Ръцете ú бяха студени. Столът се впиваше в бедрата ú. Адски неудобно. И после спекулумът... И той бе студен и груб. Заболя я! Отправи остра забележка към гинеколожката. Тя надигна глава, погледна я учудено и каза:

     - Тия опашки пред кабинета ми не са, защото прегледът е най-приятното нещо на света! Стисни зъби! Още малко...

И тя стисна зъби, палци и ръце. Дано да не е бременна. Дано тестът да греши.

Спекулумът издрънча звучно в металната тавичка.

     - Ставай, готова си. Честито! Трета седмица...

     - Ама как! Аз, такова... нямам приятел.

Сестрата избухна в лиричен смях.

     - Е, да. То всички нямате приятели. Видя опашката отпред, нали?

Тя изтръпна. За секунди сивият кабинет се завъртя пред очите ú. Думата БРЕМЕННА замени звучния смях на сестрата в главата ú.

     - Помисли си хубаво. Ако искаш аборт, се обади на този номер да си запазиш час - каза делово лекарката.

Да, ето го решението на проблема. Аборт! Няма какво да го мисля...

     - Може ли да си запазя час още сега? За утре например?

Смехът спря. Помещението сякаш се сви. Гинеколожката я погледна изпитателно. Отсече едно просто „ Не”. Тя се втрещи... Обезумял въпрос бе на ръба на устните ú.  Лекарката смекчи тона. Гласът и стана почти майчински:

     - Слушай, ти си млада. Не бързай толкова. Един аборт може да има последици. Помисли пак и ако утре си на същото мнение, се обади за час. Няма да те върнем, спокойно. Хайде, лека ден, че имам и други пациентки.

Навън бе пролет. Красива пролет. Миризлива и зелена. Стъпките ú я водеха на някъде. Тя бе объркана. Толкова объркана, че бе на ръба. Не искаше това дете. Как ще го отгледа сама? Ами кариерата ú? Как ще пее бременна? А после детето? Къде ще го влачи по турнета? Това да не е куфар. И хубавата ú фигура ще отиде по дяволите...

Стъпките ú я отведоха до един парк. Осъзна се седнала на една пейка. С едната ръка стискаше бялата визитка, с другата притискаше корема си. Сети се за майка си. Домъчня ú. Тя бе от порядъчно семейство, въпреки че бе израснала без баща. Не го познаваше. „ Карма” - каза си тя и се усмихна. Тогава го чу. Слънчев, звънтящ, пролетен, детски смях. Изля се върху нея като порой. „ Полудявам” – си помисли тя. Огледа се параноично  и видя детската площадка зад гърба си. Обзе я спокойствие. „ Не съм луда... Само бременна”.

Осъзна се след четири часа... Четири часа тя гледа безмълвно детската площадка. Излъчваше спокойствие. Объркването си бе тръгнало заедно с красивата пролет. Стана ú студено. Реши да се прибира. В момента, в които стана, бялата визитка тупна на земята. Тя я погледна и ú обърна гръб. И стъпките ú я поведоха към вкъщи.