Прибрах се в общежитието и веднага се проснах на леглото. Лежа и гледам белия таван; статично положение, което ми е познато до болка. Дали да не взема да прочета нещо? Прехвърлям през ума  си всичките подходящи за случая книги, находящи се в библиотеката ми, но не се спирам на някоя определено. Не, ще лежа. Лежа. Минава час. Някой чука на вратата: Бамбов. Носи ми някаква книга, която  взел преди време назаем от мен. Казвам му да я остави на бюрото, мислейки да  прекратя предварително всякакви евентуални  зародиши  на някакъв разговор, но не би. Бамбов седна на стола и започна да задава обичайните си безсмислени въпроси.

- Донеси едно пакетче чай, ако обичаш - решавам да извлека поне някаква полза от присъствието му. Бамбов отива и носи два пакета чай.

Слагам бързовара в джезвето и, докато чакам, паля цигара. На вратата  наново се  чука.

- Някой чука - отбелязва Бамбов.

- Чух - ставам и отварям вратата: Гала.

- Да не ти се играят карти - пита ме тя вместо поздрав.

- Не.

- Ако играете бридж, аз съм на линия – обажда се зад мен Бамбов.

- Амиии, ако не искаш... тогава... - поглежда със сянка на съмнение тя Бамбов.

Бамбов се изправя и тръгва към вратата:

- Ей сега ще дойда... отивам в стаята си за малко...

- В съседната стая сме - отвръща му разсеяно Гала, след което се обръща към мен:

- Ела оттатък, имам повод да почерпя.

- Какъв?

- Взех първия си държавен изпит днес.

- Значи ще пием по едно пиене?

- Най-малко това.

Прехвърляме се в стаята на Гала оттатък: оказва се, че тя предварително е заредила масата с чаши, бутилка ракия, фъстъци и т. н.

- Ще играеш, нали? - пита ме Гала.

- Е, щом съм седнал вече – отвръщам, понеже се оказва, че съм заел несъзнателно едно от четирите  места на масата, предназначени за карето четворка. Между другото не съм лош бриджор или поне така бе навремето.

- Ама и ти ли ще играеш? - пита ме Бамбов, който току-що е влязъл в стаята.

- Ъхъ - отвръщам, понеже не ми се мърда от мястото.

Карето се оформя. Оказва се, че партньорка ще ми бъде Гала, а противниците са някакъв тип с дълга коса и някакво симпатично дребно момиче, което за пръв път виждам; пак в последния момент момичето се отказва и предлага мястото си на Бамбов, който с най-голямо удоволствие се настанява на масата. Гала налива на всекиго в чашата по малко алкохол, после вади тесте карти и ги бутва на масата. Бамбов нетърпеливо ги взема и започва да ги бърка, после  ги подава на Гала, тя цепи и той започва сръчно да ги раздава.

- Ха сегинка да видим какво има тука! - търка ръце Бамбов, след което подрежда картите една по една пред себе си.

Аз тоже вземам картите; има-няма най-малко 7-8 години не съм играл бридж; просто взех картите и започнах да ги държа пред лицето си. Какво би станало, ако отпусна единия  пръст, примерно палеца; картите ще изпопадат на масата, а всички скудоумци ще започнат да надзъртат, за да видят какви карти имам. Вдигам глава: сбърчени над картите физиономии. Наддаване:

- Една купа.

- Две кари.

- Две купи.

- Две без коз.

- Четири купи!

Сигурно минава около половин час; пристигат две момичета с някакъв неприятен тип. Картите плющят по масата:

- Коз! Дай си коза!

- На ти коз!

- Пак коз! Ха така!... Ха сега спатия!

- Хубаво, на ти спатия...

- Ха, още една спатия!

- Хе, че откъде я извади тая?!... Одеве не даде!...

- Как да не съм дал?... Дадох... Като не следиш картите.....

- Хубаво...Ха сега дайте по една купа!...

- Купаа, купа, купичка...

- Хасега още по един коз!... Такааа... две добри....

Ново раздаване. Сериозно замислени лица:

- Една купа.

- Една пика - този път е партньорът на Бамбов.

- Две купи - казвам понеже е дошъл моя ред.

- Две спатии-пак е Бамбов.

- Пас.

- Три пики - обажда се оня с дългата коса.

Бамбов го изгледа изненадано, но после  ядосано поглежда наново картите си:

- Защо ми ги казваш тия пики!... Разбрах те вече, че имаш!

- Хубаво, ама и аз имам!

- Три без коз – заявява след кратко колебание Бамбов.

- Четири пики - изтърсва оня с дългата коса.

- Контра - обажда се Гала.

- Боже, боже! Сега наистина ми еба майката..., дай поне да видим какво имаш! -сваля картите  си на масата Бамбов, след което отива след партньора си, надзъртайки през рамото му:

- Ооо, не! Ти си откачен!... На тия карти ми вдигаш на четири пики?!... Не!... С такъв човек не може да се играе! - бесен започва да се разхожда из стаята той.

