— А-а-ф! Хей, прочети ми за Белия  Зъб!
— Мълчи и заспивай!  Студено ми е!
— Моля те! Така приемното семейство ни приспиваха с Петърчо. Четяха разни историйки.  Ех, като се сетя! А бях само една топка от косми.            
— Защо да го правя? И без това ме боли  лицето.
— Навик. Тъкмо се бяхме привързали към навъсената жена с плешивкото и на тях им омръзна. Петърчо бил много ревял, аз пък съм се скубел. Ще се скубя я, нали съм куче.
— И на мен ми омръзна да ме бият!
— Не е същото. Петърчо се скъса да реве, когато лелката го повлече  обратно.
— Сетих се. Тогава те намерих. Дължиш ми живота си.
— Неблагодарен двукрак. Заради теб не излизам от кофите. Всички котки в  квартала ми се смеят. Плюс това съм по-умен от теб. Днес те бих на шах. Забрави ли?
— Крайно тенденциозно животно. Не забравяш да ми захапеш достойнството.
— Ти нямаш такова. Скитник си.
— Кучи син!
— Това обида ли е?

 — Хайде, прочети ми за Белия Зъб!
— Мълчи!  Ще дойдат скинарите!
— Да отидем до пекарнята! Мирише на вкусно.
— Ще ми потекат лигите!
— Постоянно ми крадеш кучешкото. Утре сутрин отивам на църква.
— Пак ще ти припомня. Нито си човек. Нито набожен.
— Знам. Но ще се изповядам и ще изоблича целия ти род.
— Аз нямам роднини.
— Човешкия  ти род.
— Какво сме ти направили?
— Как какво. Радвате ни се като малки. За първи приятели ни обявявате.  Със нас децата ви се учат на любов към животните. Когато пораснат, заедно  ни замеряте с камъни. После ни изхвърляте на улицата и ни лепвате титлата улични. Гърмите по нас. Накрая ни кастрирате. Mалко ли е?!
— И ти не си безгрешен. Защо захапа колегата ми?
— Не аз. Братовчед ми.
— Все тая.
— Не е все тая. Аз нямам конкуренция по кофите. И не хапя  от ревност стари первезници, покрай които обикаляш.
 

 — Надушвам скинари... Тръгвам! Хайде, чао!
 — Чакай... Стой!  Върни се! Ще ти прочета за Белия з... Ох, полека... Мръсно к...ле, не ме ритай!