"Нужна е само минута, за да се увлечеш по някого... Един час, за да го харесаш... Един ден, за  да се влюбиш в него... И цял един живот, за да го забравиш след това"

1.

Силите   на   Филип   бяха   на привършване....
Усещаше  студената  пот  по  цялото си  напрегнато  тяло, не  успяваше  да  контролира мислите  си, сърцето  му  безумно   биеше и  сякаш  всеки момент щеше  да  се  пръсне...
Беше чакал  толкова  дълго, а  сега  се  чувстваше толкова  несигурен и  слаб...
Страхуваше  се... Адски  много  се  страхуваше  от това, което  го   очакваше  навън.
Дори  самата  мисъл  го  стряскаше, и  макар  да  го  бе   жадувал, сега изпитваше  несигурността  на  дете...
Никога  не  беше  предполагал,  че  ще му   бъде  толкова  трудно, но  въпреки  всичко знаеше, че  този   момент, който  очакваше  толкова  дълго, ще  дойде – но  дали  тогава  нямаше  да   бъде   твърде  късно?!?
Слепоочията  му  яростно  пулсираха в  тон  с   мислите  му, ушите  му   бучаха  от   обхваналото  го  напрежение  и  той  сякаш  не  чуваше    нищо  наоколо...
Нервно  се   изправи  и  закрачи   из  тясната ,  студена  и  влажна  стаичка...
Малкото   прозорче, откъдето есенното  слънце жадно  се  опитваше  да  надикне, беше  единственият  досег със  света,  същият  този  свят, който  му  беше  липсвал  през   всичкото  това   време – ароматът,  звукът  и   всяко   едно  трептене  на   свободния   въздух...
Колкото и  да  се  опитваше, не  можеше  да   изтрие  годините, прекарани   тук.
Знаеше, че  те  ще  го  преследват  като   неизменна и  вечно  стряскаща   сянка  през   целия   му живот, но  се   беше  примирил  с  това... Жадно   пое   дима   от  цигарата и усети как   очите му  бавно    се  навлажняват – мразеше  се   за  това!
Ненавиждаше  слабостта   си,  която  го  спохождаше  в  най-неподходящите   моменти   от  живота   му – защото   винаги   плащаше  най-високата  и   жестока   цена  за  тях...
Толкова  отдавна  чакаше  този  момент , а  сега  го   обзе  панически   страх...

Усещаше влагата  по  дланите  си, нервното   потръпване  на    ръцете, необуздания  тътен   в  слепоочията  си. Мислите  му   хаотично  се   лутаха   из   всяко  притихнало  кътче на   мозъка, като неукротима  абсурдна  игра  на   пинг-понг...

Стана  от  студената  пейка  и   неспокойно   закрачи  из  притихналия   коридор.
Цигарата  бавно   догаряше  в  ръката  му, но  той  не   усещаше   неприятното  й  парене по  пръстите  си...
Друг, много  по-голям   огън   разгаряше   душата   му, ала той  не   можеше   да  го   угаси, защото   знаеше, че   е  невъзможно...
Нито горчивите   спомени, нито    годините, изкарани тук, нито   дори и   мечтите   за   бъдещето  можеха   да   зачеркнат миналото - да  го   изтрият   завинаги....

То   винаги  щеше   да  го   преследва, да  бъде   негова  неотменна жестока   сянка, придобиваща   размерите  на    отчайваща лудост.

„Твоето   изкупление   тепърва   започва, приятелю!” – думите  на  стария   му  съкилийник все   още   кънтяха  и   яростно  пронизваха  съзнанието  му и,  колкото  и  да  се   опитваше  да  ги   прогони, те  се   връщаха  отново и  отново, сякаш за  да  му  припомнят  за   собственото   му   безсилие и  обреченост...

Нямаше  право  да  се   отказва! Не  и  сега! Не  и  след    тези  безкрайно   дълги  седем   години - на  отчаяние, унижение  и  самота..

Познатият   му   до   болка шум  от  отключването  на  тежката,   стоманената   врата прекъсна мислите  му.
Беше  си  го  представял  милиони  пъти, беше   го  сънувал   всеки  път, притихнал под   прашното   затворническо   одеяло, под  неспирното  цвърчене  на  плъховете, жадно  преглъщайки  напиращата   влага в   очите си...

Нямаше  никой! Никой  не  го   чакаше!
”Хайде! И   умната!” – думите  на  полицая  зад  него  преминаха  като  беззвучно  ехо край   ушите  му.
”Ето  го -  на   свобода!”  Това  ли  беше   очаквал?!?!
Болката  прониза гърдите  му, объркан се озърташе  наоколо , ала отново  не видя  никого...
Беше  го  очаквал – но  все  пак  го  заболя! Чувството на безсилие отново завладя  съзнанието  му.