Не успях да го заловя това  копеле. Има кучешки нюх и малко преди да му щракна белезниците, той вече бе изчезнал. От много време го дебна край училищата и дискотеките, където подава дрога на децата, но все ми се изплъзва. Хитър е като лисица и бяга като заек, сякаш потъва в дън земя. Миналата година случайно го заловихме с няколко дози, които  се опитваше да пласира в една дискотека, но още на другия ден прокурорът го освободи под коварния предлог, че дрогата била за лична консумация, че нямало достатъчно доказателства и така нататък; какви по- явни доказателства от това искат аз хич не мога да проумея и ми е писнало да се разправям. Нарушавали сме правата на човека, не било хуманно - айде холан... Чак когато  на следващия ден едно момче умря от свръх доза, тогава се разтърчаха да го търсят и пуснаха заповед за    арестуване, ама ядец!  Беше вече се покрил - късно е, чадо...

А онова  леке - прокурорът - наскоро след случая  започна да си строи вила над Марково; е  това вече е много хуманно. Асъл той е за трепане.

Обикалям като шантав всички свърталища - барове, дискотеки, бинго-зали, хазартни клубове, цигански бардаци, ровя из клоаките на интернет, но никъде не се натъквам на надеждна информация. Заловихме само няколко дребни риби, които продаваха цигари  и алкохол на малолетни копелдаци  и  толкова.

Възможно беше  да си е променил името, дори - физиономията - какво ли не правят тези пластични хирурзи - възможно е да се разхожда  спокойно под носа ми  и аз да му се усмихвам доброжелателно; няма да се учудя, ако го назначат някой ден за началник на полицията  и да ми се наложи да му рапортувам - колко му е.

Ровех по таваните и мазетата  на хотелите и публичните домове, надничах под леглата, разхвърлях бельото за пране и кондомите  на проститутките, парцалите на манекените  и циркаджиите, млатех с един гумен топуз  сводниците и наркоманите по тиквите, изнудвах собствениците, стрелях в тавана на кръчмата като пиян каубой, но нищо - резултатът бе нулев.  Само като ме мернеха от далеч да се задавам по улицата   и цялата пасмина се разбягваше като подплашени хлебарки. Съществуваше  нещо като безжичен телефон и  информацията за мен пристигаше много преди мен. Два пъти ми стреляха и единия път ме улучиха, но прескочих трапа и танцуващите ангели  от реанимацията се оказаха дяволи.

Откривах пияници и наркомани, въргалящи се в собствените си лайна откривах оргии и масови съвкупления  между представители на парцаливата измет сред руините на рушащи се сгради: цигани, клошари, гейове, мъжки и женски отрепки, аутсайдери от кол и въже - пияни, надрусани, мърляви, гадни... Всички присъстваха на собственото си умиране, само той липсваше. Липсваше и информация за него.

Заядох се с този случай и ще го довърша.

За малко щях да го довърша, но котка ли ми мина път, с циганка ли бях спал - нещо се случи  и пак се разминах  с отпуската.

Щях да го хвана като питомен заек. Набарах го в един склад за вторични суровини, където разпределяше дрогата между пласьорите- беше се издигнал в йерархията на престъпниците и сега  прибираше парсата. Промъкнах се тихо с насочен пистолет  и тъкмо да изскоча от прикритието, за да ги арестувам, прозвуча изстрел. Само един, но достатъчен.

Онзи се хвана за главата, след което се свлече  на земята и пририта. Другите копелета  моментално изчезнаха, а стрелецът никакъв не се видя.

Приближих се и го разпознах веднага, въпреки козметичните намеси. Няма съмнение - беше моят човек, само че доста мъртъв. В черепа му зееше сериозна дупка и погледът му бе насочен към райските селения.

... Ами какво да правя, оставих грешната му душа под  юрисдикцията на  Свети  Петър  и се обадих по телефона  в полицията  да дойде екипът от отдел "убийства", за да се занимават с разследването  и да си приберат трупа в моргата.

Моята работа беше до тук. Някой друг я свърши вместо мене, и я свърши по своеобразен начин , но станалото - станало.  Откровено казано, това копеле си заслужаваше куршума и си го получи , но не от когото трябва, а кой знае - може би - точно от когото трябва.

Изчаках екипа от ченгета и моргаджии, дадох показания и си вдигнах чуковете. Мислех, че съм се отървал от случая  и  ще ме пуснат в отпуска, че не бях я ползвал от по-лани, но не би. Още на другия ден ме привика шефът  и ми обясни, че от отдел "убийства" имали затруднения по издирването на стрелеца, та трябвало и аз да се включа. Този бил вече трети разстрелян наркобос, което било обезпокоително  и пр. и пр. Очевидно държавата се нуждае от квалифицирани наркобосове, поради което трябва да си ги пазим и охраняваме.

Приех нареждането с огромно неудоволствие. Право да си кажа, съгласно закона проумявам защо трябва да се търси стрелеца, но съгласно морала  не проумявам. Очевидно между закона и морала  има съществени различия, които  аз като  нормално тъпо ченге не възприемам. На мнение съм, че изродите, дето тровят децата на  България - щото много има кой да ги ражда -  трябва да се ликвидират без остатък или поне да се оставят сами да  вършат тая работа вместо да ходим да ги охраняваме. Не било хуманно...

Но понеже съм тъпо ченге, възприемам зарибяването на едно дете с наркотик  като обикновено убийство. Давайки му наркотик, ти просто го убиваш. Бавно, но сигурно.  Убийство в духовен и във физически смисъл. Убийство на дете.

И съобразно разбиранията ми на тъпо ченге, аз считам, че убиецът   направо трябва да бъде ликвидиран. От раз...

