10 oct 2012, 16:32

Изход от ситуацията 

  Prosa » Relatos
984 0 3
6 мин за четене

Петър Стаматов излезе, залитайки, от кръчмата и се отправи с бавна крачка към колата си. Октомврийската нощ беше доста студена, но той не усещаше студ; сетивата му се бяха притъпили от изпития алкохол. Извади ключа, подпря се на покрива на десетгодишното си алфа ромео и се зае с нелеката задача да уцели ключалката. Тъкмо когато се навеждаше, за да седне зад волана, една тежка длан се стовари върху рамото му.

  - Пешо, недей да шофираш, пил си. Остави колата тук, аз ще те хвърля до вас – каза неговият приятел по чашка Стефан.

  - Ти също си пил, Стефане. Нали заедно пихме.

  - Пил съм само три бири и една чашка водка, нищо ми няма.

  - И на мен нищо ми няма.

  - Пешо, недей да спориш, нали те видях как залиташ.

  - Ако си оставя колата на такова място, сигурно на сутринта ще я намеря на трупчета.

  Стефан се почеса замислено зад ухото.

  - Добре, ама да караш внимателно.

  - Няма проблеми.

  - И все пак…

  - Стига де, по това време няма никакво движение, а и до нас са само три-четири километра. Хайде, лека вечер.

  Стефан кимна и се отдалечи.

  Петър запали двигателя и подкара по пустия път. Усмихна се. Беше си прекарал чудесно с приятелите. Мъжки купон, без никакви съпруги и гаджета, както се бяха разбрали предварително. Неговата приятелка Таня, с която планираха сватба след около месец и половина, бе измрънкала недоволно, когато стана ясно, че нейното присъствие не е желателно, но в крайна сметка се бе примирила. Беше си казала: „Нека се позабавляват момчетата, само дано да не се освинят много”.

  Петър изпитваше сериозни затруднения при шофирането. Главата му се люшкаше неконтролируемо, а очите му с мъка успяваха да фокусират пътя. Освен това така му се гадеше, че имаше чувството, че всеки момент ще повърне.  Алфаромеото ту навлизаше в насрещното платно, ту се отъркваше в храсталаците отдясно. 

  Петър погледна километража, за да се увери, че не прекалява с газта. Четиридесет километра в час. Добре. Добре е и че Таня няма да ме види в такова състояние (тя все още живееше при техните). Прибирам се, наспивам се и утре съм кукуряк, само трябва да внимавам да не ударя колата, че баща ми ще вдигне вой до небесата.

  Вече му се повдигаше много и докато се чудеше дали да не отбие и да се опита да повърне, от тъмнината изведнъж изникна силует. После последва глухо изтупуркване и в десния край на предното стъкло се появи паяжинооподобна пукнатина. Петър рязко наби спирачка. Чак тогава осъзна, че бе навлязъл в банкета.  

  Петър погледна в огледалото за обратно виждане, но там видя само трескавите си очи и червеникавото сияние на стоповете. Толкова силно стискаше волана, че кокалчетата на дланите му бяха побелели Не знаеше какво е блъснал, само се надяваше да не е човек. Посегна да отвори вратата, поколеба се, идеше му да отпраши накъдето му видят очите. Искаше просто да забрави за случилото се, но нямаше как – на стъклото имаше пукнатина, а предният капак беше видимо изкривен. Насили се да отвори вратата. Излезе отвън.

  Няма начин да е бил човек. Кои идиот би скитал из селските пътища в три и половина сутринта. Но онова нещо беше едро. Куче най–вероятно. Да, куче. Голямо куче. В селото гъмжи от кучета. През нощта те обикалят да търсят храна. Ами да, куче е било. Сега вече мога да тръгвам. Блъснал съм куче, чудо голямо. Пътят тънеше в мрак, почти нищо не се виждаше, но впоследствие очите му попривикнаха с тъмнината.  Какво се опитвам да разбера, има ли изобщо някакво значение какво съм блъснал. Я майната му на всичко! Скачай в колата и дим да те няма, това е изходът от ситуацията!

  На петдесетина метра по-назад, на банкета, лежеше нещо… което приличаше на човек. Приличаше на човек, но можеше и да не е.

  Ами ако е човек? Ако съм убил човек? Целият ми живот отива на кино. Лошото е, че по колата има следи, ще ме хванат, няма измъкване. Затвор? Има изход, има. Прибирам се вкъщи и заключвам колата в гаража. Баща ми утре… тоест днес… заминава за София със служебната кола и ще се върне след три дена. Аз в това време ще закарам алфата на сервиз. Онези момчета от съседното село, дето търгуват крадени части, няма да ме издадат, само ще трябва да им платя повечко. Дано пораженията по колата не са големи иначе… така… бронята май е здрава, десният фар е счупен, предното стъкло е напукано … и изкривения капак, това е. Със сигурност ще се справят за три дена. Ето на, измислих го. Тръгвам.

