Есента бавно се настани в село Плешивец и с уверената ръка на художник изрисува в жълто червени цветове склоновете на планината. Дните станаха по – къси, а нощите по – студени. Щурците замлъкнаха. Светулките не оцветяваха вече тъмнината. Щъркелите полетяха на юг и на ята прелитаха над селото, като ескадрила бомбардировачи. После задуха вятър, който като нетърпелив любовник свали листата на дърветата. Гората стана черна, а оголените клони пронизваха небето като копия.

         Селяните не забелязаха тези промени. Очакваха ги избори. В село Плешивец не беше имало избори за кмет от години, тъй като нямаше и сто човека жители, но промениха законът и сега се задаваха избори. Това накара задрямалото селце в подножието на Западна Стара планина, през което времето минаваше незабелязано и единственият отпечатък, който оставаше бяха увеличаващите се надгробни камъни в местното гробище да зажужи като кошер или както сполучливо отбеляза Капитанът – разрази се буря в лятна нощ. Изведнъж се появиха цели шест кандидата. Марин Опакото се хвана за главата и обобщи това явление така: „Това са десет процента от населението на селото. Все едно в един стохиляден град за кандидат кметове да се явят десет хиляди човека. Вие сте луди бе.“-заключи той.

Така мислеше Марин Опакото, но наскоро в землището на селото бликна минерален извор и някои от кандидатите си мислеха, че щяха да са луди ако не се пробват в кметската надпревара. Така смятаха и големите партии в страната, за които това забравено от Бог селце стана от първостепенна важност.

         Пръв реагира Данчо Гърка. Беше му дотегнал постоянният недоимък и скотският живот, та реши и той да се облажи най – накрая. Сети се, че жената на третия му братовчед е приятелка с жената на шофьора на депутат от управляващата партия и веднага й позвъни. След няколко разговора и среща на четири очи с депутатът той беше припознат за кандидат кмет.

         При Цане Инкасото случаят беше по – различен. Беше му омръзнало да обикаля хорските домове като бездомно куче и да засича водомерите. Искаше да седне в кметския стол. Да опъне крака и да ръководи. Да си началник е хубаво нещо. Още повече когато цяло село зависи от теб, а като бонус имаш и минерален извор в землището. Представяше си как ще инкасира далеч по големи суми от далеч по – богати хора. Хубав живот. Него веднага го подкрепиха десните партии.

         Стоян нямаше избор. За него партийната дисциплина беше над всичко и когато му се обадиха и казаха, че трябва да се кандидатира за кмет, единственото нещо, което каза беше: „Не съм ли малко стар? Все пак съм на 87 години“ „Старостта не е порок –му отвърнаха – а и хората те познават и обичат. Ще спечелиш.“ Като верен последовател на Вълко Червенков той нямаше какво повече да каже.

        Полковникът искаше да спре задаващият се строителен хаос. Да въведе строг ред и дисциплина в селото и да прекрати всякакви кражби от гастролиращи цигани. В кметското място той виждаше само задължения и отговорности и никакви привилегии. Цял живот беше служил на род и родина и искаше да продължи да го прави. Патриотичните партии веднага се обединиха около неговата кандидатура.

          Художникът не искаше нищо друго освен да превърне село Плешивец в културен център на областта. Представяше си как в запустелите къщи прави работилници на старите занаяти, а всяка година в селото събира художници от цял свят на творческо бианале. Виждаше посивелите къщи изрисувани в топли цветове и едно шарено и цветно село, което като цвете да стърчи в подножието на планината. Той беше независим кандидат. Сиреч, от него нищо независеше.

      Иво Пчеларя или Пчелата, както за по на кратко му викаха селяните беше кандидат по неволя. Някога той беше изгряваща звезда във Видинската полиция. Нямаше неразкрит случай. Всички престъпници в града му имаха страха, защото знаеха, че не си поплюва и не може да бъде купен. Два пъти беше награждаван като полицай на годината. Всички му предричаха бляскаво бъдеще, което така и не се състоя. Всичко приключи в един летен ден, когато жена му и шестгодишната му дъщеря бяха пометени на пешеходна пътека в града от джипа на крупен местен бизнесмен. Съдът го оправда на всички инстанции, тъй като жената и детето изскочили внезапно на пътното платно. След една година бизнесменът изчезна, а след още една Иво напусна полицията и се засели в село Плешивец. Купи си кошери и от тогава контактуваше предимно и само с пчелите си. Беше саможив човек и малко хора от селото можеха да се похвалят, че са говорили с него.

