Малката стрелка на ръчния ми часовник отброяваше бавно оставащите минути до шест и половина. Противно на моето желание, времето се нижеше като народна песен. Започнах да тактувам с крак. Чаках пред дома на Беки – висок блок, изглеждащ по-нов в сравнение с тези около него. 6:24. Шест минути. Нечие малко краче, обуто в изящна пантофка, подобна на тази на Пепеляшка, пристъпи входа
на блока. Беки. За малко да ахна. Беше без грим. Косата ù не беше претенциозно вързана – обикновена плитка се спускаше по рамото ù. Беше облечена с резедав потник и дантелена  черна пола, стигаща да коленете ѝ. Нямаше бижута или лак за нокти. Беше толкова прекрасна в тази обикновеност.
- Е, къде ти се ходи?
- Да хапнем.
- Супер. Знам едно много уютно местенце. Наблизо е.
Половин час по-късно седяхме един срещу друг в сепаре и ядяхме някакво печено пиле с картофки. Звучеше някаква хубава песен с доста смислен текст.
- Значи обичаш да четеш? - наруших неловката тишина, която бе надвиснала помежду ни като облак.
- Много. Обичам всички жанрове. - каза Беки с пълна уста. Преглътна и остави вилицата. - Ами ти? Какво правиш в свободното си време?
Замислих се какво да ѝ отговоря. Че пиша поезия? Не, това е твърде изтъркано. Свиря на китара? Често срещано. Не исках да я лъжа. Беше твърде нежна и невинна, за да я лъже любовчия като мен.
- Рисувам. Обичам да скицирам.
- Доста интересно. Може би трябва да ми нарисуваш нещо някой път?
Взех си от пилешкото и казах:
- Ще нарисувам теб.
Обикновените момичета хихикаха или се изчервяваха. Тя обаче просто смръщи вежди и отпи от сока си. На връщане вървяхме бавно по тротоарите. Полъхна студен вятър. Аз свалих якето си и го наметнах на малките ѝ рамене.
- Благодаря, но не ми е сту...
Погледна ме в очите и видя, че се опитвам да направя нещо, което тя да одобри. Усмихна се и продума:
- Благодаря. Много си мил - смени темата веднага – В района ли учиш?
- Да. Училището зад парка. Знаеш ли го?
- И аз уча там! Но съм другата смяна, защото съм един клас по-долу от теб.
Въздъхнах. Тя беше момичето на мечтите ми. Толкова исках просто да ѝ се харесам. Да има и втора среща.
- Е, ще излезем ли пак?
- О, аз...
В гърлото ми заседна буца.
- Има друг или?...
- Не, не. Просто мисля... би било чудесно. Утре е неделя. Ела у нас утре вечер. Ще сготвя нещо вкусно, ще послушаме музика. Ела в седем.
Изпратих я до тях и тя се качи в апартамента си. Аз седнах на пейката пред блока,
изтегнах крака и въздъхнах – най-сетне бях срещнал любовта.
На следващия ден слънцето ме събуди. Огря стаята ми – слънчев лъч, носещ топлина. Станах от леглото. Почувствах щастието, разстилащо се в гърдите ми. Усмихнах се на себе си и се облякох. Излязох от стаята си – из целия апартамент се носеше аромат на палачинки с течен шоколад. Помирисах въздуха няколко пъти и извиках:
- Ухае чудесно!
- Идвай, скъпи, готово е.
Седнах в кухнята и майка ми сложи пред мен чиния с палачинки.
Майка ми беше много грижовна жена и винаги ми правеше вкусна закуска в неделя. Косата ѝ беше леко посивяла в корените, но аз не я смятах за стара. Брат ми си играеше със някакво самолетче. Погледна ме със светещите си кафяви очи. Разроших косата му и казах:
- Здравей, братче. Как спа?
- Добле.
Продължи да си играе, а аз изядох палачинките си. След това се зачудих как да прекарам деня си: дали да изгубя ценно време с нещо глупаво? Или може би да напиша километричното домашно по математика, което имах? Нещо ме спираше. Не беше мързел или нежелание. Просто имах да правя нещо далеч по-интересно от това да събирам корени на числа. Излязох и търсих идеалния букет, докато не го открих. Двайсет червени рози. След това отидох до блока на Беки и се качих на нейния етаж. Оставих цветята на изтривалката и позвъних на вратата. Скрих се на стълбището. Беки излезе. Беше по пижама, а косата ѝ не бе сресана – прихваната на хлабаво кокче. Дори така, ми се прииска да изляза от скривалището си и да я целуна.
