Публикувам този разказ, тъй като ме убедиха да го направя. По принцип не съм силен в прозата.

Вилхелм, свещеникът на селото беше всичко за своите съселяни. Даваше им вяра, напътстваше ги, преценяваше и решаваше от тяхно име житейските им казуси. Въобще, правеше всичко за тях. Всъщност,преди време той имаше сериозен църковен сан, беше епископ в една от църквите във Витенберг. Но усещаше, че за неговата католическа вяра ще настъпят смутни времена, духът на Реформацията носеше праха на наскоро изгорения Ян Хус и предвещаваше трудни години за католиците. Вилхелм обаче не беше типичниятдуховник. Нямаше я арогантността, присъща на бенедектинци, францисканци и други, нямаше наглост, нямаше дори желание за подкуп. В очите му се четеше единствено силна вяра, а множеството бръчки по лицето му бяха символ на трудните времена, в които бе живял. Инквизицията, символът на католическия произвол остави в него много черни мисли, които го измъчваха и на сън и наяве. Тъгата го спохождаше всеки ден и единствено по време на молитва, той се чувстваше себе си. Пред погледа му постоянно минаваха случки и събития отпреди. Клади, екзекуции на невинни жени и деца, сметки за уреждане, църковна наглост, всичко се сливаше в душата му и лежеше като камък, тежък и неподвижен. Вече не беше възможно да се поправи напълно, но беше чист и непокътнат. Дори за миг не намери в инквизицията нещо правилно. Все пак XV век бе времето на абсолютен разврат и незачитане на християнските норми. Вероятно, ако се беше родил преди двеста години, щеше да върши с удоволствие екзекуциите, щеше да смята, че пречиства неверните или еретични съзнания. Но не и сега. Нямаше как да не стане духовник, вярата му бе толкова силна и чиста. Човекът беше чист. Да се чуди всеки как той се беше запазил непокварен в средата на XV век. Това обаче не е важно. По-важното беше, че Вилхелм изпълняваше една много важна функция. Поддържаше малкия параклис в ред и слушаше изповедите на хората, защото никой не се сещаше за селяните, всички търсеха големия град, всички искаха лесна печалба, никой не се интересуваше от простия селски труд. Всеки гледаше да се измъкне. Вилхелм дължеше на новите си съселяни своята съпричастност. Двадесет години вече беше в селото. Сега, на 65 години, можеше да направи равносметка на цялото време, в което изповядваше. Какви ли истории не чу... изневери, убийства, измами, доносничества. Малкото селце от около 200-300 души се беше превърнало в развъдник на нисък морал и фалшива религиозност. Хората ходеха в църквичката по задължение, изповядваха се по задължение и с нетърпение чакаха поредния продавач на индулгенции,за да захранят лъжливата си съвест с фалшиво опрощение. Нямаше и как да е иначе, Европа все още не беше се възстановила от чумната епидемия, работа имаше много, мъжете постоянно бяха във война, все пак XV век беше белязан от стогодишната борба между Англия и Франция, а немските войници бяха търсени наемници. И тъй годините минаваха. Всъщност Вилхелм бе твърдо на мнение, че върши нещо богоугодно. Опрощаваше и най-тежките грехове на съселяните си, братоубийства, кражби, всичко. Защото Бог прощава на Земята, но от Страшния съд никой не ще се опази. Така си мислеше свещеникът и в името на спокойствието на своите хора, опрощаваше. Какво ли беше чиста вяра? Точно това, което проповядваше той. И въпреки че имаше хора с десетки грехове, Вилхелм не губеше надежда за тях. Вярваше, че и Бог не я губи. А чистотата на вярата му се носеше навред. Наистина положението беше плачевно и всеки, който чуеше, че някъде там има човек, опазил християнските ценности, прощаващ, не търсещ пари или подкуп, се натъжаваше, защото искаше именно на този човек да изповяда греховете си. Но някои хора го търсеха. Търсеха Вилхелм. Краткият ни разказ продължава в една странна посока.

Денят беше летен, някъде средата на август. Селяните бяха на нивите, децата учеха в малкото училище, нищо не предвещаваше това, което щеше да преживее Вилхелм. Самият той кротко седеше в църквичката си и прелистваше един от малкото старинни ръкописи, с които разполагаше в църковната библиотека. На вратата се почука. Беше нов човек, непознат на църковния служител.

• Отец Вилхелм?

• Да? - сепна се Вилхелм. Почувства се странно, че го познават хора извън селото, все пак от времето му във Витенберг бяха минали много години.

• Искам да се изповядам при вас. Идвам от далеч, от Аахен, но тамошните епископи и свещеници мислят за всичко друго освен за религията. Тежки времена са настанали, отче. Инквизицията вече не е това, което беше. Преди наказвахме религиозните отстъпници, а сега наказваме неудобните на папата и епископите миряни. Жалко е, но да Ви кажа, аз съм единственият или поне един от малкото, които виждат това. За всички други е важно да получат благоволението на Папата или местния епископ. Това невежество е било присъщо за времето преди 100-200 години, не мога да си обясня защо продължава...

