Вървях след богомолците, без багаж, без представа къде точно отиват, без дори да имам свещ в ръката си. Беше в първия понеделник след Великден, някъде към обед. Духът ме водеше, тялото го следваше и въпреки, че стоях на кръстопът – без знаци и без регулировчик, мъчейки ме, и съмнение, и гняв, и тъга, се стараех да внеса в походката си жизнерадостния възторг на младата жена и да не изоставам от другите. Отпред четирима свещеници, заедно с още десетина мъже, носеха на раменете си чудотворната икона на Света Богородица. Пред тях се движеше друг свещеник. Той огласяше с клепало стъпките си.  Вдишвах топлия ветрец примесен с аромат на тамян, сочна зеленина и гнила шума. Отдолу чувах камбаните на Бачковския манастир. Долавях как звуците от мелодията на водопада и шума на душите се смесват в обща молитва, която ехото запращаше в скалите, но тя се връщаше двойно по-мощна като тъждество на взаимната неделимост на човек с природата. 

- Христос Воскресе! – повтаряше свещеникът в далечината.

- Воистина Воскресе! – отекваха гласовете на богомолците.

Короните на дърветата прошумяваха след тях. Слънцето се залюляваше на небесната си копринена люлка, между върхарите на скалите, дарявайки ми от своят благодат.

      Тъкмо се канех да забързам темпото, за да разгледам по-отблизо иконата. Бях стигнала до преддверието на дъбова гора, когато усетих нечия ръка да се провира през моята. Смутих се и погледнах встрани. До мен се беше сгушила старица в черно, с кърпа на главата.

- Води ме ти, води ме дъще, че много се бутат, а имам перде на очите. – ми каза.

Странно беше, че няма придружител. Изглеждаше гърбава и стара, а на ръст стигаше едва до рамото ми. Свита като ембрион, бабата се повлачи с бастуна си, наподобяващ изсъхнала, дебела пъпна връв.

- Щом искаш, ще те водя.  – чух се да ѝ отговарям, макар че вече се беше прикрепила здраво за мен и ходехме след другите. 

Заприлича ми на жива икона. Иконата запя почти до ухото ми.  В профила ѝ сякаш наедно си бяха свили гнездо, и човешката одисея и релефа на скалите. 

- Как се казваш? – попитах, след малко, но тя изглеждаше увлечена от литургията и въпроса ми увисна във въздуха с безброй всевъзможни отговори.

Реших да не питам повече. Сложих по-удобно нейната ръка в моята, за да не я изпусна. За всеки случай надзърнах през рамо, за да се убедя, че наистина жената е без придружител.

Стотици хора, прииждаха отдолу изкачвайки баира. И никой, никого не търсеше. Непознати хора, някои мълчаливи, други удивени, трети разговарящи или снимащи се пред величието на водопада, но всички те сплотени и обединени. Рядко ми се случваше да видя подобна гледка. Да не кажа почти никога. Спътничката ми, припяваше литургията като щурче. Думите ѝ жилеха по кожата ми. Страхувах се от силата им така, както може да се страхува само невярващ. Държах се за нея, питайки се, откъде се появи и защо избра най-неподходящата? Знак ли е? Като пътни знаци ли, трябва да се четат крайните случайности? Или е дошло време да повярвам в хората, да се смиря, радвайки се на живота. Дълбоко се съмнявах. Съпротивлявах се вътрешно. Исках да ѝ кажа, че аз не съм нейния човек ; или да ѝ обясня в подробности как попаднах в Бачково, а именно – бях водена единствено от глад и преди да паркирам имах чувството, че в стомаха ми се е заврял гладен плъх и трябва веднага да го нахраня. После щях да ѝ разкажа, как най-редовно се люшкам между вярата и невярата; как съвсем случайно тръгнах след хората; колко тайнствено ми се е сторило шествието, и още, и още, и още... Освен една тежка въздишка, никакъв друг звук не излезе от устните ми. Стисках непреодолимо ръката на старицата, влачейки крака редом с нея. Чувах с кръвта си повика на клепалото и тръпки като тръни се забиваха в тялото ми.  

