Изоставен - чувството е жестоко. Прониква във всяка пора на тялото ти, бавно и постепенно. Притиска всяка клетчица от него. Смачква го, започвайки от самочувствието. С него се преборва най-лесно. Като борец по сумо го хваща и хвърля на земята, после с нескрито удоволствие бавно, сякаш наслаждавайки се на малката си победа, го притиска с крак. Леко и постепенно, докато то спре да се движи и се превърне в пихтия в праха. Това е лесно, сякаш окрилен се заема с всяка частица от тялото, бавно и методично, без да бърза. Уверен е в превъзходството си, няма за къде да се бърза. Знае, че веднъж заел се с теб, няма да те изпусне. Ще мачка едно по едно, започвайки от физическото усещане за нужност, за принадлежност към дадена група, за значимост, за нещо уникално в този свят.                 

    Човешкия живот е нещо уникално.А ако е споделен, тогава се превръща в една сбъдната мечта, в едно великолепие, озарено от светлината на милия човек, от неговата нежност и топлина. Тогава изоставеността няма място около него. Тя се появява, когато този човек го няма, когато по една или друга, уважителна или не причина, той отсъства. Когато топлината на неговото присъствие бавно и постепенно изстива, когато светлината на уникалната му личност залязва и настъпва мрака.

   Тогава идва То. Храни се с тъмнина и с чувство на обреченост, с всичко стъпкано от тялото на човека и запратено в праха.  Могъщо е. Може да сломи и най-силния мъж. Може с един замах да го изпрати в калта на безволието. Има си и трикове. Понякога му предлага спасение. Дава му чаша водка и обнадежден той се впива в нея, но… това е само един трик. В безпаметността нямаш сила да се бориш с него. А То си изпълнява пъкленото дело спокойно и без притеснение. Не бърза. Чака да се събудиш, да огледаш жалката си обвивка, да се вкамениш от ужас при вида й. Да, не бърза. Наслаждава се. Знае, че си безпомощен, знае че само една светлина може да ти помогне, но тя е спряна от онази уважителна или не причина. 
            Последно ще остави сетивата и съзнанието.  Лежиш в праха след поредната лъжлива помощ, под формата на чаша с водка, без тяло, без ръце, но с изострени сетива. Чуваш и виждаш. Помирисваш всичко, собствения си страх, виждаш в мрака фигурата Му. Чуваш безшумните стъпки и не можеш да направиш нищо. Нямаш ръце да го отблъснеш, нямаш крака да избягаш, нямаш тяло, което да пазиш.Само онова чувство на изоставеност, само то ти е останало и надеждата. Надеждата, че ще зърнеш в мрака с онези очи, които крещят от болка, от взиране в звездичката на любимия човек. Светлинката на надеждата. После и те изчезват. Остава слуха, крещящ от болка, от вслушване в безмълвието на мрака. Но и той изчезва. Остава обонянието. Но и то изчезва. И тогава не остава нищо освен затвореното в клетка съзнание, уплашено като малко животно, свряло се в един ъгъл и чакащо края.

   Това ми е останало - малкото зверче в ъгала. Нито слух, нито осезание, нито поглед. Чакам те. Липсваш ми.Не се бави!

   Ела моля те!