- Добре де, може да ги извадим - опитва се да го успокои оня с дългата коса.

- Ще ги изкараме!?... Хе, че ти ми приказваш хуморески!

- Е, спокойно де, седни си сега...

- Какво спокойно! Аз имам такива карти, а ти да ми разбиеш играта! Неее... с такива хора не мога да играя!

- Добре, седни да видим какво ще стане... остави ме да  я изиграя...

В края на краищата Бамбов все пак сяда на стола  и малко сe поуспокоява, след

което започва да гледа съсредоточено как се развива  играта, която върви към своя край; онзи взема отдолу една пика, Гала го надцаква, с асо пика; край – две вътре.

- Пак добре, че сме само две вътре с тия хилави карти, дето ги имаше - жлъчно мърмори Бамбов, отпивайки от чашата с водка същевременно.

Ново раздаване. На мен ми омръзва и аз отстъпвам мястото си на едно от новодошлите  момичета. Решавам да си тръгна. Гала е категорична, че трябва  да остана, защото имала и бутилка уиски, купена специално  за взетия изпит. Сядам наново  и си наливам в чашата алкохол. Вляво от мен едното момиче, което пристига с оня кълвач, явно скучае. Дали да не се опитам да спя с нея? Но веднага след това ми минава мисълта, че за тази цел преди това ще трябва  да премина  през неприятната перипетия на осъществяване на някаква близост; първо - някакъв безсмислен разговор за куп неща, които не ме интересуват, след което следва плавно преминаване към същността. Разбира се, гаранция да ми легне -Франция. Не, по-добре въобще да не се занимавам с нея. Наливам си водка и отпивам от чашата. Онази продължава да скучае. Защо пък да не опитам? В края на краищата целият живот се състои от куп безсмислени неща.

Използвам случая, когато си поднася цигарата и й подавам огънче от някаква запалка на масата, като й подхвърлям първата попаднала ми банална  фраза:

- Не съм ви виждал тук в общежитието... Тук ли учите?

- Не.

- Вероятно сте ученичка?

- Да.

- И учите в гимназия...

- Не.

- Добреее... значи някакъв техникум. Ще позная какъв... Да речем, икономически?

- Не.

- Строителен?

- Не.

- Хранителен?

- Не.

- Текстилен?

Този път е по-добре - леко отегчена, се обръща към мен тя.

- Значи познах.

Само че тя вече се е обърнала и гледа встрани към вратата или може би онзи дългокосия. Май нищо няма да стане. Решавам да се тръгна. Бамбов е блокирал окончателно, като се е разположил на дивана; крачолите му са се повдигнали  и се виждат найлоновите му чорапи, които съм сигурен, че са причина да мирише тук на  спарено. Идиот. Не, вече този път си тръгвам. Гала в това време вади бутилката с уиски от гардероба и я размахва във въздуха. Ставам и тръгвам полюшвайки се.

- Ще си ходиш ли? - пита ме тя малко преди да стигна до вратата.

- Ъхъ.

- Е, ама нали щеше да пием уиски?

Някой звъни. Тя се запътва  към вратата и я отваря: през отворената врата се подава главата на г-н Наумовски, известен театрален деец, интелектуалец, поет , драматург, писател и не знам какво ли не още от областта на изкуството. Същия този тип се навърташе често край университета, най-вероятно с цел да клати студентки. Лошото е, че г-н Наумовски е мой познат и съм сигурен, че веднага  ще  ме хване  за слушател като ме види; с него поддържахме повърхностно познанство изразяващо с се в демонстриране на на някаква си любезност и фалшиво уважение един към друг; с една дума ще трябва  да остана още няколко минути, за да го изслушам  с привидно внимание и евентуално да кимна един–два пъти в знак на съгласие. Явно в този момент той ме съзира, защото веднага изиграва емоционална еуфория:

- О, велики, ти си тук!... Сядай, имам да ти разправям толкова неща!

Минава ми мисълта, че ако сега не проявя воля и не стана да се измъкна, цялата работа ще се забатачи с часове. Решавам да постоя не повече от пет минути, след което веднага да тръгна.

Наумовски още със сядането подема:

- Знаеш ли, най-велики, аз бях жестоко бит!

- Тъй ли? - с престорена изненада възкликнах аз, а вътрешно реших да поздравя оня, дето я е свършил тази работа.

- И, кой беше? - продължих аз с фалшива загриженост в гласа.

- Кой, кой!... Кой може да постъпи така животински, а?... Разбира се, г-н Критичников - бързо отвръща Наумовски, замезвайки с вилицата от чинията със салата.

- Не го познавам.

- Как да не го познаваш?... Знаеш го! Заместник-директора на театъра!