     На половината път, старицата все така стъпваше като малко дете – упорито, сякаш току-що проходило, но устремено към целта. На моменти забавях крачка – подозирах, че ще се преумори; дори ми идваше наум да я пренасям на по-опасните места, но от уважение към вярата ѝ, или пък защото излъчваше колкото чупливост, толкова и здравина, реших, че е достатъчно само това, че сме заедно. След около половин час, изостанахме от голямата група. Няколко души ни подминаха. Аз се запъхтях. Вървяхме бавно по тясна пътека застлана с родопски килим от борови игли и шума, беше хлъзгаво и се стъпваше мъчно.

-   Сама ли дойде тук, чедо? – попита, когато спря, за да си поеме въздух.

  -     Сама, бабо. – замислих се, дали е време да бъда докрай честна с нея и реших направо да ѝ изпея всичко, за да си знае. – Случайно се оказах на една сергия за кебапчета долу, видях хората, чух клепалото и тръгнах след тях. А, ти? Кой те доведе до Бачково? С кой дойде? - попитах по-високо.

-  С вярата, синче. Вярата ме води. 

Спомена за силата на Божието провидение, как Бог управлявал всичко. После прибра кичур бяла коса под черната си кърпа, пристегна я и избърса влагата в очите си. Имаха цвят на мътна река. Чудех се, дали още дълго ще почиваме, когато тя ме подкани да тръгваме. Все пак подтиквана от изследователският си дух, след едно по-стръмно изкачване и още една почивка, успях да я разпитам доста неща, глупави неща. Сега като се замисля в противовес с нейната природа и въпреки, че половината въпроси не ги чуваше, ми разказа, че помага в кухнята на Бачковския манастир и в началото се е движила с иконата, но краката ѝ започнали да я предават и изостанала.

- Ей го там, е аязмото, синче. – посочи към един малък параклис, след малко. - Ела да запалим свещ и да се умием, водата извира изпод скалите и цери слепците. 

Като каза така си  помислих, че щом съм тук, то вероятно наистина имам нужда да изцеря нещо в себе си,  но се съмнявах, че това са точно очите. Когато стигнахме свещениците отслужваха литургията. Стотици свещи пламтяха в рояк от зеници около нас. Иконата беше поставена на дървена носилка в параклиса, а отгоре беше закичена с венци от цветя. Чакахме дълго на опашката за вода. Когато дойде нашият ред, я наблюдавах колко старателно мие лицето и очите си с ледената вода, след това прошепна нещо тихичко и се прекръсти. После напълни малко шише с водата. Напръсках и аз лицето си. 

Продължихме след групата към скалния параклис.

- От тук, синче остава още малко. – обаждаше се от време на време до мен гърбавата баба.

Дядо също ме наричаше синче, – това имах намерение да ѝ кажа, но си замълчах, за да не наруша единението ѝ. Дядо също имаше свои съмнения относно вярата. Беше израснал сирак в централната част на планината, пропит до костиците на пръстите си с мъка и като се напиеше, казваше на баба, че ще се обеси на асмата. Болката си я цереше със същата астма, като правеше най-черното вино. А, когато запееше, можеше да разплаче и умрял. Така пее само кървящото родопско сърце – си мислех – и никой не бива да пее така. 

        На няколко крачки пред нас се извисяваха стълбите, пред скалния параклис. Вити, остри и изсечени в скалите. Десетина души пълзяха към върха им, където трябваше да е и скалния параклис. Стълбите ми се струваха опасни, дори за човек в тренирана форма. На места бяха широки; на места придружени с тесни завои; другаде хората се навеждаха, защото от едната страна се провесваха плещите на скалата. Старицата стъпваше до мен, с черните си обувки и бежовият си чорапогащник, с посивели от слънцето черни дрехи, ръцете ѝ трепереха, но щом застанахме пред първите четири стъпала започнах да долавям силата ѝ. Тя се катереше, макар и уморена – бавно и ловко, подпирайки се ту на бастуна си, ту на перилата, ту на ръката ми и една невидима, но осезаема светлина струеше от цялата ѝ осанка. Тогава почувствах колко малък ръст имам, катерейки се до нея. След малко тя седна на стълбите да си отдъхне. Аз се наместих до нея. Намирах се в особено състояние. Топлата ѝ близост запъпли из кръвта ми. Вдишвах я скришом. Миришеше на моята баба. Почувствах как духа ми заплува в нейния, а всъщност беше топлината ѝ, която бавно се промъкваше в мен. И внезапно усетих колко малка съм в сравнение с нея. Малка, колкото четири годишно момиченце. 