  Замъгленият му поглед неволно се стрелна към лежащата на платното фигура. Вече нямаше никакво съмнение – човек. Ясно се виждаха изпружени крака, единият от които извит под неестествен ъгъл, извърнат на една страна торс и отметната назад глава. На фона на тъмнината, обгръщаща пътя, лицето представляваше светло, мержелеещо се петно. А десетина метра по–напред се търкаляше окървавена маратонка.       

  Петър притвори очи и се опита да овладее световъртежа и гаденето, които заплашваха да го съборят на земята. Чувстваше главата си празна, не можеше вече да мисли за нищо, с цялото си същество копнееше да се махне от това ужасяващо място. Но в този момент нещата станаха още по-ужасни.

  Човекът простена и присви коляно, след което се надигна леко, подпирайки се на лакът. Главата му, все така отметната назад, се разтресе в спазъм. Петър падна на колене и заповръща на пътя, докато в мрака ехтеше едно пронизително,  пропито с чудовищна болка „помогни ми”.

  Петър се довлече до колата, бутна вратата и се просна на седалката. Минута по–късно алфаромеото летеше с бясна скорост към селото.

  Той прибра колата в гаража, избърса изпръскания й с кръв преден капак, след което тихомълком отиде в стаята си и се тръшна на леглото без да се съблича. Майка му и баща му не го бяха усетили, спяха си непробудно на долния етаж.

  Сутринта, около пет часа след инцидента, мобилният телефон на Петър, който, облещил безсънни очи в тавана,  все още трескаво търсеше пролуки в плана за измъкване от ситуацията, зазвъня. Обаждаше се чичото на Таня.

  – Пешо – промълви с отмалял глас той, – чуваш ли ме?

  – Да, какво става?

  – Имам лоши новини.

  Петър се надигна на лакти.

  – Какво?

  – Няма я вече нашата Таня – проплака възрастният мъж.

  – Какво!

  – Някой я е прегазил снощи. Много съжалявам. Преди час разбрахме.

  – Ама как така… не е възможно… когато тръгвах към ресторанта,  тя тъкмо си лягаше. Бяхме се разбрали…

  – Милото момиче, тревожело се, че ще седнеш зад волана пил, и решило да отиде пеша до кръчмата да те прибере. Тръгнала посред нощ, милата, добро да направи. Не искала да ти се обажда, за да не се разсърдиш, че ти се бърка в работите. Майка й се опитала да я разубеди, но не успяла, а сега се обвинява за случилото се. Не е на себе си от мъка.  

  – Не! Не, не, не!

  – Ти не търси вина у себе си. Никой не е виновен, просто се е случило …нещастието.

  – Не!

  – Намерил я един съсед рано сутринта; все още била жива, но починала на път за болницата. Твърде късно било, не могли да я спасят. Онзи мръсник, дето я е блъснал, избягал и Таничка лежала часове там… безпомощна.  Ти явно си минал по стария път… щом не сте се засекли. Каква трагедия! Горката Таничка! Но ти не се обвинявай, това е просто една ужасяваща поредица от нещастни случайности. Животът продължава, момчето ми! Дръж се, не се предавай, ще преодолеем мъката заедно. Няма друг изход.

© Стефан Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Обожавам разказите с неочакван край! Винаги те карат да се замислиш за това, какво би продължило по-нататък с героите..
    Успех... и ти пожелавам да напишеш продължение.
  • Прочетох този твой разказ и той ме подтикна да прочета и останалите.
    Може би по-скоро от любопитство, дали спазваш стила си на писане или дали следваш максимата "приказки с неочакван край".
    И трябва да призная - удоволствието беше мое!
    Не само грамотно написани, но и с интересна фабула , оригинални и сътворени на основата на обикновени човешки истории...
    Някои хора са родени да творят - и ти си един от тях.
    Правиш го с такава невероятна и завидна лекота, умело жонглирайки с думите и в резултат на това се получава нещо изумително на пръв поглед просто, но и ужасно поучително.
    ...с искрен интерес ще очаквам следващата ти творба...
  • Хубав разказ. Грамотно написан. Съчувствам на главния герой. Какъв мал шанс само. Нещо като на моите герои от този ми рзказ. Всичко правиш както трябва а то какво излиза накрая? Просто божа работа http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=56348
Propuestas
: ??:??