Изходът или възхвала на Златния храм - I. 2. (роман)

Понякога в мен се надига злоба и изхвърля обичайната ми умора, която ме съпътства. Тази злоба променя мирогледа ми; в случая се променя някакво съотношение между мен и обществото; обществото ми се струва ненормално, а хората изначално виновни, за което им стоварвам куп тежки обвинения, след което ги осъждам пред трибунала на собствената си съвест от позицията на собствения си светоглед за редица тежки престъпления, които преди това са извършили: за това, че са издигнали куп празни и фалшиви ценностни критерии, като са впримчили и мен в тяхното спазване, за това, че ме кара, та се прекланям на бутафорни кумири, за това, че думите са заменили истините;  за това, че човечеството избива животните и т.н. Между другото аз съм вегетарианец и за мен яденето на месо е тежко престъпление.

Мисля си, дали не съществува някакъв изход от това положение, т.е. изход от това да не си част от обществото, да не се съобразяваш с неговите традиции, норми, клишета, които то е обявило за култура и прочие, форми, които то обявява за духовност и които после се превръщат в еталон за скудоумното средно мнение. По интуиция усещам, че Изходът от това състояние съществува, но каква полза от това? С какво превъзхождам  всичките онези, които са насядали в отсрещното кафене? Естествено с нищо. Импулсът, осъзнаващ съществуването на Изхода, който се събужда толкова рядко в мен, трябва да бъде уловен и да тръгна след него, но през океана от житейска сивота, през който трябва да мина, той ще се стопи хиляди пъти. И все пак, Изходът е заложен дълбоко в  човек. Трябва само да му се довериш и той ще избие коловоза на старите ти навици, ще унищожи досегашните ти удоволствия, сочейки ти пътя. Аз знам, че го има, макар че от това засега няма никаква полза, защото и аз съм като всички други, които се носят в пространството на ежедневието и си въобразяват, че следват някакъв път, а всъщност се движат по течението, по което ги тика животът. Понякога завиждам на онези, които не се измъчват с подобни мисли; заглеждам се в техните лица, застинали в съсредоточен вид, правейки някакви сметки в движение (дребни сметки) и се чувствам осъден да бъде различен от тях. Гледам замисленото и озлобено лице на някакъв, с който се разминавам по улицата. Какви мисли го вълнуват в момента, я да видим: Например повредил се е автомобилът му или пък нещо по-сериозно - дали някой клати жена му и т.н. Боже, направо ми се струва приятно и леко да се живее с ей такива ми ти мисли в главата, но за съжаление, уви, този свят с неговите дребни нещица въобще не ме интересува и аз отказвам да се приспособя към него. Даа, трябва да се измъкна от него, но как? Главата ми се завърта и аз паля цигара. Обръщам гръб на прозореца, през който досега надзъртах и се просвам на леглото.