Прибрах се в общежитието и веднага се проснах на леглото. Лежа и гледам белия таван; статично положение, което ми е познато до болка. Дали да не взема да прочета нещо? Прехвърлям през ума си всичките подходящи за случая книги, находящи се в библиотеката ми, но не се спирам на някоя определено. Не, ще лежа. Лежа. Минава час. Някой чука на вратата: Бамбов. Носи ми някаква книга, която взел преди време назаем от мен. Казвам му да я остави на бюрото, мислейки да прекратя предварително всякакви евентуални зародиши на някакъв разговор, но не би. Бамбов седна на стола и започна да задава обичайните си безсмислени въпроси.
- Донеси едно пакетче чай, ако обичаш - решавам да извлека поне някаква полза от присъствието му. Бамбов отива и носи два пакета чай.
Слагам бързовара в джезвето и, докато чакам, паля цигара. На вратата наново се чука.
- Някой чука - отбелязва Бамбов.
- Чух - ставам и отварям вратата: Гала.
- Да не ти се играят карти - пита ме тя вместо поздрав.
- Не.
- Ако играете бридж, аз съм на линия – обажда се зад мен Бамбов.
- Амиии, ако не искаш... тогава... - поглежда със сянка на съмнение тя Бамбов.
Бамбов се изправя и тръгва към вратата:
- Ей сега ще дойда... отивам в стаята си за малко...
- В съседната стая сме - отвръща му разсеяно Гала, след което се обръща към мен:
- Ела оттатък, имам повод да почерпя.
- Какъв?
- Взех първия си държавен изпит днес.
- Значи ще пием по едно пиене?
- Най-малко това.
Прехвърляме се в стаята на Гала оттатък: оказва се, че тя предварително е заредила масата с чаши, бутилка ракия, фъстъци и т. н.
- Ще играеш, нали? - пита ме Гала.
- Е, щом съм седнал вече – отвръщам, понеже се оказва, че съм заел несъзнателно едно от четирите места на масата, предназначени за карето четворка. Между другото не съм лош бриджор или поне така бе навремето.
- Ама и ти ли ще играеш? - пита ме Бамбов, който току-що е влязъл в стаята.
- Ъхъ - отвръщам, понеже не ми се мърда от мястото.
Карето се оформя. Оказва се, че партньорка ще ми бъде Гала, а противниците са някакъв тип с дълга коса и някакво симпатично дребно момиче, което за пръв път виждам; пак в последния момент момичето се отказва и предлага мястото си на Бамбов, който с най-голямо удоволствие се настанява на масата. Гала налива на всекиго в чашата по малко алкохол, после вади тесте карти и ги бутва на масата. Бамбов нетърпеливо ги взема и започва да ги бърка, после ги подава на Гала, тя цепи и той започва сръчно да ги раздава.
- Ха сегинка да видим какво има тука! - търка ръце Бамбов, след което подрежда картите една по една пред себе си.
Аз тоже вземам картите; има-няма най-малко 7-8 години не съм играл бридж; просто взех картите и започнах да ги държа пред лицето си. Какво би станало, ако отпусна единия пръст, примерно палеца; картите ще изпопадат на масата, а всички скудоумци ще започнат да надзъртат, за да видят какви карти имам. Вдигам глава: сбърчени над картите физиономии. Наддаване:
- Една купа.
- Две кари.
- Две купи.
- Две без коз.
- Четири купи!
Сигурно минава около половин час; пристигат две момичета с някакъв неприятен тип. Картите плющят по масата:
- Коз! Дай си коза!
- На ти коз!
- Пак коз! Ха така!... Ха сега спатия!
- Хубаво, на ти спатия...
- Ха, още една спатия!
- Хе, че откъде я извади тая?!... Одеве не даде!...
- Как да не съм дал?... Дадох... Като не следиш картите.....
- Хубаво...Ха сега дайте по една купа!...
- Купаа, купа, купичка...
- Хасега още по един коз!... Такааа... две добри....
Ново раздаване. Сериозно замислени лица:
- Една купа.
- Една пика - този път е партньорът на Бамбов.
- Две купи - казвам понеже е дошъл моя ред.
- Две спатии-пак е Бамбов.
- Пас.
- Три пики - обажда се оня с дългата коса.
Бамбов го изгледа изненадано, но после ядосано поглежда наново картите си:
- Защо ми ги казваш тия пики!... Разбрах те вече, че имаш!
- Хубаво, ама и аз имам!
- Три без коз – заявява след кратко колебание Бамбов.
- Четири пики - изтърсва оня с дългата коса.
- Контра - обажда се Гала.
- Боже, боже! Сега наистина ми еба майката..., дай поне да видим какво имаш! -сваля картите си на масата Бамбов, след което отива след партньора си, надзъртайки през рамото му:
- Ооо, не! Ти си откачен!... На тия карти ми вдигаш на четири пики?!... Не!... С такъв човек не може да се играе! - бесен започва да се разхожда из стаята той.