• О... как се казваш, страннико? - попита Вилхелм.

• Карл, по прякор Мълчаливия. Честно да си кажа, не помня откога не съм говорил толкова. Когато Ви се изповядам ще разберете защо. И ако се чудите поради каква причина избрах да дойда чак до тук, то е заради чистотата на вярата, която Ви е присъща. Мисля, че ще ме разберете. Наистина ми трябва опрощение.

• Добре - окопити се Вилхелм,- говори, щом смяташ, че имаш грехове. Това е първа стъпка към опрощение.

Карл придърпа едно трикрако столче, седна и започна разказа си.

• Роден съм в Аахен, но останах сирак на 4 години. Започнах да скитам, защото не желаех да остана в сиропиталище. Но, както знаете, за едно дете не е възможно да стигне далеч. Прибра ме един свещеник, в последствие станал епископ – Йоан. Даде ми образование, възпита ме по католически. Отец, Вилхелм, за мен вярата е над всичко! Не мога да си обясня това, което се случи в последствие. Сега съм на 25 години, допреди година бях палач. Така стана, защото епископ Йоан ми влияеше много. Виждаше с каква наслада чета църковните книги, виждаше, че съм готов на всичко за моя Бог. Веднъж седнахме,както обикновено в трапезарията да обядваме и епископ Йоан разпалено, дори със сълзи на очи ми разказа за инквизицията. Украси го много добре. Говореше ми за ереси, за неверници, за отцепници. Аз се озлобих. Не можех да повярвам, че някой може да е против светлата католическа вяра. Тогава моят покровител ми каза, че е член на аахенския съвет на Светата инквизиция. Каза, че им е нужен палач. Аз не се поколебах. Все пак тогава бях на 16 години, а и не смятах, че върша убийства, защото противниците на вярата не бяха хора за мен. Ден след ден брадвата ми се оцветяваше в червено. Кръвта на неверниците беше моята награда за вярната служба на Бог. Не е ли ирония? Толкова много обичам Библията и Бог, толкова много се уповавам на тях, а се превърнах в инструмент. Как го разбрах? Инквизицията, отче,е в разгара на най-гнусните си дни. Започнаха да екзекутират чисти и неопетнени християни. Не можех да разбера защо ми се наложи да изгоря на кладата един най-обикновен францискански монах. Ами, че той друго освен да събира подаяния не правеше... После ми стана ясно, че е стар познат на епископ Йоан и че е против него относно папската му кандидатура. А въпреки че събираше подаяния доста хора го ценяха заради мъдростта му. Нещата ми се изясниха. Честно да Ви кажа, отче, от една година плача почти всеки ден. Плача, защото ми е тъжно, защото обичам Бог. Инквизиторите показаха своите истински лица. Арогантност и подкупност бяха тяхно ежедневие. И когато преди година ми се наложи да екзекутирам един потомък на Роджър Бейкън, онзи с летящите машини, знаете го, аз отказах. Избягах вечерта преди екзекуцията. Не мога да се примиря, че съм причинил смъртта на толкова невинни хора. Защото са невинни! Пред мен минават техните изражения. Не мога да ям, не мога да спя... Искам опрощение. Чувствам се така сякаш не съм бил човек допреди година. А може би наистина не съм бил. И Вие виждате сълзите ми в момента... моля Ви, искам опрощение...

• Спомням си – започна Вилхелм – че и аз бях инквизитор, но за доста кратко време... защото виждах какво става, чадо мое... мога да ти говоря с часове,за това какво е положението в папството и епископствата сега. Всичко е старо... чел съм много схоластични книги... има една нова идея... хуманизъм... тя ще измести всичко. Благословен да си за твоята вяра и за твоето отдаване... Бог вижда! Простено да ти е, той ще накаже тези, които са те използвали... Поне аз така мисля... давам ти опрощение, но не зная дали и Бог ти го дава. Ще разбереш това, когато дойде Второто пришествие и Страшният съд. Засега нека бъдеш чист.

• Благодаря Ви, отец Вилхелм! Това беше важно за мен! Нека Господ умножи годините Ви! Сега трябва да тръгвам, защото имам да свърша още нещо. Отново Ви благодаря! - И Карл излезе от малката църквичка...

...

Залезът беше към средата си. Оранжевото слънце хвърляше последни лъчи по дърветата и правеше кафявият им цвят кехлибарен. Там, сред гората имаше една поляна. Интересна поляна. Обрасла с детелини и глухарчета, с висока трева, още леко влажна, въпреки, че росата я беше поляла преди часове... “Тук ще е”, помисли си Карл. Бръкна в малката си бохча и извади половин факла. След това два кремъка. Трябваше му около час да я запали. Вдигна я над главата си и каза тихо: “Господи, аз вярвам в Теб и винаги съм вярвал. Прости ми, че рядко ходех в църквата, прости ми, че рядко се замислях. Прости ми, че бях палач. Смятах, че епископите казват, това, което би казал и ти...” Не искаше да плаче. Доближи факлата до ризата си. Не беше доволен от изповедта си пред отец Вилхелм и от думите му към Господ. Искаше да види своя бог лично.