В един тих есенен ден със задрямало слънце при него на кошерите се изсипа делегация от селото водена от Цоло Комбайнера и Капитанът.

-Пчела –казаха те-Ти баща ти майка трябва да спасяваш положението.

Иво внимателно затвори кошера. Махна предпазната маска от лицето си. Свали ръкавиците си. Приглади с две ръце къдравата си бяла коса и каза:

-Чакайте бе хора! За какво говорите? Какво толкова е станало?

-Стана тя, каквато стана. Нямаме свестен кандидат за кмет. – съобщи Цоло Комбайнера- Дядо Стоян и полковникът не са лоши хора, ама са на години вече, а Данчо Гърка и Цане Инкасото стават за всичко друго, но не и за кметове. Тия ще продадат и майка си, та камо ли едно село.

       Иво изгледа десетината човека застанали пред него в очакване. Беше висок, но слаб като вретено. Дрехите му висяха по него като празни чували, колкото да загатнат, че някога е бил едър мъж. Беше мургав с черни като елмази очи, в които огънят отдавна е изгаснал. Челото му беше голямо, но покрито с бръчки. Приличаше на разорана нива. Наближаваше петдесетте, но изглеждаше на шестдесет. Мъката състарява човек.

-Е защо пък точно аз. От теб ще стане прекрасен кмет. От Капитанът също. Аз не ставам за тази работа. Пчелите са моя свят. Не искам да се бъркам в хорските дела. Не ми понася.

-Виж сега. Всички знаем твоята история. Уважавахме изборът ти и не ти досаждахме. Така ли е?

-Така е.

-Но идва време, когато човек трябва да реши какво иска да направи с живота си. Да го изживее тихо и незабележимо, превръщайки се доброволно в отшелник не само от хората, а и от самия себе си и да угасне като пламък на свещ от най – лекото подухване на вятъра или да отстоява себе си и принципите си. Да направи нещо и да не му пука, защото знае, че силният вятър не може да загаси пламъкът му.

-Добре говориш Цоло. Ти си готов политик, но няма да стане. –отвърна Пчелата- Не съм искал и не искам да ставам кмет. Все пак благодаря ви, че сте се сетили за мен.

-А какво искаш? Да изживееш животът си като прекършено от бурята дърво. Това ли искаш? Мъртвите са мъртви Не можеш да ги върнеш. Виновният си е получил заслуженото, каквото и да е то. За живите трябва да мислиш, Пчела. Те имат нужда от теб. Не мъртвите. За тях друг се грижи.-каза Капитанът.

Пчелата отвори уста, за да откаже отново, но видя очите на съселяните си застанали мълчаливо пред него. Те казваха повече, отколкото изречените думи. В тях имаше молба. Видя обрулените им от годините лица, по които изминалото време като безмилостен художник бе изрисувало преживяното. Черните им, закърпени тук таме дрехи се сливаха в едно като черна стена. Гледаха го мълчаливо, но с надежда. Те нямаше да молят. Никого не са молили в този живот. Тяхната сила беше мълчанието. То тежеше повече от изреченото.

-Добре. – чу се да казва Пчелата, сякаш някой друг говореше вместо него- Ще се кандидатирам за кмет щом вие го искате. Само заради това.

-Ей това е мъжка приказка. – извика Цоло Комбайнера.

Селяните кимнаха доволно с глави. Стиснаха му един след друг ръката. Обърнаха се и мълчаливо тръгнаха по пътя си.

- Може да разчиташ на нас. Ще помагаме с каквото можем. – каза Капитанът. Прегърна го и добави- Добре дошъл отново в света на живите!

-Не знам дали е добре, Капитане, но може да разчитате на мен. Няма да отбия номерът.

