо по дяволите някак си ми харесва?Дали се чувствам уникален или просто интересен? Дали се чувствам личност или достатъчно безличен за да съм достатъчно близък с околните? Възможно ли е нещастието да ме прави щастлив и възможно ли е някога да се отърва от себе си? Как да надбягам сянката си, този буреносен облак надвиснал отгоре ми. Как да почувствам това блажено спокойствие на обикновения човек. Едва ли не мечтая да се тревожа единствено за кредити и средностатистическите човешки драми. Защо това не ми стига. Защо ми трябва още? Защо когато мога да съм от хората с безкрайна амбиция и мечти за просперитет аз съм тъкмо обратното? Това ли е моят начин да съм пънкар? Това ли искам да съм – контра на всичко и всички, включително и на себе си и възможно ли е бидейки в разрез с всеки да бъдеш единен със себе си. Защо ли чувствам, че в мен виреят две души – силни и различни, с различни пориви, различни цели. Разбивайки мечтите и стремежите си, една на друга, създават мен – потърпевшия. Или пък бягам аз от отговорност и съм се оставил на течението, между светлината и тъмнината. Сляп от красотата на пламъка и изолиран от мрака на дявола. Какво е това средно положение. Имам ли реален избор на къде да поема или ще „живея” нейде по средата – между живота и смъртта. Да изкушават ме и двете със своите облаги. Живота със своята пъстрота, потенциал и жлъч и смъртта с примиреността си, спокойствието и тишината. Млад съм, но сякаш хиляди години живял съм. Хилядолентик съм, но като че ли за живота нищичко не знам. Дали да се отпусна в мрака – познатата почивка или да позволя на живота да нахлуе в моето тяло – да изпълни това замряло сърце, дори да е, ей така, просто да си знам, че не изпускам нищо. И таз добра, обаче... Ами ако се окаже, че цял живот спал съм и на вместо да живея, бил, умрял съм? Ще мога ли да живея със скелета във моя гардероб, без да бъда на дявола роб?Ще мога ли да преживея изпуснатия потенциал и ще успея ли изобщо от бездната да изляза цял? Предполагам един начин има да се разбере – мъртвото във мене трябва да умре. Полагам го тук, пред мен, във гроба, като обичан роднина и разделям се завинаги с половинката си умряла. Живота е за да се живее и смъртта дебне нейде в неочакваното утро, но струва ли си да изпускам моментите безценни за да се предпазя от това да се открия и да позволя нещо или някой да ми липсва? Слабост ли е човек веднъж да бъда и като такъв, като добряк да пребъда. Ами ако като герой си отида и някой построи ми пирамида? Предателство ли е това към тях или пък ако спестя им ценните моменти съм във грях? Чудя се и май си знам, че избора направил съм отдавна. Важно е за мен да бъда запомнен. И дали наистина за мен си, за моето его или пък за моите роднини – факт е че един човек ако е жив има потенциал да е специален някому за дълги години. Умреш ли –считай се забравен – разбира се, мъченик ако си или пък ако много мъдър си, ще бъдеш вечен, но не като човек, а като извор – течен. С поток от информация ще бъдеш сравняван и разбира се за други хора ще бъдеш вдъхновяващ. Това ли е висшата човешка мисия или пък е в това сам да се превърнеш в свой месия?Кое е по-трудното и кое по-ценното? И дали този който ще го оценява няма да е от онова семейство надменното?Чие мнение има значение и има ли давност нечие мнение? От къде да знам, аз съм прост човек и хиляди такива родили са се в миналия век. Ни един не е разкрил тази мистерия и това единствено спасява ме от свирепата мизерия. Не може егото ми да го понесе, че не съм добър като другите – просто не ще. По-добре ми е така, наред с другите да се проваля.
© Йордан Ангелов Todos los derechos reservados