- Аха, ясно - отвръщам, като че ли е толкова важно кой го е бил, важното е, че го е сторил.

- Та, казваш,  значи се посблъскахте със този, как го нарече... Критичников...

- Нищо не искам да кажа, а  направо заявявам тук пред всички - Наумовски хвърли поглед около масата, пое дъх и продължи:  побоят нанесен над мен е факт, както е и факт, че съм с разбити бъбреци и пикая кръв!

След като произнесе таз кратка реч, Наумовски  хвана първата попаднала му чаша и я изля в гърлото си. Все пак чашата, която докопа, слава Богу, не беше моята. Изведнъж ми мина през ума  да не ставам за никъде, просто да стоя  и да продължавам да пия. Чувствах се отпуснато  и приятно. Къде да ходя? В празната стая ли? Не, ще остана тук и ще си пийвам порядъчно , докато си стоя на краката си. Наумовски говори на двете дами, те се хилят. Пристига някакъв доста здрав тип с някакви мадами; явно е доста клъвнал. Гала ме пита, дали мога да донеса китарата си, аз махам с ръка , ако иска да отива и да си я взема, при което тя отива и я донася от моята стая. Същия този тип, който току-що пристигнал и е облечен като рокер започва да дрънка на нея. Минава час, престанах да пия понеже усетих, че ще се издрайфам на масата. Минава време , може още един час или-два. Стаята се е поизпразнила; повечето си тръгнаха; останали сме само аз и Гала и оня  здавеняк, който беше облечен като рокаджия. Гала направи кафе, за да поизтрезнея. Оня, метъла, лежи на масата; по едно време, обаче  понадига глава сепнато:

- Къде отидоха другите?

- Отидоха си - отвръщам му.

- Тъй ли?... Кога?

- Скоро.

- Майната им! - онзи отново се обляга на масата. Аз се изправям с намерение да си ходя.

- А, ти, къде? - надига се пак онзи.

- Тръгвам си.

- Сядай! Ще си допием, а после ще те водя на купон у едни курви... става ли?

Онзи налива в чашата пред мен, след това и на него, аз вземам  чашата и я изпивам  на един дъх съдържанието, след което се запътвам към вратата.

- Е, аз също тръгвам - клатушка се оня тип след мен.

- Ддда нямаш цигари случайно, а? - пита ме той, след като излязохме от стаята.

Вадя от джоба си  и му подавам. Оня пали, после, разкопчавайки дюкяна си, говори:

- Ще се изпикая на тази врата!

Ставаше дума за вратата на моята стая.

- Ааа, не! Само това не! Това е вратата на моята стая!... Пикай на някоя друга врата!

- А, тази тук? - сочи ми той вратата на съседа-списувател.

- Тук ли? - съзирам във въпроса му някаква лукавство, но отсичам: Тук може!

Оня вади пистолета и с течността, пристигаща експресно от бъбреците, започва да облива ударно вратата на съседа–списател, като същевременно натиска и звънеца. Решавам да видя  реакцията на оня, изчаквайки го да се покаже. В това време Гала се появява на вратата на стаята си:

- Ей, какво става тука?

- Пикаят на вратата на  българския писател - отвръщам й.

Сега вече наистина онзи трябва да се покаже, за да види какво е отношението на редовия гражданин към един писател.

- Той писател ли е? - обръща се рокаджията към мен.

- Естествено.

- Зззащо не ми каза по-рано, щеше да напиша със струята си литература... или, по-добре, култура, ааа сега няма да ми стигне – затюхка се той.

- Боже, ама вие сте съвсем луди! - прихва Гала.

- Как луди? - обръщам се към нея аз - Не можеш да обвиняваш простия трудов народ, че не разбира от модернистични тенденции  в новата българска литература... Ето! - соча й идиота-рокаджия, който току-що се е изпикал и прибира пистолета в дюкяна си - този народ реагира съвсем трудово и делнично!

- Ох, стига, ще ме умориш... стига толкоз!... Ха,ха,ха - киска се тя.

Поглеждам към вратата.Крайно време беше този мръсник да се покаже. Минута-две. Не, сигурно няма да се покаже.

- Ама, той вътре ли е? - пита Гала, спирайки за момент да се смее.

- Не знам... не се показва... сигурно го е страх народът да не го линчува, заради новаторските му  литературни идеи...

- О, недей, моля ти се! - пак започва да се киска тя.

Явно е, че този скапаняк няма да излезе. Разочарован, се запътвам към стаята и натискам дръжката на вратата.

- Значи, тук живее писател? - сочи вратата на съседа-списател  рокаджията, който, пиян като  кирка,  се е подпрял на стената.

-Писател-шибаняк - отвръщам и влизам в стаята си. Лягам директно с кофража. Главата ми, още с влизането, започва да се върти; отново познатото отвратително чувство, че потъвам. Боже, Боже, понякога земният живот си е направо свинщина.

.......................