Ето така Иво Пчелата по неволя стана кандидат кмет.

Конете бяха на стартовата линия. Пистолетът гръмна и надпреварата за печелене на гласове започна.

Пръв в селото пристигна депутатът от управляващата партия. Черният му мерцедес спря на мегдана на селото. От колата първо излезе шофьорът. Заобиколи я и отвори задната дясна вратата. Появи се мъж на средна възраст. Беше облечен в черен костюм. Косата му бе гелосана и срешена назад. Леко посребряла около ушите. Коремът му вървеше минута преди него. Изглеждаше на около четиридесет години, но може би беше по – млад.

Лявата задна врата на колата се отвори без помощта на шофьора и Данчо Гърка бавно се появи ухилен до уши. И той беше облечен в черен костюм, който му подхождаше толкова, колкото бална рокля на баба Първана. Косата му бе подстригана и сресана за първи път от дълго време насам. Изглеждаше така сякаш е тръгнал да иска ръката на местната хубавица.

-Едно време пристигаха с черни „Волги“. Сега идват с черни „Мерцедеси“. – обади се дядо Стоян.

-Колите се менят, но нещата са си същите. – обобщи философски Капитанът.

Депутатът пристегна вратовръзката си. Закопча сакото си и огледа селяните струпали се на мегдана. Видяха му се малко и каза недоволно на Данчо Гърка.

-Не са дошли всичките, а?

-Напротив господин депутат. Всичките са тук без изключение. Познавам ги. Селото ни не е голямо. Малко повече от шестдесет човека сме.

Депутатът кимна разбиращо с глава. Не беше свикнал да говори пред толкова малко хора. Обичаше големите тълпи. Екзалтираните одобрителни възгласи от публиката. Скандиранията и богатите софри след това, но шефът на предизборния щаб го беше изпратил тук, в това забутано селце, на което не беше чувал името до сега. Нищо, че беше в избирателният му район.

-Трябва нашият човек да стане кмет там. Не ме интересува кой как ще гласува. Интересува ме кандидатът ни да стане кмет. Ти знаеш как да го направиш. – каза му шефът.

-И за какво е всичко това? Не разбирам. Някакво село на гъза на географията, за което не бях и чувал до сега. – позволи си да недоволства депутатът.

-А трябваше.В твоя район е.- скастри го шефът и продължи – Преди месец в землището на селото е бликнал минерален извор. Има голям дебит и температурата на водата е висока - 60 градуса. Обадиха ми се хора, които вече имат интерес към него. Чист въздух, минерална вода и никаква промишленост. Идеално е за СПА курорт.

-Не знаех. – смотолеви депутатът.

-Затова си прост депутат, а аз съм шеф. Отивай там и ми спечели изборите! Иначе по – добре не се връщай. Ясно ли е?

-По –ясно от това няма на къде. – отвърна депутатът и излезе.

Този разговор бяха водили преди две седмици, а сега той беше тук и трябваше да залъже тази тълпа от диви селяни. Какво пък? Нищо по –лесно от това.

-Дами и господа дошъл съм тук, за да ви представя нашият кандидат за кмет Йордан Николов.- обяви депутататът и тупна приятелски Данчо Гърка по гърба. От неочакваният удар последният залитна и едва не се стовари на земята. Все пак в добри времена по Коледа и Нова година Данчо достигаше до шестдесет килограма. През останалото време едвам докачаше петдесет и пет, а беше висок мъж, гонеше метър и осемдесет.

Депутатът не забеляза нищо, а продължи:

-Нашата партия застава твърдо зад него. Смятаме, че той ще бъде отличен кмет и ще допринесе за възраждането на селото. От своя страна ние, като партия ще помагаме с каквото можем. Ще построим магистрала, която да съживи района. Нашият лидер твърдо се ангажира с това. Ще имате достъп до Европейските програми. Може да развиете селския туризъм. Ще направите къщи за гости.

-А, аз гости неща.-прекъсна го баба Гинка- Сама жена съм и едвам смогвам на децата като дойдат. Други гости ми не трябват.

