25 nov 2007, 18:49

Изповед: Мизерия в свят на блясък 

  Prosa
1220 0 6
5 мин за четене
Вечерта е гореща. Същата като деня, само че е мрачна. Така се опитва да ни заблуди, че е студена, а всъщност нажеженият асфалт пари под краката ми, горещият въздух се опитва да ме задуши, а по улицата няма никой. Единствената лампа, осветяваща дългата и безлюдна улица, премигва - пред нея стои важен избор - да продължи да свети или да угасне. Угасва и настава мрак. Луната се е скрила зад черните облаци, а нито една съседска лампа не просветва. Асфалтът нагрява стъпалата ми и за миг си представям една малка част от чувството, което са изпитали хората, намиращи се в Световния търговски център на 9/11. Как жегата ги притиска, под краката им е ад, а над тях - още по-голям ад.
Защо винаги свързвам подобни дребни неща с разни световни трагедии?
Няма време да мисля. Зад мен се чува шум - вратата на гаража се отваря, а сетне се чува запалването на двигателя. Майка ми запалва колата и спира точно пред мен.
- Хайде, качвай се. - пришпорва ме тя, а аз влизам в колата по един доста неестествен начин.
Тя започва да говори - винаги говори, когато пътуваме, макар да знае, че обичам тишината. Enjoy the silence. Паля цигара и бутам касетката в касетофона. След миг от тонколонките се чува песента на Depeche mode - Only when I loose myself. Обичам тази песен. Дръпвам си от цигарата и се заглеждам в уличното осветление. Улиците са нажежени и пусти, а Дейв Гахан има прекрасен глас. Увеличавам музиката дотолкова, доколкото е необходимо на майка ми да разбере, че нямам желание за разговор.
Минаваме покрай осветени билбордове - плазмени телевизори на изплащане, реклама на банка ДЗИ - някакъв ипотечен кредит. Реклама на Кока-Кола. Защо винаги има реклами на Кока-Кола? Тя не се нуждае от реклама, за да повишава продажбите си - голяма част от населението е пристрастено към колата, дори хероинът е по-лесен за отказване.
Спираме на светофара, а аз съвсем тихичко си тананикам - "Do I need to sell my soul, for pleasure like this...", но в един момент забелязвам нещо...
Човек - мъж на около 47-48 години. Слаб - рахитично слаб. Беше по боксерки и риза, нямаше обукви. Беше изровил остатъци от диня в кофата за боклук и бавно я поглъщаше. Очите ми се насълзиха, а скоро светна зелено и майка ми потръгна.

- Отбий за малко. - помолих я аз.
- Защо?
- Само за малко.
- Но защо...
- Искам да си купя цигари от нон-стопа.
- Имаш цигари. - каза майка ми, поглеждайки към кутията.
- Имаме 160км. път, ще свършат, а не ми се иска да спираме.

Тя отби, а аз отскочих от колата. Извадих всичките си пари от протмонето - 5лв. на цяло още две левчета и 24 стотинки. Прерових и джобовете си, събрах около левче. После се спрях и се загледах в мъжа, който продължаваше да обира каквото беше останало от динята. Замислих се за секунда и после притичах до него. В началото се чудех как да го заговоря, но той усети присъствието ми и ме погледна. Наведох се и оставих всичките пари, които бях събрала, в краката му. Искаше ми се да му кажа нещо, но не знаех какво. Той ме погледна, но нищо не каза, а аз бързо се отдръпнах и тръгнах към колата.

- Благодаря. - чух гласа му след себе си. Обърнах се. Той все още не беше докоснал парите, но се беше изправил и ме наблюдаваше. Аз само се усмихнах неловко и се върнах в колата.
- Взе ли си цигари? - попита майка ми.
- Беше затворено. - отвърнах й аз, а тя намръщено запали колата и продължи.

Скоро отбихме да заредим. наблюдавах цифрите на таблото - зареждахме за 50лв. В съзнанието ми се завъртяха всички неща от първа необходимост, които онзи човек можеше да си закупи с тези 50лв. После зърнах банкомат и подскочих - имах още пари в картата и ако бях изтеглила, можех да му дам повече...
Главата ми започна да ме боли, за момент ту изпитвах угризения, чувствах се виновна. Разтърках очите си и за да не мисля за това си пуснах касетката на Depeche mode от начало - хитовете им 86-98. Брат ми купи тази касетка преди години, макар че вече не харесва бандата.
Започнах да си тананикам, а за да водя и някакъв разговор обяснявах на майка ми за концерта на Депеш и водейки се по репертоара на албума й разказвах за премеждията си и изживявания на концерта. За чийто билет дадох 30лв. И 20лв. за път и още 30-40лв. за храна, алкохол и цигари... около 90лв. Цели 90лв. С тези пари онзи мъж можеше да се храни няколко седмици...

