Излъжи се, ако можеш
Сега, след хапчетата, тялото не го болеше както при събуждането и Милош се надигна с мъка, нагласи възглавницата под главата си и разгледа санитарката Анка. Наглед тромава, заради едрото тяло, тя чевръсто сновеше из стаята, внасяше порядък, изскачаше навън и те чуваха ситните ѝ крачици из коридора, устремът с който отваряше и затваряше врати, живецът, който се появяваше в смълчаното отделение благодарение на нея. После тя се завръщаше в стаята, поглеждаше болните така, сякаш искрено бе очаквала нещо да се е променило в лежането им, докато я няма, впускаше се да отвори прозорец и да проветри. Тогава, загледан в това тяло, което не се съгласяваше на покой под бялата манта, Милош с учудване прозря, че не беше срещал никога подобни жени в животът си досега. Видя майка си, мълчалива кукла в безкрайната ширина на стаите, после зърна и сестра си, деликатно бижу без блясък, което се носи из паркове и по улици като пеперуда; спомни си за онези други стотици жени по коктейли, празненства, галерии, ресторанти и кафенета с модерни тераси - жени, които полагаха усилия да изглеждат непринудени на всяка цена, красиви, магнетични лица, които високомерно пазеха тайните си и се надяваха сполучливо да убедят всеки следващ
напорист кавалер, че никак нямат нужда от мъже. А Анка, тази грубовата Анка, която така наивно споделяше несполуките си с непознати? Колко по- различна му се струваше тя, в свят без мъже, в който майки и дъщери властваха по неволя.
- Млада е и здрава дъщеря ти – каза със съжаление мъжът с бухналата коса, който все така превиваше гръб, седнал като гостенин в края на леглото. Приличаше на човек, който очаква и най- дребен намек, за да се обиди и да си тръгне – И четвърти и пети мъж ще си намери..а мен сега и десет жени да ми строиш до леглото, все ще ми е безнадеждно положението.
- Чуден човек си ти. – възмути се насреща му Анка – Не ти се умира, пък бързаш да се сбогуваш, ще рече човек... сам се вкарваш в гроба!
Тя седна на стола си под телевизора и огледа тримата болни, сякаш пазеха упорито някаква тайна от нея.
- Някога докараха една болна в женското отделение. Уж, не така стара, пък в тежко състояние. Лежеше и плачеше само. Мъжът ѝ ме привика в коридора и скришом от другите ми мушна пари в джоба„ Да я надглеждаш, каза“ Взех парите без да се правя на ощипана и по време на дежурствата все се навъртах около нея да я подпитвам.„ Имаш ли нужда от нещо - я питам?“ А тя гледа право нагоре към тавана и мълчи. Из отделението се разнесе мълва, та разбрах - няколко операции имала преди на стомаха, минали месеци, получила ново възпаление, давали ѝ антибиотици и мислели да я отварят отново. На втория ден ми каза тихо, че иска да си признае греховете пред няколко човека преди да умре, усещала умирачката. Мислела да им се обади да дойдат един след друг, да си признае и тогава да умре. Аз се опитвам да я успокоя„ Остави, не рови миналото“ А тя клати глава, не е съгласна. „ Искам да се простя с всички, после така или иначе ще извикат поп, без да ми свърши работа“
- И аз така ще направя. – живна човекът с голямата коса – Когато стане ясно, че няма да умре изведнъж, е хубаво човек да се опита да се прости с близките си, поне.
Милош никога не бе мислил за смъртта досега. От честите ходения в планината и от разходките беше здрав като скала. Никога не му се беше налагало да се страхува от безпаричие, прекара животът си в пълно спокойствие и го живя така, както си беше пожелал, а дори да се бе случвало да разбере за смъртта на някой, когото бе познавал, отхвърляше тревогите за своя собствен край, като широка дреха, която се размотава около краката му и му пречи да върви по пътят си с големи крачки, без да му създава неудобства.
-Обичаш да говориш за смъртта. – каза той на Анка. Чуваше гласът си за първи път в болница.
Тя го погледна изненадана:
- И дъщеря ми така казва„ Не спираш да говориш за умрели...ще каже човек, че само това те интересува?“ Че целия ми живот премина тук, в болницата, за какво друго да говоря - ѝ отвръщам аз?
- Говори за оздравелите. – не се съгласи Милош.
- Оздравелите не ги помня. – си призна Анка след кратък размисъл – Помня само умрелите и то ги помня все преди да умрат.