- Добре де, може да ги извадим - опитва се да го успокои оня с дългата коса.
- Ще ги изкараме!?... Хе, че ти ми приказваш хуморески!
- Е, спокойно де, седни си сега...
- Какво спокойно! Аз имам такива карти, а ти да ми разбиеш играта! Неее... с такива хора не мога да играя!
- Добре, седни да видим какво ще стане... остави ме да я изиграя...
В края на краищата Бамбов все пак сяда на стола и малко сe поуспокоява, след
което започва да гледа съсредоточено как се развива играта, която върви към своя край; онзи взема отдолу една пика, Гала го надцаква, с асо пика; край – две вътре.
- Пак добре, че сме само две вътре с тия хилави карти, дето ги имаше - жлъчно мърмори Бамбов, отпивайки от чашата с водка същевременно.
Ново раздаване. На мен ми омръзва и аз отстъпвам мястото си на едно от новодошлите момичета. Решавам да си тръгна. Гала е категорична, че трябва да остана, защото имала и бутилка уиски, купена специално за взетия изпит. Сядам наново и си наливам в чашата алкохол. Вляво от мен едното момиче, което пристига с оня кълвач, явно скучае. Дали да не се опитам да спя с нея? Но веднага след това ми минава мисълта, че за тази цел преди това ще трябва да премина през неприятната перипетия на осъществяване на някаква близост; първо - някакъв безсмислен разговор за куп неща, които не ме интересуват, след което следва плавно преминаване към същността. Разбира се, гаранция да ми легне -Франция. Не, по-добре въобще да не се занимавам с нея. Наливам си водка и отпивам от чашата. Онази продължава да скучае. Защо пък да не опитам? В края на краищата целият живот се състои от куп безсмислени неща.
Използвам случая, когато си поднася цигарата и й подавам огънче от някаква запалка на масата, като й подхвърлям първата попаднала ми банална фраза:
- Не съм ви виждал тук в общежитието... Тук ли учите?
- Не.
- Вероятно сте ученичка?
- Да.
- И учите в гимназия...
- Не.
- Добреее... значи някакъв техникум. Ще позная какъв... Да речем, икономически?
- Не.
- Строителен?
- Не.
- Хранителен?
- Не.
- Текстилен?
Този път е по-добре - леко отегчена, се обръща към мен тя.
- Значи познах.
Само че тя вече се е обърнала и гледа встрани към вратата или може би онзи дългокосия. Май нищо няма да стане. Решавам да се тръгна. Бамбов е блокирал окончателно, като се е разположил на дивана; крачолите му са се повдигнали и се виждат найлоновите му чорапи, които съм сигурен, че са причина да мирише тук на спарено. Идиот. Не, вече този път си тръгвам. Гала в това време вади бутилката с уиски от гардероба и я размахва във въздуха. Ставам и тръгвам полюшвайки се.
- Ще си ходиш ли? - пита ме тя малко преди да стигна до вратата.
- Ъхъ.
- Е, ама нали щеше да пием уиски?
Някой звъни. Тя се запътва към вратата и я отваря: през отворената врата се подава главата на г-н Наумовски, известен театрален деец, интелектуалец, поет , драматург, писател и не знам какво ли не още от областта на изкуството. Същия този тип се навърташе често край университета, най-вероятно с цел да клати студентки. Лошото е, че г-н Наумовски е мой познат и съм сигурен, че веднага ще ме хване за слушател като ме види; с него поддържахме повърхностно познанство изразяващо с се в демонстриране на на някаква си любезност и фалшиво уважение един към друг; с една дума ще трябва да остана още няколко минути, за да го изслушам с привидно внимание и евентуално да кимна един–два пъти в знак на съгласие. Явно в този момент той ме съзира, защото веднага изиграва емоционална еуфория:
- О, велики, ти си тук!... Сядай, имам да ти разправям толкова неща!
Минава ми мисълта, че ако сега не проявя воля и не стана да се измъкна, цялата работа ще се забатачи с часове. Решавам да постоя не повече от пет минути, след което веднага да тръгна.
Наумовски още със сядането подема:
- Знаеш ли, най-велики, аз бях жестоко бит!
- Тъй ли? - с престорена изненада възкликнах аз, а вътрешно реших да поздравя оня, дето я е свършил тази работа.
- И, кой беше? - продължих аз с фалшива загриженост в гласа.
- Кой, кой!... Кой може да постъпи така животински, а?... Разбира се, г-н Критичников - бързо отвръща Наумовски, замезвайки с вилицата от чинията със салата.
- Не го познавам.
- Как да не го познаваш?... Знаеш го! Заместник-директора на театъра!
- Аха, ясно - отвръщам, като че ли е толкова важно кой го е бил, важното е, че го е сторил.
