Страховете на фотографа се оказаха напълно основателни, защото само няколко минути по-късно от другия край на апартамента се чуха настървени крясъци. Далия се бе нахвърлила върху Борис, дереше му ръцете, той извиваше китките ù, за да не попаднат острите нокти в очите му. Неуспешните опити да го срита между краката усилваха яростта ù. Тези бойни действия бяха придружени със съответните звукови ефекти и се наложи един доста притеснен Аделин да обяснява на възрастната съседка по нощница, че госпожицата просто репетира за една нова пиеса. Веднага щял да ù съобщи да не прекалява с творческия процес. Галантността му свърши добра работа и госпожата се оттегли в жилището си. Слава Богу, по това време двамата млади с бурна кръв в жилите се бяха укротили и седяха на пода на стаята ù.

Борис притискаше окървавената си буза, а Далия разтриваше зачервените си китки.

- Съжалявам…

- За какво, по дяволите, съжаляваш? – Сряза го тя. – Цялото ти лице е в кръв, а ми обясняваш, че съжаляваш? Ама че си и ти…

- Опитвам се да бъда кавалер, а ти хич не ми помагаш!

- Колко героично от твоя страна, направо ще ме разплачеш, рицарю. – Жената изтри сълзите си и реши да посмекчи тона си. – Не бях особено мила с теб. Трябваше поне по телефона да ти звънна. Можеше и да си спестим тази сцена.

- Не разчитай на това, драга. Пък и ми доставя странно удоволствие да те видя в стихията ти. – Усмихна се тъжно. – Толкова много ли го обичаш?

- Не знам… - тя сви рамене. – До скоро мислех, че е така, но вече не съм сигурна в нищо. Част от мен разбира, че има право да си замине. Сигурно съм му бреме и е търсил начин да ме разкара от живота си.

- Знаеш много добре, че не е така. – Той колебливо постави ръка на рамото ù. – Като го видях за първи път, сериозно ме доядя на него за това, че може да е с теб, когато пожелае, а не използва тази златна възможност. – Тя го погледна учудено.

- Но ако не разбираш, че ти си най-хубавото нещо в живота му и му коства доста усилия да преодолее егоизма си, значи въобще не го познаваш. А всичките ти приказки за човешката природа са само красиво заучени фрази. Не го казвам, защото си ми интересна. Ако искаш, повече никога не ми проговаряй. Обаче… мисля си, че за двамата ще бъде най-добре, ако си дадете почивка. Само така в бъдеще ще запазите специалното си приятелство. А ако то е наистина толкова силно, разстоянието и времето няма да го разрушат.

Далия облегна глава на коленете си и му хвърли поглед с периферното си зрение. В сините ù очи се виждаше искрица интерес.

- Кой би помислил, че Борис Сърцеразбивача ще се окаже такава нежна душица. – Засмя се тихо и отстрани една къдрица, за да го вижда по-добре. - Определено си повече на прав път от доста от поетите и музикантите.

- А от талантливите фотографи и художници, любители на джаза и момченцата от Аполонов тип? – подразни я той.

- Откога датира манията да се състезаваш с него? – намигна му момичето. – Да не си му хвърлил око?

- Знае ли човек… - сви рамене загадъчно Борис. – Доста по-мил е от някои дами в тази стая.

При тези думи тя го погледна опасно, ръката ù се плъзна по ризата му, сграбчи я с нокти и го привлече за една доста трескава целувка. Той се сепна, тъй като последно това бе очаквал.

- Женска ви работа… - промърмори той задъхано, когато най-после го пусна. – Вярно, вашата любов е ден до пладне. До преди малко беше луда по него, а сега…

- Кой е споменал нещо за любов? Просто ти избивам вредните мисли от главата. Това, че приемам Аделин такъв, какъвто е, не означава, че бих те тласнала по неговите стъпки. – Сълзите ù бяха изсъхнали и макар страните ù да бяха подпухнали от плач, изглеждаше спокойна.

- Стига да не ме оставяш да чакам като нервна девица край телефона, можеш да бъдеш съвършено спокойна, драга. – Осмели се да прокара пръст по извивката на челюстта ù.

- Тепърва има да разбирам каква е прословутата разлика между любов и маниакално обсебване от нещо, което те изкушава, но не можеш да имаш. А не съм ли точно това аз за теб? Не беше ли тази причината да ме чакаш толкова? Защото не можеш да се откажеш? – Гледаше го право в очите.

- Няма начин да разберем, докато не опитаме, нали? Аз определено бих рискувал да разбера. Дори с риск за тежка телесна повреда.

Тя си играеше с къдрите на роклята си, а погледът ù се стрелкаше напосоки в мрака на стаята. Някой ден трябваше да вземе решение и за него, но на този ден още не му бе дошъл времето.

- Не мога да искам от теб да ме чакаш. Би било глупаво да те вържа и в крайна сметка да не получиш нищо.

- Аз не бързам.

- Ела да ти премия раната, че ще се инфектира. – Стана, улови го за ръката и го поведе към кухнята. Аделин се бе притаил в хола и не се показа повече. Далия сръчно превърза раната, след като я наложи с антибиотик. Кой да ù каже, че ноктите ù са чак толкова остри? Струваше ù се невероятно как само преди половин час бе готова да изтръгне сърцето му, а сега се чувстваше доста уютно в компанията му. Нещо, което досега ù се бе случвало само с един мъж. Но, разбира се, това още не означаваше нищо.