Такова е моето верую, такива са моите принципи...

Няма съд, няма прокурор, няма защита, няма декларации за правата на човека.

Този ли ? Кой е той - убиец на дете?..

Достатъчно! Дум в тиквата  и толкова...

Не било хуманно. Ами хуманно ли е да се тровят деца?

Заех се с работата без желание. Почти знаех за какво става въпрос. Другите хукнаха да търсят стрелеца  при конкурентните банди, понеже съобразно наставленията на Бъкси Сийгъл, бандитите се убивали само по между си, а аз без да подценявам  Бъкси, поех в обратна посока - към болниците и гробищата, където преобладаваха потърпевшите. Изрових достатъчно информация.  Напоследък бяха починали няколко деца от свръх дози, а други реанимираха по болничните заведения.  Освен това няколко души бяха закупили оръжие от оръжейните магазини; проверих това, но имената не съответстваха. Нямаше нито  един  от  притежателите, свързан по някакъв начин с проблема на наркоманите. По вероятно се касаеше за нерегистрирано оръжие или за неточна информация. Въпросното оръжие явно беше с оптически мерник, а стрелецът умееше да борави с него. Проверих между другото по стрелбищата, но предварително знаех, че човекът не е  там. Нямаше го и между военните. Между полицаите изобщо не проверявах; знаех, че е безнадеждно.

Направо се насочих към гробищата с наличната информация за починали наркомани. Обикалях като въртоглав няколко дена и колкото повече обикалях , толкова повече се ядосвах на себе си. На един гроб видях младо момиче, което плачеше и едно момче, което се усмихваше от  фотографията на камъка.  Не, не беше това. Случаят е по-особен. Нямаше как това нежно създание  да вдигне пушката, да се прицели хладнокръвно в друг човек и да дръпне спусъка. Не беше възможно.

От ченгето се изисква да бъде  и малко психолог. Отидох на съседния  гроб  и го погледнах от близо. Едно, разплакано момиче - нищо повече .

Продължих нататък  На следващия ден имаше посетител на друг подобен гроб.

Майката. Цялата в черно. Тя хлипаше протяжно и подреждаше цветята.

Изобщо не се спрях при нея. Нямаше никакъв смисъл. Подминах нататък, но тогава тя ме застигна  и ми поднесе някакви сладкиши за "бог да прости".

• - Вземете, господине! Това е за детето ми .

Изказах съболезнования и побързах да се махна. Не мога да понасям разплакани майки. Виждал съм трупове, виждал съм разкъсани тела, виждал съм обезобразени лица, ослепени, осакатени, агонизиращи; свикнал съм с всичко, понасям всичко, но разплакана майка  не понасям. Разплаквам се и аз.

Избягах и се скрих, за да не видят сълзите ми  и продължих издирването.

Постепенно отпаднаха и другите възможности. Това са все нещастни  хора - съсипани, изтормозени, страдащи. Имаше стари хора, млади хора - те всички страдаха за своите умъртвени деца и внуци. Почти цяла седмица обикалях  без резултат, но кой знае защо бях сигурен, че съм на прав път.

Когато попаднах на онзи, веднага разбрах, че е той.  Това се случи привечер по Задушница .

Хората  се бяха разотишли  и гробищата пустееха. Виждаха се само тук-там пламъчета от недоизгорели  свещи и бездомни кучета, скитащи между гробовете.

Той седеше прав пред гроба  на детето си- едно прекрасно момиче  на около осемнадесет години - и не плачеше. Познах го - мъж на средна възраст - сериозен и  замислен. Лицето му бе застинало в неподвижна маска, а погледът - отправен към фотографията на камъка - изпълнен с любов  и някаква мрачна решителност. Той сякаш даваше клетва.  Отчаянието и болката бяха отстъпили място  на една концентрирана мисъл - също така мрачна  и непреклонна.

Разбира се, не бях го виждал, но го познах. Нямаше съмнение - същият.

Той също ме позна. Вероятно ме беше виждал и преди, но сега ме позна окончателно. В лицето му се мярна студена ненавист.

И двамата едновременно посегнахме за оръжието, но той ме изпревари. Още преди да извадя пистолета от калъфа, видях насочена към себе си  снайперовата пушка. Веднага си изясних, че е  същата, която бе пробила дупка в черепа на онзи. Нямаше смисъл да вадя пистолета и се отказах. Всички преимущества бяха на негова страна. Почти една минута се гледахме изучаващо. Диалогът се състоя без да се произнесе нито дума. Аз го разбрах, а вероятно и той ме разбра.

Колкото и да е странно, никак не се изплаших от това насочено срещу мен оръжие. Въпреки мрачината в погледа на този човек  и въпреки славата му, не го разпознавах като убиец. Нещо налудничаво се мяркаше в очите му и нещо много болезнено, но това не бяха очи  на престъпник. Виждах го по-скоро като жертва.

Това, което се случи впоследствие никак не ме изненада. По каменното  му лице внезапно преминаха тръпки, той сякаш се размекна, фигурата му се сгърчи, маската падна, очите му се препълниха, чуха се хрипове; после захвърли пушката в краката ми, обърна се и прегърна надгробния камък, а раменете му се разтресоха неудържимо.

Позната история. Много ми е ясна. Вече споменах, че не понасям разплакани майки, но явно не мога да понасям и разплакани бащи. Ще трябва да се преквалифицирам.

Прибрах пушката и си тръгнах. След което много внимателно изчистих всички отпечатъци и я предадох в полицията. На следователя обясних, че съм я намерил  близо до склада за вторични суровини, където бе станало произшествието.

Р.