Едно време като гледах „Манджурския кандидат” не можах от раз да схвана като как така някой би убил човек, само защото друг някой преди това му е пуснал по телефона някаква мелодийка например. Е, сега вече знам от първа ръка. Щото съм в ролята на същия тоя Манджурски кандидат. Като чуя „Бяла роза”, звярът в мен надава боен рев.

Иначе нищо лично срещу Славка Калчева. То личното е срещу комшиите отдолу, да ги вземат всички дяволи!

Те са музиканти. Пешев фемили бенд. Ама как звучи само, а?! Няма културно мероприятие в областта без тяхно дейно участие. Това пристануши, сватби, кръщенета, новобрански, че от време на време и погребения... „И сегаааа... за всички васссссс... Пешев фемили бенд!!!...” Туш! И като почнат, няма спиране. Блъскане до откат! Няма балкански етно-хит от последните петдесет години, дето да не могат да ти го отсвирят на прима виста.

Което си е вярно, вярно си е – нямат равни просто. Ама нали се сещате, че то едно е да ти гърмят на главата два-три часа покрай някоя сватба, а съвсем друго е да живееш над Пешев фемили бенд. Щото репетиционната им е в хола. Респактивно – под моя хол. А панелките може и да имат много предимства (макар в момента да не се сещам за нито едно), обаче шумоизолацията далеч не е едно от тях. Ами че то комар да бръмне покрай ухото на съседа нощем, аз го чувам все едно при мен е изфучал. Знам кой кога си светва лампите, кой кога си реже ноктите, кое хлапе на коя компютърна игра обича да цикли... (Ако някой от вас все още си мисли, че оня филм „Топло” беше пародия, да ви информирам, че не е. Живия живот си беше показан в него. Моя живот!) Идилия!

Идилия, ама докато Пешев фемили бенд не почнат репетициите. Щото таткото е барабанист, синчето блъска на една йоника, а мама и щерката са певачки от световна класа. Талант може и да нямат световен, ама поне на децибели го докарват. И имат вкъщи оборудване, достатъчно да озвучава стадиона „Маракана” по време на рокконцерт. Аз иначе съм ревностна фенка на изкуството, ама всичко трябва да си има мярката. А така... то под мен ако ще не Пешев фемили бенд, ами хорът на райските ангели да живееше, пак щях да прещракам в даден момент.

Представете си следната картинка! Седите си вие кротко (т.е. аз), гледате да речем „Карибски пирати”, размечтали сте се да сте някъде на Карибите, евентуално в компанията на Джони Деп... и изведнъж някъде от преизподнята (изпод краката ви) изригва бясно барабанно соло, след което някоя от ония двете вълчици подкарва: „... да падат дрехи и задръжки...” Кошмар наяве! Цялата романтика на Карибите отива по дяволите. Не че текста не е в синхрон с копнежите ми, ама съгласете се, че е доста дразнещо.

Какво ли не съм пробвала, само и само да изтрая. Тампони за уши, слушалките на МР3-та, алкохол... Нищо не помага. Пробвах и контраатака с телевизора, усилен на макс, ама не се получи – усилвателите на фамилията са доста по-мощни. Няма спасение! Мисля си да предложа проекто-закон, с който да дадем на тия четиримата статут на тайно оръжие. Няма нормален терорист, нито достатъчно корав ектремист-фанатик, който да издържи на тоя напън. Ако американците толкова много държат да прочистят Близкия изток от откачалките-бомбаджии, предлагам просто да финансират едно турне на Пешев фемили бенд из ония географски ширини. Залагам, че до две седмици района ще е напълно обезлюден. Че то даже хлебарките от вкъщи се изнесоха, та някакъв си там бин Ладен ли ще издържи. Ще издържи, ама на кукуво лято! Добре, че поне градските гробища са далечко, щото иначе като нищо щяхме да станем свидетели на масово оживяване на мъртви, хукнали да търсят спасение.

Както и да е. Търпях, търпях, па по едно време реших – или аз тия ги вкарвам в ред, или те мен в психодиспансера. И след кратък период на проби и грешки, открих идеалното средство. Простичко и ефективно. Даже взе да ми прави кеф.

Значи, в мига, в който някоя от ония двете почне да грачи или някой от мъжката част на бенда вземе да се разсвирва, аз хващам две по-големички лъжици и се включвам в суматохата посредством радиаторите и тръбите на парното. То парно няма от има-няма двайсет години, ама радиаторите още си стоят, щото ни мързи да ги махнем, пък и са удобни за цветарници. Е, оказва се, и още едно приложение имали. Ония почнат да свирят, аз като се включа в качеството си на неканен пети член на фамилния бенд, целия ритъм отива на майната си. И като се почне една какафония, едно тропане, едни фалшиви тонове... Целия вход гърми и подскача. Обикновено продължаваме така не повече от петнайсет минути, преди ония отдолу да се откажат, ругаейки. (За хора на изкуството имат наистина впечатляващ репертоар от ругатни. Някои направо могат да ти подпалят косата от десет метра!)

Един ден пак така се включих в репетицията с огромен ентусиазъм и съответно с огромна липса на чувство за ритъм. Откъм музикален талант може спокойно да се каже, че слон ми е стъпил на ухото. И след десетина минути отдолу утихнаха, а след още една на вратата ми се звъни. Отварям, насреща ми щерката. Бясна.

И ми разправя:

-    Спри да тропаш! Ние трябва да репетираме.

-    А вие спрете да грачите! Аз пък трябва да си чуя мислите.

Не ме харесва малката. Никак даже. Ама то чувствата ни са изцяло взаимни.

-    Заради такива като тебе народа избега в чужбина! – съска ми тя. – Тука таланта никой го не сефери за нищо!

-    Ти къде тука го видя тоя талант? Де късмет и вие да избягате! – не млъквам и аз. – Готова съм да ви спонсорирам за пътни даже, че веднъж завинаги да мирне махалата. Ама да знаете, че на запад си имат хората закони срещу шума.

Само дето за косите не се хванахме, ама набързо събрахме комшулука. Че като гракнаха и останалите! Какво е туй чудо! То бива, бива, ама това тяхното вече на нищо не приличало! Панелите вече се напукаха от зор. Домашните любимци денонощно вият и мяукат стресирани от звуковия тероризъм на комшиите-звезди. Гълъб на нашия блок не каца. Двама души вече са с по четири инфаркта и с по три байпаса, а кварталната аптека не може да ни насмогва само с обезболяващи за главоболието и с успокоителните.

И т.н., и т.н.

Ето как без да искам влязох в ролята на музикален критик. Нешка Робева ряпа да яде – мен Пешев фемили бенд сега ме мрази повече, отколкото нея я мрази родния елит след VIP Dance.

Ама поне ефект има някакъв – вече са си наели едно мазе за репетиционна отсреща в някаква детска градина. Пак ги чуваме от време на време привечер, ако отворим прозорците, ама то вече е някъде в далечината, така че на практика не се брои.