Тогава Милош си спомни за часовникът. Толкова любим, сякаш срастнат с ръката му, с изящни стрелки и сдържан секундарник, верен като гвардеец, той отброяваше часове и дни без да се натрапва и всеки път, в който Милош поглеждаше към вечно живия циферблат го обземаше спокойствие от неумолимия ход на времето и радост, че е пристигнал новият ден или безгрижната вечер и всички хубави случки в животa тепърва предстоят. После, най- неочаквано, един ден в недоумение видя, че стрелките са спрели. Първо секундарникът се е отказал от тази несекваща, безнадеждна надпревара, после другите частици също са онемели, останали без своето сърце. Погледна невярващо часовникът веднъж, после отново и отново, почука нервно по стъклото, както човек намира умрял домашен любимец и отчаяно се надява с няколко побутвания да го съживи. Същият ден загуби настроението си до мръкване и макар да осъзнаваше, че е нелепо, сваляше часовника, оглеждаше го, търсеше причина за тази внезапна смърт и не бе никак съгласен да се разделя с миналото си. Трудно намери часовникар и му се примоли да го ремонтира, без дори да помисли да се пазари за цена. Сложи го на ръката си отново след седмица, същият безропотен служител, възкръснал по волята на Милош за ново надбягване с времето. Няколко месеца по- късно часовникът спря отново, но този път Милош не бе така разочарован, свали го от ръката си, както се отдава чест на заслужил войник и съжали единствено, че не е видял последната отмерена секунда от този достоен живот. Постави го на бюрото си, единствен, мъничък предмет насред самотата на махагона и поглеждаше към безсилните стрелки всеки път, когато сядаше да пише, без да е намерил правилните думи.
- Не отстъпи жената назад от намеренията си. – продължи да разказва Анка – Пристигна нейна приятелка от детинство, седна ѝ в краката, аз, все заради парите от мъжа ѝ се навъртам покрай леглото, полезна с нещо да бъда и подочувам...болната ѝ признава, как точно с нейния мъж е въртяла любов, при това неведнъж, а многократно....пък приятелката гледам с очите си изпада в неудобство, успокоява я - Ще се излекуваш, ще се пребориш и този път, поглежда към мен, уж скришом, а в погледа ѝ виждам как ме пита„ От висока температура ли бълнува или разсъдъка си губи от болки?“Не знам какво да отговоря и вдигам рамене, а болната не се отказва, случки разказва, припомня, опитва се всякак да убеди, че всичко е истина и се разкайва. Онази явно не ѝ повярва, стана и бързо си отиде. После пристигна някакъв мъж, прошарен вече, на възраст, пак привикан от болната, прав стои до леглото ѝ, гледа я и недоумява, какво е толкова важно, за да го повика по спешност след толкова изминало време, а тя му признава, как преди години, когато заедно с него се борели за висок пост в службата, ходела зад гърба му, крояла доноси и даже измисляла мръсотии, за да се домогне до сладкия пост. В крайна сметка на нея дали мястото, а него даже понижили и той се пропил.
- Когато легнат да умират, тогава се сещат да си признават. – каза глухо мъжът с голямата коса, внезапно заговорил от светът на оздравелите, а Анка дори не чу думите му, така бързаше да доразкаже историята си, преди да са я повикали по служба на друго място. Дали така се застояваше на приказка във всяка стая, или си подбираше слушатели? Колко ли подобни истории знаеше тази жена?
- Както и да е...тая жена повика много хора при себе си в болницата! - продължи Анка . - Намери сили да си признае греховете...сигурно някой са ѝ повярвали, не зная, но ги виждах да си тръгват мрачни от тук...после нея я оперираха, мина месец и тя се позакрепи, даже я изписаха да си ходи у дома...и сега я срещам понякога по улиците, трудно ходи, превита на две, ама е жива...а вече как живее и гледа в очите хората на които си призна, няма откъде да знам.
Старецът от леглото под прозореца прохъркваше, а навън вятърът бе утихнал и фенерът вече не трополеше зловещо в тъмницата. Болницата спеше неспокоен сън, готова всеки миг да се пробуди от стон или от звънецът, с който болните повикваха санитарки.
-Да...наистина само за умрели говориш. – каза мъжът с бухналият перчем. Прекарал целият ден седнал и мълчалив, той явно добиваше смелост от тъмнината и макар да продължаваше да гледа недоверчиво, бе станал по- общителен – Мислила ли си, как някой ще одумва и теб, когато настане и твоя час да си отиваш, дали ще ти бъде приятно тогава?
Анка му отговори добродушно
-Не ме интересува кой какво ще каже за мен, когато затворя очи...искам само да съм сама, не ми се умира в стая с много хора...сигурно е ужасно когато умираш да има хора около теб, все едно научават всичките ти тайни...пфуу!
К Р А Й
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Светослав Дончев Todos los derechos reservados
за кой ли път ми подсказва как НЕ трябва да съдим и оценяваме човека единствено по вида му в даден момент (дори понякога да изглежда нелепо) - защото там именно може да надникне житейска мъдрост, разбиране и простота (а и умение), така необходими, когато се чувстваме слаби и/или в отчаяние и без изход. Допада ми и символиката на часовника, който отмерва времето на живота, както и дълбоките суеверия и страхове, не подвластни на културата и интелекта дори, когато си изправен пред страх от смъртта. Комплимент и за умението да представяте образи и характери в синхрон с поведението и на природата - всичко сякаш застава в равновесие и заедно плаче или се смее ... Чудни текстове!