-Бабо Гинке той има предвид, че може да си построиш нова къща с европейски пари и да посрещаш туристи, а те да ти плащат за спането и храната.- обясни й Цоло.

-А, притрябвали са ми непознати хора в къщата. Тия работи не са за мен.

-Ще ви построим и стадион с европейски пари.-продължи депутатът без да й обръща внимание- Както всички знаете спортът е здраве.

-Е па за какво ни е стадион бе господине?- обади се Марин Опакото- Кой ще играе на него. Ние сме всичките над петдесет години. Освен да си пасем говедата там, за друго няма да го ползваме.

-Може и говеда да пасете може и да спортувате. Животът не спира на петдесет дами и господа. Той тогава започва. – не се предаде депутатът.

-Абе ние достатъчно спортуваме по нивите. Немаме нужда от допълнителни занимания. – репликира го Марин Опакото.

-Това не е спорт, а работа.

-След такава работа ходи ти спортувай. Аз предпочитам да си сипя една ракия и да си изгледам новините по телевизията. Те ме ядосват, а ракията ме успокоява. Па и действа съдоразширяващо. По – здравословно е.

-На този му викат Марин Опакото не случайно. Не спори с него. – подшушна на депутатът Данчо Гъркът.

Той кимна разбиращо, но продължи.

-А акциз за ракията, която пиете плащате ли?

-Разбира се. Като я пия без да съм платил акцизът ми приседа на гърлото.

Смехът на селяните огласи мегдана.

Депутатът не беше свикнал да го репликират. Навсякъде, където държеше речи само го слушаха, а тук в това забутано село постоянно го апострофираха. Реши, че е време да сложи край на тази мъка и закри предизборната среща с думите:

-Гласувайте за Йордан Николов с бюлетина номер две. Той е вашия човек. А сега следва кратка развлекателна програма. За вас ще пее Веселин Маринов.

-Обичам го това момче .- извика баба Първана. - Пълни ми душата с неговите песни.

Депутатът не чу последното изречение. Беше вече в колата, която бавно потегляше.

-Аман от прости хора. И съм принуден да търпя това всеки ден, докато тече предизборната кампания. – каза той на шофьора и си извади смартфона си. Последният кимна разбиращо.

А на другия ден в Плешивец се разгоря истинска война. Предният ден в селото бяха разлепени плакати на Данчо Гърка. От горе на плаката пишеше „Той е“, а под надписа се мърдаше снимката на Данчо и надпис „Гласувай с бюлетина №2“. Само, че през нощта някой беше добавил към „той е“ и думичката „педераст“. На сутринта Данчо Гърка свали всичките плакати и залепи нови, но на другият ден думичката „педераст“ отново грееше върху плакатите. Като бонус неизвестният творец беше изрисувал и рога върху главата му. Това окончателно сломи Данчо и той влетя в Хоремага при Бай Добри с поглед, който можеше да стругова закалена стомана.

-Бай Добри, кой изтърсак върши тези поразии? Ти трябва да знаеш. Кажи ми!

-Ааа не ме намесвайте във вашите политически борби. Аз нищо не знам и нищо не съм видял. Пека си скарата. Сервирам си питиетата и за всичко останало съм глух и сляп.

-Не може да не си видял. Цяла вечер си тук.

-Тук съм и ме няма. Телом съм тук, но духом съм в Слънчев бряг, така че мен не ме закачай.

-Мама му стара, това е война. Щом искат война ще си я получат гадовете. Дай сега една ракия, че гърлото ми е сухо като кладенецът на баба Първана.

-А това вече е друга приказка. Носи се. – викна бай Добри.

И се започна тя. Художникът беше залепил плакати с цветя, а отдолу пишеше. „Гласувайте за изкуството. То ще ви направи свободни. „ Някой обаче беше добавил в края на изречението „тъпаци“.

Цане Инкасото беше разлепил плакати, със своя снимка над която пишеше:“Той е вашият човек“ . С разкривен почерк обаче неизвестен творец беше дописал „който ще ви инкасира до гроб“.

На плакатите на дядо Стоян пишеше „Гласувай за мен“, но същата тази ръка беше добавила „и получаваш Вълко Червенков“.

