ИЗМОРИХ СЕ

Колко време измина? Колко изгреви се изнизаха между пръстите на твоето безвремие? Колко нощи се опитвах да заспя без вторачения поглед на страха?

Часовникът отдавна не ми е приятел. Откриел е това и сега виси безразличен. Пулсът му стана ритмичен, гласът - му изчистен от онова прегракнало настояване. 

Съмненията, за тях щях да те питам. Откъде ги довлече тези уж осиротели малки навлеци. Побъркват ме с непрестанните си въпроси. „ Ами ако...? Дали пък не...?“ Разхвърлят спомените ми, стъпват по тях с мръсните си крака. Изгризаха мечтите ми. Онзи ден ги събрах – колаж само това остана от тях. Хилят се на поезията ми – жалка била. Вземи ги, в моята бърлога и без това е достатъчно тясно.

Знам, че обичаш да воайорстваш. Знам, че това те възбужда, но аз имам нужда да остана сам. За малко, но сам. От тези откровения сега съм празен. Задъхвам се от извиненията ти. Направих от тази бърлога вехтошарски склад. Натъпках в него всички чувства и емоции. Едва затварям вратата. Не вярвах, че след толкова отстранени неща все още ще съм жив.

Мислих си за твоята божественост. Хрумна ми, че можеш да ми услужиш с нея. Знам, че за теб е безценна, но на никой друг не му пука за нея. Кой ще повярва, че си ми я отстъпил?

Гледай, заваля.

Не е ли изродена тази твоя романтика. Безсмислена и скучна игра. Точно като за семпличкото момиче от третия етаж. Казвам ти, омръзна ми от теб.

Колкото повече наближава изгревът, толкова по-тъмно става.

Моля те, изморих се. Изгаси, като излезеш!