- А сега ще си вървя. Този момент си е само между вас двамата. – Тя кимна, благодарна за тактичността му. Позволи му да я целуне по бузата и го изпрати до вратата с обещание да му се обади в най-скоро време.

Заключи, изгаси светлините навсякъде и плахо пристъпи в хола, без да е сигурна какво да очаква. Доскорошният ù обект на обожание стоеше в креслото си в напрегнато очакване. Стори ù се някак състарен и уморен. Почувства се гузна, задето заради нея за пореден път щеше да смени дома си. Чудеше се дали може да завърти часовника така, че да открие момента, в който се влюби в него така силно. Да промени хода на времето и нещата да са различни. Той да е просто любимият ù приятел и наставник, без онези сложни и объркани чувства.

Знаеше, че не е възможно.

И че трябва да направи всичко, което е по силите ù, за да не се намразят.

- Замина си, нали? – Аделин сключи ръце зад главата си.

- А ти ще си заминеш ли? Наистина? – гледаше го почти умолително, макар да знаеше правилното решение.

- Налага се. – Той се изправи, готов да произнесе някоя от онези свои ужасни речи, които бълваше в моменти на смут. Далия реши, че няма да има сили да понесе бръщолевенето му, затова просто изтича през стаята и го прегърна до задушаване. Аделин обви ръцете си около раменете ù успокоително. Младата жена промърмори.

- Не казвай нищо повече. Нужно ли е да казвам колко много съжалявам за това, което ти наприказвах одеве?

- Считай го за забравено. Нали ме познаваш, Далия, не мога да се сърдя за дълго. Простил съм и на хората, които са ми сторили най-ужасни злини. Нима мога да имам зъб на любимата си харпия?

- Ще ми липсваш ужасно. – Почувства как щеше да се разплаче отново. – Ще ми липсват вечерите с теб, нелепите ти обръщения, поезията, както и галерията и кафенето.

- Госпожице, опасявам се, че трябва да ви опровергая по всички параграфи. Нали не решихте, че ще се отървете толкова скоро от мен? Ще ви пиша непрекъснато, а и всяко лято възнамерявам да се прибирам. Просто, за да проверя дали още не сте убила някого. За вечерите съм сигурен, че ще ми намерите подходящ заместник. А галерията и кафенето са най-малката ви грижа, защото ги оставям на вас, както и апартамента.

- Какво? Но как може… Ще се чувствам сякаш те…

- Не, избий си тези налудничави мисли. Нали знаеш, че Аделин Вълшебника е скитник по душа? За мен е удоволствие да ти дам нещо. Въобще не мисли за това като за дълг. Приеми го като подарък от сърце. Не мога да се сетя за човек, който ще се справи по-добре с делата ми тук от теб, умнице. Искаш ли… да продадеш това място, или пък да го дадеш под наем? Ще разбера, ако спомените те потискат.

- Не… - усмихна се Далия и стисна ръката му. – Толкова прекрасни мигове сме имали тук, толкова чудни моменти. Не мога да си представя просто да ги захвърля в канала като непотребен боклук. Дори да ми става тъжно от тях, поне ги е имало. Никога няма да съжалявам за това, че те познавах и бях част от живота ти.

- Стига с това минало свършено, скъпа. Още сме живи. И имаме възможност да изкараме поне още една седмица заедно, докато уредя всичко със заминаването си. Нека това да е най-хубавата ни седмица?

Обхвана ги особено чувство. Не бе точно щастие, но със сигурност не бе и мъка. По-скоро онази сладка меланхолия, която изпитваш, когато се разделяш с нещо хубаво и се настройваш за това да посрещнеш нещо още по-хубаво.

В тяхната раздяла нямаше сълзи. И двамата махнаха с ръка на прекаления драматизъм, който считаха за проява на лош вкус. Припомниха си всичко, което им се случи, разгледаха всички свои общи снимки, написаха си по едно тайно послание, което да прочетат в края на годината. Последната вечер, един ден преди заминаването му, приготвиха любимите си ястия заедно, изпиха бутилката с най-хубавото вино, което имаха и изкараха почти цяла нощ в разговори, докато слушаха любимата си музика.

Когато самолетът му се отдели от пистата, очакваше сърцето ù да се пръсне от болка. Кой знае кога щеше да го види пак. Но не се случи нищо подобно. Завладя я усещане за лекота, сякаш и тя щеше да откъсне крака от земята и да полети към облаците. Помаха с ръка след извисяващата се метална птица и си прошепна наум: „Довиждане, гълъбче! Ще се срещнем отново… дори и на сън, във висините.”

Няколко дни по-късно направи първото си посещение в галерията му, а една от помощничките ù предаде последния прощален подарък от нейния благодетел. Картина, изобразяваща малко момиченце с кадифена баретка и огромни сиви криле. Към платното бе прикрепен плик с неговия елегантен почерк. Писмото се състоеше само от един ред. „Някой ден всички ще полетим.”

КРАЙ