Момичето вдигна розите и се усмихна. От апартамента прозвуча глас:
- Кой е, Беки?
Усмихвайки се, тя каза:
- Мечтите ми.
Едва дочаках вечерта. Беше едва четири, а аз вече крачех нервно из стаята си и замерях с първото, което ми попадне, ако някой направеше грешката да ме заговори. Не си намирах място от вълнение. Сутринта определено бе събудила у мен чувство на нервност – исках просто да отида при Беки още сега и да остана при нея цялата нощ.
Метнах се на леглото си и простенах. Не можех да чакам повече. Просто главата ми не побираше как времето се ниже най-бавно, когато чакам нещо. Погледнах часовника: едва четири и петнайсет. Определено беше изморително и нервиращо да стоиш на едно място, да чакаш нещо и да не можеш да свършиш нищо. Реших, че ако порисувам, времето ще мине по-бързо. Захванах се да довършвам горския пейзаж, който бях започнал миналата седмица. Четката трепереше в ритъма на ръката ми. Не можех да се съсредоточа. Зарязах пейзажа и взех обикновен празен бял лист и един молив. Седнах на бюрото си и започнах да скицирам. Нежните замечтани очи. Медната коса. Меките черти. Объркания поглед. Леко смръщеното чело.
Беки заблестя от листа ми. Беше невероятна, дори и сива и безжизнена на белия фон.
Обърнах листа и написах следното:
Скъпа Беки,
Благодаря ти, че ми даваш шанс. Благодаря ти, че те има.
Дениз.
Въздъхнах. Душата ми се бе успокоила.
Вървях бавно. Наслаждавах се на всяко вдишване, защото знаех, че то ме приближава към Беки.
Позвъних на вратата. Изчаках петнайсетина секунди, преди тя да се отвори. На прага
стоеше ангел.
- Влизай. - тя ме покани и отстъпи от вратата. Пристъпих прага.
- Ухае великолепно.
- Благодаря! Остава и да е вкусно! - Беки ме поведе през апартамента. Заведе ме в
трапезарията и ме настани. А масата вече беше сервирано. От топлата картофена супа се виеше пара. Нахлу в ноздрите ми и ги изпълни с аромата си – аромат, с който определено можех да свикна.
Беки седна срещу мен и опита супата си.
- Нагласила съм я! Чудесно!
У нея определено имаше добро настроение, което май нямаше намерение да се маха. Зарадваха се.
- Е, да си поговорим. - тя остави лъжицата – Родители?
- Разведени. Живея с майка ми и по-малкия ми брат. Ами ти?
- Аз съм четвърто дете. Нашите са на Хаваите и работят над тена си. Но така или иначе живея с най-големия ми брат Хари.
- Сигурно е яко.
- Определено! - Беки отново взе лъжицата и хапна от супата. - Е, не е като да живееш с връстниците си в студентско общежитие, но е яко. В крайна сметка той не е стар – само на двайсет и шест е. А нашите ми плащат издръжката. Като се замисля всички сме щастливи и доволни. На коя дата си роден?
Смяната на темата ме изкара от унеса.
- 13 ноември 1996 година. А ти?
- 17 юли 1997. Любим цвят?
Замислих се. Червено? Зелено? Синьо?
- Всички светли цветове. А твоят?
- Наситено жълто. Подхранва ме.
Оставих лъжицата във вече празната купа.
- Хареса ли ти? - Беки ме погледна в очите и усетих как съм неспособен да кажа „не“. Но супата беше наистина вкусна.
- Беше чудесна.
Беки стана от мястото си и дойде при мен. Хвана ме за ръката и каза:
- Ела.
Станах и я последвах в хола. Тя пусна лека музика и се настани на дивана. Чакаше да седна до нея. Очите ѝ светеха на светлината.
- Благодаря, че ме покани.
- Няма проблем. - гласът ѝ се превърна в тих шепот. Наведох се към нея, за да я целуна. Тя обаче опря ръка в гърдите ми.
- Стана късно. Мисля, че трябва да си вървиш.
Целуна ме по бузата и ме изпрати по смътно осветеното стълбище на блока.