Ето го там, още скача на леглото. В стаята мирише на супа, а бащата отива до дъщеричката си, за да ѝ подари последния си в живота подарък. Очичките ѝ грейват като от коледна картичка. Подаръкът е син пуловер с избродирано на машина мече, а отгоре ръкописен надпис: татко. 

- Трябва да се махна за известно време! – съобщава таткото.

- Как така да се махнеш? За колко време? – пита майката.

- За една-две години.

 Една-две години на момиченцето му се струват цяла вечност, но то чака. Все пак първата дума, която успява да прочете е: татко. Оказва се, че вечността е като пустиня с плаващ пясък. Годините стаени в очакване стават трийсет и една. Ако наистина календарите са верни, то тогава облика на времето за нея  е заменен от жилав олимпийски състезател и сега е 2019-та година.

     Небето се напълни с бели облаци, но противно на моите очаквания, въздишките на старицата не бяха бялото знаме на примирието. Тя продължаваше да се бори със стъпалата, а аз скришом от нея бършех белезите си в коравото ѝ тяло и си спомнях всичко. Седмо, осмо, девето стъпало… Момиченцето не успява да се качи на Ноевия ковчег, но затова пък нейните дядо и баба могат да плуват. И да обичат могат. Качено на потните им рамене и сухо дърво се разлиства и цъфти. Всяко стъпало беше миг от живота ми. Те се ядосваха, викаха, или се смееха по детски, а понякога просто мълчаха и това бе достатъчно. 

   Обедното слънце все така пареше лицето ми. Зърнах на върха на бук, жълто птиче, което подмамено от литургията, пригласяше с тънък гласец. Почувствах се почти закърпена. Почти. Имах нужда да видя някакъв по-ясен знак, който да ми подскаже посоката.

- Ох, чедо, изморих се. Искаш ли вода? – извади от джоба си, шишенцето с вода.

- Не, бабо. – отговорих, а тя отново избърса влажните си очи и изпъшка.

    Нова вълна запечатани, като с топъл печат моменти ме обляха и избиха капчици пот по челото ми. Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет … Виж ти! Ето ме там – на четвърти ред. Парадирам с най-новите си дрехи и хубава прическа. Намирам се в огромна красива зала. Театър в малък град. Червени седалки; плюшени завеси; мирис на лакирано дърво. Водещият произнася името, което всеки момент ще бъде наградено за цялостно творчество и приноси в литературата. Публиката го търси с очи. Кой е той? На кой ред и място е седнал? Шестнайсето, седемнайсето, осемнайсето… Тишината жужи във въздуха. Никой не излиза на сцената. Водещият е младеж, с амбициозно излъчване. Претендира за нещо. Цялата зала претендира. Той прехвърля микрофона на кметицата, а тя повтаря отново името на писателя. То звучи тържествено, почти звънко. Тогава забелязвам, че от първи ред бавно и с треперещи движения един костюмиран, белокос мъж се изправя. Физическата му слабост не му позволява да се качи на сцената. Фотоапаратите и камерите се насочват към него. Водещият, заедно с кметицата слизат от сцената при него и му подават, цветя и грамота. После микрофон. Ръката му се люшка в безизходица. Той се обръща към публиката с жълто лице. Личи  болестта. Прозират още повече слабостта и мътилката в очите му от насочените прожектори. Стои там, с избодените си от писане очи. Опитвам се да извадя шилото от гърлото си. Чувствам се жалка в новите си дрехи. Искам да ги изгоря. И не искам повече да гледам. И не искам повече да чувам. Не искам никой да ме вижда в този вид. Но писателят намира сили, той е скала и казва в микрофона с бавен, но пресипнал глас, сякаш от оня свят казва:

- Благодаря! 

Всички пляскат. Аз бърша лицето си. Трия  ужаса. Плача за скорошното възкресение, за новия му костюм плача. За повторението на трагедията плача. И за липсата на човека плача. 

Деветнайсет, двайсет, двайсет и едно… Стоим с бабичката, изправени на стръмнината, до тях перилата, а тя седна отново на стълбите. Настаних се и аз и се замислих, че без нея тези стълби щях да съм ги изкачила безпаметно, а днешния понеделник щеше да цопне и да се удави в кладенеца на миналото. Затова изпитах благодарност и неусетно обвих ръката ѝ в своите. И тогава тя проговори.

- Ех, чедо! Какво патих, ако знаеш. Тоя живот, дето го живея сега ми е дар Божи.

- Защо бабо? – попитах малко изненадана.

