Винаги съм обичала лакомствата, още от дете. С радост заставах зад онова, което казваше Мечо Пух - "Какво по-хубаво от гърненце с мед, освен още едно гърненце с мед". Когато някой роднина или приятел на баща ми идваше на гости у нас задължително носеше нещо сладко за мен. Ако пък се случеше да забрави, аз все цупех и заставах в ъгъла на стаята. Често чувах да казват, че съм била много сприхаво дете, макар тогава да не разбирах какво означава това.
 В училище всички ми се подиграваха, а понякога дори ме биеха, защото бях пълна. Затварях се в стаята си и плачех, а после, за да се успокоя, ходех тайно в хола и ядях от шоколадовите бонбони за гости. Получаваше се много комично, когато майка ми откриеше, че отново някой е изял бонбоните. Следваха караници, а понякога дори ме наказваха. Сигурно не им е било лесно на родителите ми...
 В пубертета никой не ме харесваше, повечето от приятелките ми излизаха по срещи, а мен дори и да ме поканеха беше на шега.
 Веднъж си казах, че трябва да отслабна. Започнах да правя упражнения, пазех диети, но все пак понякога се изкушавах да посегна към сладкото. Какво да се прави - такава си бях.
 Годините си летяха една след друга. Един ден срещнах един младеж. Не можех да повярвам, че ме харесва, защото някой за пръв път се отнасяше с нежност към мен. Постепенно се сближихме. Скоро разбра и за проблема ми. Реши да ми помогне като постепенно спрем със сладките неща. Така и направих - малко по малко спирах да се тъпча с всякакви лакомства. След време бях почти забравила за тези неща, когато веднъж останах сама в апартамента ни. Той беше излязъл с приятели. Нямаше какво да правя. Списанията ми се струваха прекалено скучни - бях ги прочела всичките. Реших да се разровя из старите шкафове. Изведнъж неочаквано открих един шоколад. Не знаех какво да направя. Онази старата тръпка се надигна в мен. Взех в ръцете си и трескаво го разопаковах. Усетих онази наслада, която бе забравена. Тя ме разтърси. "Господи каква сладост съм пропускала". От този ден винаги след работа отбивах в някоя сладкарница и се отдавах на шоколадовите изкушения, които предлагаха там. И беше хубаво, и благо на душата ми. Понякога си купувах и дребни неща, но обезателно лакомства. Така неочаквано както и шоколада, така и неочаквано се простих с наложената мярка и новия начин на поведение, които си бях наложила. Сгреших. В тази моя малка сладка грешка, веднъж просто ме хванаха. Дояждах си вафличката, когато пред мен застана моят приятел. Погледът му ме срази. Изтръпнах. Все едно, че ме бяха хванали на местопрестъплението. Нито милите думи, нито шеговитият ми тон бяха в състояние да го омилостивят.
Той яростно се нахвърли срещу мен:
- Аз се опитах да ти помогна, ти не ме разбра. Не мога да те приема такава. Върви си!
 Тежките думи не търпяха коментар. Отидох си. В душата ми бе останало чувството за неразбиране. Изкушението продължаваше да ме измъчва. Трябваше да намеря сили, за да бъда по-силна от него. Отново се върнах към стария режим.
 Дните си минаваха, а аз все по-често се заглеждах в огледалото. Минаваха месеци, младостта слагаше красив отпечатък върху мен. Ласкаеха ме мъжките погледи, когато не ме отминаваха безразлично. Убедих се колко са мъдри казваните думи - "Помогни си сам, за да ти помогне Бог". Леко беше на душата ми, но същевременно усещах онази потребност, която всички на моята възраст усещат - някой да се спре при мен.
 Веднъж след работа си позволих да се почерпя. Влязох в сладкарницата и си купих парче торта. Какво ли щеше да се случи?
 Случи се. В същия момент в сладкарницата влезе един мъж. Запъти се към моята маса и не без чувство за хумор в гласи си попита:
- Вкусна ли е тортата?
- Изключителна е - усмихнах се аз, като преглътнах деликатно.
 Оставих парченце от тортата, поставих вилицата в чинийката и разговорът потръгна. Оказа се, че този човек имал подобен проблем. Трудно надмогвал желанието за сладко. Така и сега - дни наред минавал край сладкарницата с апетитните торти. Имал здравословни проблеми, но не устоял на желанието си. Стояхме един срещу друг като две непораснали деца. Разкъсвани от усещането за онова вътрешно чувство, различно за всеки и зависещо от собствената му мяра.
 Една обикновена среща в сладкарницата отведе разговора в друга посока. Осъзнах неща, които през ранните младежки години не съм можела да усетя. А именно - мярата за границата между желанието и отговорността; между онези моменти в живота, които през юношеските години трудно проумяваме, а понякога те се оказват съдбовни.
 Имахме възможността и желанието да продължим разговорите си. Оказа се, че много общи неща ни свързват. Може би от всичко най-очевидно бе чувството ни за самокритичност, деликатност и онова искрено чувство да възприемеш човека, такъв какъвто е.
 Разбрах, че това е човекът, който съм искала да имам до себе си - да буди моя интерес и емоциите ми, но с цялото си отношение на уважение към мен да ме респектира. Така и безмълвно той успя да спаси края на моето детско изкушение.