— А-а-ф! Хей, прочети ми за Белия Зъб!
— Мълчи и заспивай! Студено ми е!
— Моля те! Така приемното семейство ни приспиваха с Петърчо. Четяха разни историйки. Ех, като се сетя! А бях само една топка от косми.
— Защо да го правя? И без това ме боли лицето.
— Навик. Тъкмо се бяхме привързали към навъсената жена с плешивкото и на тях им омръзна. Петърчо бил много ревял, аз пък съм се скубел. Ще се скубя я, нали съм куче.
— И на мен ми омръзна да ме бият!
— Не е същото. Петърчо се скъса да реве, когато лелката го повлече обратно.
— Сетих се. Тогава те намерих. Дължиш ми живота си.
— Неблагодарен двукрак. Заради теб не излизам от кофите. Всички котки в квартала ми се смеят. Плюс това съм по-умен от теб. Днес те бих на шах. Забрави ли?
— Крайно тенденциозно животно. Не забравяш да ми захапеш достойнството.
— Ти нямаш такова. Скитник си.
— Кучи син!
— Това обида ли е?
— Хайде, прочети ми за Белия Зъб!
— Мълчи! Ще дойдат скинарите!
— Да отидем до пекарнята! Мирише на вкусно.
— Ще ми потекат лигите!
— Постоянно ми крадеш кучешкото. Утре сутрин отивам на църква.
— Пак ще ти припомня. Нито си човек. Нито набожен.
— Знам. Но ще се изповядам и ще изоблича целия ти род.
— Аз нямам роднини.
— Човешкия ти род.
— Какво сме ти направили?
— Как какво. Радвате ни се като малки. За първи приятели ни обявявате. Със нас децата ви се учат на любов към животните. Когато пораснат, заедно ни замеряте с камъни. После ни изхвърляте на улицата и ни лепвате титлата улични. Гърмите по нас. Накрая ни кастрирате. Mалко ли е?!
— И ти не си безгрешен. Защо захапа колегата ми?
— Не аз. Братовчед ми.
— Все тая.
— Не е все тая. Аз нямам конкуренция по кофите. И не хапя от ревност стари первезници, покрай които обикаляш.
— Надушвам скинари... Тръгвам! Хайде, чао!
— Чакай... Стой! Върни се! Ще ти прочета за Белия з... Ох, полека... Мръсно к...ле, не ме ритай!
© Валентин Митев Todos los derechos reservados