Тя ме погледна. Кафявите ѝ очета се свиха.

- Защото така е решил Господ, чедо. Защото ми бяха извадили новите дрехи. И дупката ми била готова да ме заравят. – Тя замълча. Избърса очите си и направи резка с бастуна си по натрошените камъчета. После продължи. – Щерката ми поръчала ковчег, изкарала некролозите, с датата на погребението. А през това време съм лежала в моргата. Докторите писали кога съм умряла, та всичко черно на бяло е било готово да ме опяват.

- Искаш да кажеш, че докторите са сбъркали? - Погледнах я внимателно, за да се убедя, че последните думи съм ги чула правилно. Тя ме поглеждаше все така кротко. Покри ръката ми с нейната и продължи със същия, равен тон и със същата, драскаща дрезгавина в гласа си.

- Не са сбъркали, докторите, чедо. Я съм си била веке отишла. Щерката подготвила рейс за погребението ми, взела назаем пари от сестра ми, обадила се на роднините, уговорила заведението и вече дошло време да ме взима от моргата. Да, ама като слязла при мене и рекла да дръпне чаршафа – палеца на ръката ми трепнал. Изплашила се, развикала се и ме качили да ме гледат горе в отделението. Та, докато лежах горе ми се присъни бяло агне. Агнето блееше нощеска в съня ми, в двора на Бачковския манастир ми се яви. Скъса си гърлото от реване и все едно ме викаше да дойда. От тогава, синче съм тука. Викаха ме и по вестници, но аз не отидох. Посветила съм се на Бачковската обител и помагам, с каквото мога.  

Бях скрила поглед в лицето ѝ, но не виждах от мътилката. И щастие, и изумление, и вяра, и съмнения се прокрадваха в душата ми. 

- Дръж ме да не падна чедо! – подпираше се на мен тя, сякаш ми е разказала най-обичайна история и в същото време се опитваше да се изправи.

 Аз мълчах и я вдигах. Всичко останало около нас се беше откъснало и бяхме само ние двете. Вече не ме интересуваха съмненията, нито мислех за минало, нито за утре. Бях там оголена до сетива и попивах всяка причудливост на природата. Духът ми се рееше над мен, заприличвайки на налудничав вятър, готов да ми прошепне всичките причини да се радвам и да благодаря.

- Ей я на! Това е скалната пещера. – Посочи нагоре тя, прекъсвайки транса ми. - Там са намерили чудотворната икона, а след време са построили и параклиса.  

Разказваше за легендата, в която иконата е била изнесена и скрита от монаси по време на турското робство, а през 1604 г, две овчарчета я намерили и я върнали на манастира. Всеки, който се докосне до нея -  казваше тя - ще усети нейната сила. 

- Аз вече се докоснах. – прошепнах.

Замислих се с колко хора като старицата ни среща случайността, за да ни поведе и насочи в неслучайна посока. Съзерцавах безкрайната скална шир от двете ни страни и се издигах над природата си. Кога човек спира да вярва в чудесата, кога точно болката му се изражда в цинизъм? И дали не бях започнала да развивам духовна слепота? 

- Аз не съм сляпа. – повтарях наум.

- Не съм сляпа.

- Не съм.

    Последните стъпала изкачвах, упоена от нейния глас. Старицата споделяше, за мъртвия си мъж, за децата си, за внуците, правнуците и болестите си. Дали с вандалска простащина, дали с горчивата си непредсказуемост, животът я беше подритвал ту към ковчега, ту я беше подхвърлял като монета във въздуха, играейки си с нея на ези или тура и тя беше приела всичките му предрешения – благославяйки го. 

- Стигнахме, чедо. Това е мястото.

Вдигнах очи, зашеметена от омаята на гледката. Бяхме изкачили почти всичките стъпала. Група от богомолци се бяха скупчили до параклиса, само един от тях стоеше встрани изправен на стърчаща скала. Бях виждала това лице. Сигурна бях. Дрезгавият глас на старицата заглъхваше още преди да достигне до мен. Напрегнах се да я чуя.

- Кой е тоя човек? Знаеш ли го? – питаше тя, очаквайки да ѝ отговоря.

Стиснах силно ръката ѝ. Вълни от импулси пропълзяха по кожата ми и избиха на очите.

А той продължаваше да стои изправен там, с новият си костюм и вратовръзка. Гледаше слънцето право в очите и мълчеше.