На плакатите на Полковникът грееше надписа „Ред, законност и справедливост“, но някой беше добавил „няма да видите“

Иво Пчелата не разлепи плакати. Той въобще не водеше агитация, затова беше подминат от литературното творчество на съселяните си.

В село Плешивец настана голяма забава. Селяните се спираха. Четяха написаното на плакатите и прихваха да се смеят. В този момент потърпевшия изникваше от нищото, късаше плаката и с ядна крачка се запътваше към Хоремага, за да угаси срамът с една ракия.

Така по едно време там се събраха и петимата герои. Всеки седнал на отделна маса пред чаша ракия, която гледаше с намръщен поглед.Пръв се обади дядо Стоян.

-Момчета, това не може да продължава така. Излагаме се пред съселяните и ставаме за смях. Нека спрем с тези детски закачки. На години сме и не ни отива.

-Е па аз к,во съм виновен бе дедо Стоене.- пръв се обади Цане Инкасото – Някой рисува по плакатите, а ние ставаме за смях. Аз нищо не съм правил. Е тук моа се закълна у най – святото.

-У инкасото ли? – каза Данчо Гърка.

Другите прихнаха да се смеят.

-Ако така ще си говорим аз ставам и вие се оправяйте сами.- тросна се Цане Инкасото.

-Чакай Цане! Не се пали! Знаеш го Данчо първо говори, после мисли.- спря го дядо Стоян.

-Абе, то какво има да се мисли. Да спрем с тези простотии и това е. –каза Цане Инкасото.

-Аз съм съгласен. –рече Данчо Гърка.

-И аз.- добави дядо Стоян.

-На това безобразие трябва да се сложи край.- съгласи се Полковникът. Приглади си мустакът с два пръста и отпи ядно от чашата си.

Настана мълчание. Всички обърнаха погледи към Художникът, който тъкмо припалваше лулата си.

-Художник, ти какво ще кажеш?- рече дядо Стоян.

Художникът дръпна няколко пъти от лулата си, колкото да се разгори. Отпи от ракията. Погледна ги и каза:

-Много ме обидихте. Не мен. Изкуството. Не може така с изкуството, господа. Ние сме за малко на тази земя, но изкуството е вечно. Не може така!

-С изкуството не може, а с мен може. Така ли? - изрепчи се Цане Инкасото.-Да ти пикая на изкуството тогава.

-Ааа не така, Цане. Всеки може да пикае, но не всеки може да прави изкуство.

-Момчета, не се карайте за глупости. – каза дядо Стоян.

-Дядо Стояне теб те уважавам, ама това не са глупости. Изкуството е над всичко и не може да го премитаме под масата като нещо незначително и непотребно.

-Съгласен съм с теб Художник, но дай да не теоретизираме. Нека сключим примирие тук и сега и да не се излагаме повече пред съселяните. Съгласни ли сте?

Настана мълчание. Всеки обмисляше внимателно офертата, а после в един глас казаха:

-Съгласни сме.

-Да пием за това. – викна Данчо Гърка и вдигна чаша.

Чукнаха се и отпиха дълга миротворческа глътка.

Така беше подписан с ракия мирният пакт в село Плешивец, но предизборната борба не спря. Заваляха обещания като пролетен дъжд. Данчо Гърка обеща да позволи добитъкът да пасе на общинските пасища, на които той и без това си пасеше, но той от къде да знаеше, като нямаше и една гадинка в двора си. Цане Инкасото обеща да изгради нов водопровод на селото по европейска програма и безплатна вода от минералния извор. Дядо Стоян обеща да обедини селяните в ново ТКЗС, което по новому се наричаше кооперация. Полковникът обеща да сложи камери по стената, която обграждаше селото. Селяните я бяха вдигнали преди години, за да спрат нашествието на емигранти от Близкия изток. Художникът нищо не обещаваше. Той смяташе, че изкуството говори само за себе си, затова рисуваше всеки божи ден. Първо изрисува с цветя стените на пустото училище. После подхвана изоставената кравеферма, а след това се насочи към запустелите къщи.