Заспивам. Странно защо, но винаги сънувам, когато спя. Сънувам катастрофа - аз, майка ми и още някаква жена, която е в колата. Отнасят майка ми някъде, другата жена я няма, никой нищо не ми казва. Повече не я виждам. Прибирам се у нас, вкъщи няма никой... виждам снимката на майка ми, закачена над камината - точно до тази на покойния ми баща.
Събуждам се и веднага се обръщам към мама - тя кара с около 140км. в час и вече отминаваме и последния тунел по пътя за София. Вече е късно, а движение почти няма.

- Наспа ли се? - пита ме майка ми.
- Може да се каже. - отръщам аз и си отпивам малко минерална вода, опитвайки се да се отърся от съня.

Когато навлизаме в София, отново съм нападната от множество рекламни билбордове и плакати - реклами на концерти, М-тел, Вивател, мобилни телефони, прах за пране, кисело мляко, шоколад, презарвативи, цигари, мебели, списания...
Реклами - сякаш живея в един свят на Рекламата. Вече разбирам защо съм в лошо настроение - рекламните билбордове имат за цел да ме депресират. Те са много и са лъжливи и са скъпи. Мразя ги. Те създават блясък, създават усещането, че щом минеш с колата покрай тях, продуктите, които рекламират, са твои - можеш да си ги позволиш, рано или късно. А под тях... мъж яде диня от кофата за боклук, жена оставя детето си до гюма, дете проси, човек без крака свири на хармоника, но никой не пуска стотинки в пластмасовата чашка от кафе.
Това са хора, бедни, недъгави, но хора. Те са навсякъде - пред високите административни сгради, пред евтините кръчми, на входа на подлезите и по ж.п. гарите, пред скъпите магазини на Витошка и през кофата за боклук. Виждаме ли ги? Слепи ли сме? Или предпочитаме да сме такива? Търсим си оправдания, за да не отделим 50ст. и да не ги пуснем в чашката - 50ст. - 1/4 кутия цигари, една баничка. Ние не гледаме тях - ние се заглеждаме по рекламните билбордове и витрините на магазините - там, където има неща, които може би ще си позволим да си закупим, а може би вече сме си позволили. Ние гледаме блясъка над главите си и забравяме да погледнем мизерията в краката си...

С насълзени очи се взирах в софийските улици, но ги затворих - и аз реших да съм сляпа за мизерията...

И все пак онзи мъж никога няма да излезе от съзнанието ми - каза ми "благодаря". Сякаш за пръв чух тази дума...

© Бианка Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • ми какво да ти кажа - нормална ситуация. Когато на човек му е добре не го интересува как стоят нещата при другите. Нали знааеш... "Сит на гладен не вярва".
    Много ми хареса разказа ти! Пишеш много увлекателно! Поздрави!
  • Хм...
    Не знам. Може и така да е. Говорих с двама приятели по този въпрос - доста по-възрастни от мен. Единият е доктор и имаше същото мислене като теб, а другият е будист - той пък одобри постъпката ми и ми извади стотици философски доводи, с които бях съгласна. В края на крайщата двамата се впуснаха в ожесточен спор, а аз си останах настрани, мислейки върху съветите им...
    Не знам...въпросът е доста сложен - често съм мислила върху него.
  • Давам пари, когато имам и за жалост, когато съм в настроение. Случвало ми се е да дам и два лева,случвало се е и да подмина с презрение. Не, изобщо не се гордея с това, по-скоро ме е яд на лъжливите просяци, които седят пред подлезите и просят,хората им дават пари,но ако някоя бедна жена,която е облечена чисто и хората виждат,че тя няма пари,но все още има достойнство,я подминават - щом има пари да е чиста,има пари и за хляб.Аз давам на тях,защото ми изглеждат десет пъти по-истински от онези сакати,които ги стоварват с кола на работното място.
  • Благодаря, ти Христо.
    За съжаление разказа е по действителен случай
    Петя, ще послушам съвета ти
    Ина, Пламен - благодаря
  • Разказът ти е чудесен!!!
    Много хубаво си го написала!!!
    Поздравления, Бианка!!!
  • Рекламата е средство за манипулация на психиката ни!Методите,с които убеждава в несъществуващи реалности,ни ограбват!Затова днес сме такива получовеци,с ограбени,оскотели души, души без крила,без простори!Толкова истински и дълбоко човечен разказ!Браво!Продължавай да се изкачваш нагоре с постоянноство и с тази твоя дълбока психологическа съсредоточеност в действеителността.
Propuestas
: ??:??