Виктория погледна часовника си – 10:38 сутринта. От близо час слушаше скучната лекция по висша математика втора част и с усилия на волята успяваше да не заспи. Гледаше с досада към дъската, изписана с множество формули. Не разбираше и една трета от това, което виждаше, а доцентката продължава да обяснява и да прибавя нови теореми. Огледа се – голямата аула, в която протичаше учебното занятие, беше почти празна. Още десетина нейни колеги се бяха излъгали да дойдат за ранната лекция и се бяха отпуснали по чиновете със същата досада.

Виктория се излегна на масата пред нея и затвори очи. За миг й се стори, че не чува пискливия глас на преподавателката, не усеща присъствието на колегите си, дори че не е тук в този момент, а някъде другаде, в непознати земи. Имаше нужда от почивка, усещаше умора, от която искаше да избяга. Представи си как е на плажа с ледана напитка в ръка и гледа как вълните се разбиват в брега. Как слънцето напича и оцветява кожата ú с красив тен, а около нея се разхождат красиви атлети.

Отвори очи и се пренесе в реалността:

-          А сега, колеги, нека излезем навън, искам да ви покажа нещо. – каза доцентката и се запъти към вратата.

Студентите бавно се затътриха един по един в желаната посока. Виктория беше някъде по средата, когато усети нещо да вибрира в джоба ú. Бръкна и извади телефона си. Усмихна се, когато видя името на дисплея: Добромир. Обаждаше се, за да й каже, че ще я чака пред университета, а после ще ходят на кафе.

Бяха се запознали преди година, но от скоро поддържаха приятелски отношения. Нещо я привличаше като магнит в него. Не беше сигурна дали беше високият ръст и красивото тяло, мъжкарското поведение и шегите или това, което разкриваше като личност.

След няколко минути студентите се намериха в двора на университета, който беше разделян от река от гората. Водата беше толкова бистра и кристална, че всичките малки камъчета по дъното можеха да се видят.

Доцентката събра групата в нещо като кръг, застана по средата и започна да обяснява нещо, но Виктория не я чуваше – Добромир тъкмо беше пристигнал и двамата се бяха отдали на собствен разговор. Бавно, но сигурно те се отдалечаваха от групата, докато не преминаха реката и започнаха да се разхождат в гората:

-          Добре, че дойда да ме спасиш, не знам как щях да издържа, много е тегава тая лекция. – каза момичето

-          Ха-ха-ха. Видях аз, че изгаряш от желания да я слушаш. – пошегува се момчето

-          Кво говориш...

Двамата продължиха разходката си, като постепенно се изкачваха по една пътека към сърцето на гората. Времето беше хубаво, слънцето проблясваше през листата и сякаш самата гора ги приветстваше. Изведнъж Виктория се сети:

-          Днес съм на интервю за работа, ще дойдеш ли с мен? – попита тя.

-          Рабира се, къде? – съгласи се той.

-          Наблизо.

Двамата продължиха и не след дълго стигнаха до стара къща с двор. Виктория натисната голямата желязна дръжка на портата и влезе първа в двора. Добромир я последва. Всичко беше тихо и спокойно, нямаше индикации за нечие присъствие. Виктория запристъпва напред, но звук от изстрел я спря да направи поредната крачка – някой среля по тях. Инстиктивно тя се огледа и видя двама мъже с големи пушки да се прицелват от близките прозорци. В същия момент някаква по-възрастна жена изкрещя:

-          Убийте ги! Веднага!!!

Мъжете отново стреляха, но никой от куршумите не докосна момчето и момичето. Виктория погледна към едно старо дървено буре до портата и видя на него да лежи пистолет. Спусна се към него и го грабна. Прицели се. Стреля два пъти, по веднъж по всеки мъж, но явно също пропусна, защото след малко те отвърнаха на удара:

-          Бягай! – извика тя на Добромир и двамата прескочиха пъргаво портата и изчезнаха в гората.

Тичаха известно време, но се умориха и спряха да си починат. И двамата дишаха тежко и не можеха да си поемат въздух:

-          Добре ли си?  - попита Добромир

-          Да, ти?