В това време Иво Пчелата си гледаше кошерите. Вместо него агитираха Цоло Комбайнера и Капитанът. От негово име те обещаха, че няма да позволят тук да се вдигне СПА курорт.

После запристигаха останалите депутати да обещават. От партията на дядо Стоян обещаха да изпратят безплатно на море през октомври всички пенсионери.

-Аааа не става – отсече баба Първана- През октомври тук берем лозето.После слагаме виното. Имаме си работа.

-Па и то какво море през октомври. Това време по-става за планина.- обади се Кольо Гламара.

От партията на Полковникът обещаха да спрат силната музика от заведенията.

-Ние тук заведения нямаме.-обади се Ванко Дюстабана- но ако накарате магарето на баба Цеца да не вие по цяла нощ цена няма да имате.

Депутатът от партията на Цане Инкасото обеща, че ще се борят за реформа на съдебната система.

-Па борете се. Ние съдебна система не сме видели да има. – коментира Киро Терсенето. –На мен ми откраднаха пет кокошки и десет пилета, а кварталния вдига рамене и ми разправя, че знае кой, ама не може да го арестува щото нямал доказателства. Еми като няма да ги намери бе. Аз ли да му търся доказателства. Пръстът не си помръдва нашия щото бил зает. „Зает съм –вика -дядо Ванко с по-жежки престъпления. Няма как. Твоите кокошки са ми последна грижа.“ За него може да са последна, ама за мен са първа грижа. Той ли ще ми снася яйцая?

      И неусетно след тази върволица от депутати обещаващи какво ли не дойде денят на изборите. Избирателната секция отвори в седем часа сутринта. В осем всички селяни бяха гласували. В десет часа,в стаята на избирателната комисия нахлу запъхтян Киро Гламара.

-Пред стената на селото има група цигани –извика той-Аз затворих портите, но те напират да влязат. Викат, че идвали да гласуват.

-Как така ще гласуват бе? Ние цигани в селото нямаме.-извика Марин Опакото.

-По списък имаме.- обади се председателя на комисията.

-Е как така?

-Петнадесет човека са регистрирани в къщата на Стоил шест месеца преди изборите, както е по закон. Нищо не можем да направим.

-Ама къщата на Стоил отдавна е необитаема. Никой не живее там.

-Необитаема е, но по документи там живеят петнадесет човека. Не можем да ги спрем да гласуват. Нарушаваме закона, Марине. Те имат право на глас. Много добре го знаеш. Това е демокрацията.

-Абе да ти пикая на демокрацията. Това ако е демокрация аз съм трамвай. – рече Марин и ядно запали цигара.

- Киро пусни гражданите да гласуват.- каза председателя на комисията.

Киро обаче не мърдаше. Гледаше ту председателя, ту Марин.

-Бате Марине к,во да правя? – запита той.

Марин дръпна от цигарата. Плю на пода и каза:

-Пускай гласоподавателите, те това ще правиш. Демокрация е Киро, ако не си разбрал. Интересно ми е само кой им е платил на тези, та да дойдат чак до тук да гласуват.

-Как кой? Данчо Гърка ще да е.

-На Данчо Гърка джоба му е празен като хладилникът на пенсионер.

-Така е, но джоба на партията му не е.

-Тука за жалост си прав Киро. –съгласи се Марин Опакото. Запали цигара и ядосан излезе от стаята.

Село Плешивец беше първото, което регистрира сто процента избирателна активност, и което приключи с изборите в дванадесет часа на обед. В един избирателните протоколи заминаха за областният град, но резултатите вече се знаеха в селото. Печелеше Иво Пчелата с тридесет гласа. Данчо Гърка беше втори с двадесет.

Щом научи новината той нервно набра номера на депутата и ме каза:

-Загубихме. Втори съм. И твоите цигани не помогнаха.

-Спокойно момче.-отвърнаха му отсреща-Втори си сега, но докато стигнат протоколите във Видин ще си първи. Не е важно кой как гласува, а кой брои гласовете.

-Ама те ги преброиха господин депутат.

-Те са броили едно, а ние тук ще броим друго.Ти затова не се притеснявай. Важното е кой последен ги брои. –отвърна му депутатът и затвори.

