Не предполагах, че мога да се влюбя така.
Не и когато имам зад гърба си два развода и поредица неуспешни връзки. Не и когато смятах, че съм достатъчно разумна, за да допусна някой така да ме обсеби. Не и когато бях сигурна, че съм заключила здраво вратата към сърцето си, и съм изхвърлила ключа.
Защо ли ми трябваше да започвам този курс по английски – та да се почувствам начинаеща не само в изучаването на езика, а и в любовта.
Бях най-възрастна от всички в курса и сякаш това не беше достатъчно да ми създаде комплекси сред ятото свежи чаровни момичета, ами и най-зле се справях с материята. Абсолютно бях убедена, че съм пълен провал отвсякъде и не заслужавам друго, освен снизходително отношение, и то в най-добрия случай.
Но той беше най-милият и търпелив преподавател, който може да съществува, убедена съм в това, защото аз самата преподавам, и не бих била и наполовина толкова внимателна, ако имах подобна ученичка.
В началото, по негово предложение, оставах за малко след другите, да ми дообясни нещата допълнително. После започна да ме изпраща до вкъщи и скоро това се превърна в нещо съвсем естествено.
Една вечер ме целуна неочаквано, ей така, докато си говорехме и се смеехме. Отвърнах на целувката му и си дадох сметка, че май съм влюбена в този млад мъж.
„Я чакай малко, какво ти става” - смъмрих се същата вечер. - „Малко ли ти бяха всички любовни неволи дотук, та си търсиш още, глупава жено! Най-вероятно за него си просто една малка авантюрка, нищо повече, ей така, нещо за разнообразие в менюто. Я вземи се стегни!”
Дори сериозно се замислих дали да не зарежа курса, просто да избягам като истинска страхливка, каквато си бях в действителност.
Но същата вечер той ми каза, че съм най-прекрасното нещо в живота му и разбрах, че вече е късно. Бях изгубена.
Разказах му за себе си – исках да сме наясно един с друг, бях преживяла твърде много, и добро, и лошо, но горчилката се бе утаила в душата ми и беше оставила трайни следи.
  - Не мога да скрия, че те обичам, но толкова съм се парила, че се страхувам да се обвързвам - казах му, когато ми предложи да живеем заедно.
  - Виж - хвана ръката ми той - аз също искам да съм напълно искрен с теб. Много връзки съм имал, някои наистина значими за мен, но вече едно знам със сигурност - не мога да обичам. Никога не съм изпитвал това, което наричат любов.
Усмихнах се малко тъжно:
  - Може би просто не си срещнал подходящата досега.
Той поклати глава и докосна лявата си гръд.
  - Тук нищо не трепва, разбираш ли? Оценявам красотата, интелекта, усещам привличането, долавям езика на тялото и изпитвам наслада, когато правя любов, но самата любов... не мога да изпитам.
Замълча, а после допълни:
  - Казват, че е родово проклятие, застигнало ме, още преди да се родя.
Бавно и трудно думите му си пробиваха път до съзнанието ми, то сякаш отказваше да приеме подобен абсурд. И то точно от човека, на когото по независещи от мен причини бях дарила горкото си сърце, все още с незаздравели рани по него.
  - Наистина те смятам за страхотна жена и те чувствам по-близка от всички, с които съм бил досега. Бих искал да те имам до себе си, но ще те разбера, ако не искаш да се обвързваш с такъв като мен. Колкото и да ми е трудно.
  - Бих искала - сгуших се в него - да мога да те накарам да почувстваш любовта, защото е прекрасно. И ти обещавам да направя всичко възможно за това. А и невъзможното, защото те обичам.
  - Нищо не искам повече от това! - целуна ме той.
Беше прекрасно. За първи път споделях живота си с някого, който никога не ми казваше, че ме обича, а се чувствах пълноценно обичана, той ми даваше това усещане за хармония и пълна споделеност, което така и не бях получила досега от всички, които ме обичаха само на думи.
  - Какво изпитваш, когато си с мен? - питах го.
  - Харесва ми усещането за теб. И с теб.
  - Но... не е ли това любов?
  - Усещам те с ръцете си, с устните, с цялото си тяло. С мислите си също те усещам. Но тук - докосна той гърдите си - тук е пусто и празно.
Не разбирах как е възможно това. На мен сърцето ми се разтуптяваше всеки път, когато се докосвахме, без дъх оставах, без мисъл. А той никога да не може да почувства това! Болеше ме, о, как само ме болеше за него!
После дойде страшното - той се разболя тежко. Започна съвсем невинно, с грип, но получи усложнения и когато го изписаха от болницата продължаваха да се съмняват за най-страшното. Беше засегнат белият му дроб, болестта го беше превърнала в сянка, а мен - в сянка на сянката му. Неотлъчно бях край него, борех се за живота му и не можех да си представя, че ще го изгубя. Болеше ме много и от това, че може да си отиде от този свят без да е изпитал никога любовта, без да е усетил нито болката ù, нито сладостта ù. А нали му бях обещала, че ще направя всичко, за да го накарам да обича със сърцето си.
И се молех, ден и нощ, да мога да се преборя както с болестта му, така и с това проклятие, което му отнемаше най-прекрасното в живота.
И една нощ тя се появи в съня ми. Тази, която го бе проклела.
  - Виждам, че любовта ти е много силна, и ще ми е много лесно да премахна проклятието - каза ми тя - но не се ли боиш, че когато той възвърне способността си да изпитва любов, ти може да го изгубиш?
  - Да го изгубя? Не мисля. Сигурна съм, че би дарил цялата си любов на мен!
Тя се разсмя, хвана ме за ръката и ме поведе към огледалото.
  - Погледни.
Отворих широко око от изумление. Тревогите и страхът за него, безсънните нощи и терзания ме бяха променили до неузнаваемост. Нямаше я вече жизнената, чаровна жена със слънчево излъчване - от огледалото ме гледаше една измъчена непозната с прошарени коси и измъчено лице.
  - Той дори няма да те познае, не мислиш ли - ехидно каза тя. Така, както беше застанала до мен, съвършена в красотата си, с блестящите си тъмни очи и буйния водопад на къдрите си, стройна и изящна, ме накара да се почувствам още по-жалка. Контрастът беше огромен.
  - И аз дори не се познах - тихо промълвих - но нищо не искам повече от това да премахнеш проклятието от него. Дори и да не трепне за мен сърцето му, дори и да ме забрави завинаги, нека усети какво е любовта. Обещах му, че ще направя всичко за това. Защото го обичам.
Разплаках се, а тя се усмихна и после... После се събудих. Той нежно галеше лицето ми.
  - Всичко е наред, момичето ми, било е само сън - целуна ме.
  - Да, само някакъв странен сън - прошепнах. Усмихнах се - той изглеждаше много по-добре.
  - Толкова имам нужда от теб, мое момче - въздъхнах и се разплаках, този път от облекчение. И сигурно защото бях много развълнувана и имах нужда да го чуя, надникнах в очите му, и прошепнах. - Излъжи, че ме обичаш!
  - Обичам те - каза някак учудено. После се засмя с глас. - Да, обичам те! И може би защото бях толкова близо до него, усетих, че и сърцето му каза същото.