- Та, казваш, значи се посблъскахте със този, как го нарече... Критичников...
- Нищо не искам да кажа, а направо заявявам тук пред всички - Наумовски хвърли поглед около масата, пое дъх и продължи: побоят нанесен над мен е факт, както е и факт, че съм с разбити бъбреци и пикая кръв!
След като произнесе таз кратка реч, Наумовски хвана първата попаднала му чаша и я изля в гърлото си. Все пак чашата, която докопа, слава Богу, не беше моята. Изведнъж ми мина през ума да не ставам за никъде, просто да стоя и да продължавам да пия. Чувствах се отпуснато и приятно. Къде да ходя? В празната стая ли? Не, ще остана тук и ще си пийвам порядъчно , докато си стоя на краката си. Наумовски говори на двете дами, те се хилят. Пристига някакъв доста здрав тип с някакви мадами; явно е доста клъвнал. Гала ме пита, дали мога да донеса китарата си, аз махам с ръка , ако иска да отива и да си я взема, при което тя отива и я донася от моята стая. Същия този тип, който току-що пристигнал и е облечен като рокер започва да дрънка на нея. Минава час, престанах да пия понеже усетих, че ще се издрайфам на масата. Минава време , може още един час или-два. Стаята се е поизпразнила; повечето си тръгнаха; останали сме само аз и Гала и оня здавеняк, който беше облечен като рокаджия. Гала направи кафе, за да поизтрезнея. Оня, метъла, лежи на масата; по едно време, обаче понадига глава сепнато:
- Къде отидоха другите?
- Отидоха си - отвръщам му.
- Тъй ли?... Кога?
- Скоро.
- Майната им! - онзи отново се обляга на масата. Аз се изправям с намерение да си ходя.
- А, ти, къде? - надига се пак онзи.
- Тръгвам си.
- Сядай! Ще си допием, а после ще те водя на купон у едни курви... става ли?
Онзи налива в чашата пред мен, след това и на него, аз вземам чашата и я изпивам на един дъх съдържанието, след което се запътвам към вратата.
- Е, аз също тръгвам - клатушка се оня тип след мен.
- Ддда нямаш цигари случайно, а? - пита ме той, след като излязохме от стаята.
Вадя от джоба си и му подавам. Оня пали, после, разкопчавайки дюкяна си, говори:
- Ще се изпикая на тази врата!
Ставаше дума за вратата на моята стая.
- Ааа, не! Само това не! Това е вратата на моята стая!... Пикай на някоя друга врата!
- А, тази тук? - сочи ми той вратата на съседа-списувател.
- Тук ли? - съзирам във въпроса му някаква лукавство, но отсичам: Тук може!
Оня вади пистолета и с течността, пристигаща експресно от бъбреците, започва да облива ударно вратата на съседа–списател, като същевременно натиска и звънеца. Решавам да видя реакцията на оня, изчаквайки го да се покаже. В това време Гала се появява на вратата на стаята си:
- Ей, какво става тука?
- Пикаят на вратата на българския писател - отвръщам й.
Сега вече наистина онзи трябва да се покаже, за да види какво е отношението на редовия гражданин към един писател.
- Той писател ли е? - обръща се рокаджията към мен.
- Естествено.
- Зззащо не ми каза по-рано, щеше да напиша със струята си литература... или, по-добре, култура, ааа сега няма да ми стигне – затюхка се той.
- Боже, ама вие сте съвсем луди! - прихва Гала.
- Как луди? - обръщам се към нея аз - Не можеш да обвиняваш простия трудов народ, че не разбира от модернистични тенденции в новата българска литература... Ето! - соча й идиота-рокаджия, който току-що се е изпикал и прибира пистолета в дюкяна си - този народ реагира съвсем трудово и делнично!
- Ох, стига, ще ме умориш... стига толкоз!... Ха,ха,ха - киска се тя.
Поглеждам към вратата.Крайно време беше този мръсник да се покаже. Минута-две. Не, сигурно няма да се покаже.
- Ама, той вътре ли е? - пита Гала, спирайки за момент да се смее.
- Не знам... не се показва... сигурно го е страх народът да не го линчува, заради новаторските му литературни идеи...
- О, недей, моля ти се! - пак започва да се киска тя.
Явно е, че този скапаняк няма да излезе. Разочарован, се запътвам към стаята и натискам дръжката на вратата.
- Значи, тук живее писател? - сочи вратата на съседа-списател рокаджията, който, пиян като кирка, се е подпрял на стената.
-Писател-шибаняк - отвръщам и влизам в стаята си. Лягам директно с кофража. Главата ми, още с влизането, започва да се върти; отново познатото отвратително чувство, че потъвам. Боже, Боже, понякога земният живот си е направо свинщина.
.......................
© Валесион Валесион Todos los derechos reservados