На другият ден излязоха официалните резултати. Данчо Гърка печелеше с четиридесет гласа. Втори остана Иво Пчелата с тридесет. Цане Инкасото имаше един глас. Дядо Стоян събра цели шест гласа. Полковникът остана с три, а Художникът с нула.

-Ама как така нула.-вайкаше се той, докато си пиеше ракията в Хоремага- Сигурен съм, че гласувах за себе си.

-Объркал си се нещо Художник. Ти си творческа натура. Разсеян си. Сигурно си гласувал за някой друг.-успокояваше го бай Добри.

-Как за друг бе бай Добри. За мен си гласувах. Това го знам много добре.

-Абе какво ти пука нали пак губиш. Пии си ракията и не се коси.

-Не е там работата. Принципът е важен. Принципът. Не могат те да ме правят на будала.

-Не могат нас да ни правят на будали. –рече Марин Опакото, който току що бе влязъл в Хоремага.

-Нали?

-Така е Художник. Аз бях застъпник на Иво Пчелата и знам как са гласовете. Тия там са си измислили други резултати. Фалшифицира ли са изборите, но не са познали. Няма да оставя аз тази работа така. –каза Марин Опакото и се обърна към бай Добри-Дай една ракия, че съм бесен и ще взема да гръмна някой.

Като чу тази заплаха от устата на Марин, бай Добри си спомни за младостта и с бързината на двадесет годишен барман сервира чаша с ракия.

Марин Опакото отпи дълга глътка. Запали цигара и точно в този момент влезе Данчо Гърка.

-Ааа момчета, добре че сте тук та да почерпя.-рече той и усмивка изгря на лицето му.

-За какво ще черпиш? За погребението си ли?-попита го Марин Опакото.

-Марине, ти да не си подпиинал вече.

-Не съм, ама ще се напия. Скоро. А ти да вземеш да се откажеш от кметското място. Знаеш, че не си го спечелил нали?

-Резултатите говорят друго. – каза все още усмихват Данчо Гърка.

-Резултатите аз ги знам какви бяха тук и какви станаха в последствие, а и ти ме знаеш какъв съм нали? Трябва ли да те моля втори път да се откажеш или да тръгвам към нас да си търся пушката.

Усмивката изчезна от лицето на Данчо Гърка с бързината на угасващ есенен ден. Той си припомни миналото на Марин Опакото. Човекът беше търкал наровете на царските затвори. После и на комунистическите. Излязъл от Белене и се похвалил, че толкова бой не е ял и по царско време. Казал го не пред който трябва и пак го изпратили в Белене, но той пак оцелял, а този който го издал на властта го намерили с прерязано гърло. Всички знаели, че Марин Опакото изпратил съселянина при създателя си, но никой не могъл да го докаже. От тогава всички му имаха страх. И макар, че Марин вече наближаваше деветдесет години той беше жилав старец, който все още можеше да мине десет километра без да се задъха, а през зимата се миеше със студена вода на чешмата в двора. Това караше съселяните му все още да си имат едно на ум за него. Данчо Гърка също.

-Ама чакай сега бай Марине! Аз какво съм виновен. От мен е знаеш нищо не зависи. – рече той примирително.

-Не ми се прави на света вода ненапита. От теб зависи да си подадеш оставката иначе аз ще ти я подам, но пред онзи горе и никак няма да ти е приятно. Обещавам ти.

-Добре де. Не можем ли да се разберем по друг начин. – взе да хленчи Данчо Гърка, който видя как бленувания кметски пост му се изплъзва от ръцете.

-Можем, но на теб няма да ти хареса. Обещавам ти.- каза Марин Опакото впери поглед в него.

Данчо Гърка се помъчи да устои на погледа му, но бързо сведе очи като хиена срещнала погледа на лъв.

-Добре де. Ще си я подам. Само мир да е. – каза примирително той.

-Ето това е мъжка приказка. –отвърна Марин Опакото-Бай Добри налей му една ракия! Аз черпя.

-Ще ми трябват повече от една.-промълви Данчо Гърка.