-          Нищо ми няма. Какво ще... – но преди да успее да довърши въпроса си, се чу силен пукот от чупене на съчки – някой ги преследваше.

Виктория се изнесе наляво и погледна надолу към пътеката. Не можа да повярва на очите си – десетки мъже тичаха към тях с всякакви земеделски сечива. Всички бяха с голи глави и изкривени лица. Приличаха повече на карикатури, отколкото на хора. За секуда погледът на момичето се засече с този на един от мъжете – ярост, жестокост и желание за кръвопролития прочете тя в тях.

Добромир я дръпна настрани и двамата отново започнаха да тичат нагоре по пътеката. След малко се намериха в пусто и обрасло поле. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен плевелите, които го обгръщаха. Двамата знаеха, че преследвачите им са по петите им, затова продължиха през него.

Бързо се озоваха на края му, а пред тях застана дебела стена. Явно беше доста стара, защото на места материалът, от който беше направене, се бе изронил и се виждаха оранжеви тухли:

-          Сега накъде? – попита Виктория.

-          Катери се – отвърна Добромир и двамата започнаха чевръсто да се изкачват.

Когато се намериха от другата страна, картината, която видяха, им се стори още по-странна – бяха попаднали в друго поле, по-малко от предишното, но и също толкова различно – бойно. Стотици мъже в униформи седяха на групи на земята. Всички бяха потни и прашни, изморени и тъжни. Някои бяха ранени и превързваха кървящите места, други бяха напалили огън и се грееха на него.

Тей като никой не им обърна внимание, Виктория и Добромир се приближиха към един мъж, който лежеше на земята, увит в одеало:

-          Какво е това място? – попита момичето

-          Скривалището. Аз и хората ми се оттеглихме тук, където е безопасно. Нямаме сили вече, войната взе много жертви.

Виктория и Добромир се спогледаха, но не казаха нищо. От някъде се появиха още няколко млади момичета и момчета и едно малко момченце с очила. Явно и те не знаеха къде се намират и как точно бяха попаднали тук. Всички се събраха на куп покрай един запален огън и се сгушиха един в друг. Виктория и Добромир направиха същото. Никой не говореше, нито се движеше, сякаш всички изпаднаха в транс.

Силен писък стресна Виктория и тя погледна назад – едно от младите момичета държеше голямо парче шоколад в ръцете си и трепереше:

-          Какво става?! – извика Виктория и изтича до нея

-          Намерих му окото в шоколада! Малкото момченце с очилата имаше изкуствено око! Намерих го в шоколада!

Нечий вик се чу от друга страна:

-          Нападат ни! – крещеше един мъж и се целеше в стената

В полето настана суматоха. Всички се разтичаха на някъде, а тук-там вече се чуваха и изстрели. Виктория и Добромир стигнаха един до друг и решиха да бягат през задната стена. Отново пъргаво и бързо я прескочиха и се затичаха в незнайна посока, само за да се намерят за пореден път пред нереална гледка – приличаше едновременно на празен воден басейн и язовирна стена, по която течеше шоколад и се изливаше в него, а няколко от изкривените преследвачи хвърляха разчленени тела вътре и всичко се смесваше в ужасяваща течност. В този момент Виктория разбра – канибалите ги преследваха заради месото и кръвта им. Трябваше час по-скоро да се махат от това злокобно място, затова двамата отново тръгнаха да бягат, но по пътеката ги пресрещнаха няколко от изкривените. Момичето се спъна и падна в краката на единия. Погледна към него – очите му бяха изцъклени и страшни, нечовешки, нереално зли. Той вдигна брадвата, която държеше, и замахна силно.

Виктория отвори очи. Мрак, непрогледен мрак. Усети пулса си ускорен и инстиктивно се надигна в леглото. Пръстите й напипаха ключа на лампата и го включиха. Светлината освети стаята й. Момичето стана бавно и отиде в банята. Наплиска лицето си с вода и се вгледа в огледалото: „Сън, всичко е било просто сън....Ама и аз ги сънувам едни...“

Бързо се върна в леглото си и след малко отново потъна в нереалността.