Изтърваното поколение
— Къде ходи снощи пак, бе, хаймана! — очите на стария кан хвърляха светкавици по главата на бледия дългокос младеж, който благоразумно предпочете да не отговори.
Канът изчака няколко мига, през което време се зареди с въздух:
— Само резила ли ще ти бера, бе, Борисе? Да ме подпитват старейшините защо синът ми не уважава празника на Перун. Колко пъти съм казал, че присъствието е задължително и това важи и за тебе! Традициите на славяните са не по-малко свети от нашите.
Младежът сви лек фасон и въздъхна. В последно време не минаваше седмица без дежурното конско от страна на стария. Не че приятелите му не ги слушаха същите проповеди в къщи, ама…
— Ама ти, сине майчин, вместо да се облечеш като човек и да застанеш до мен, да виждат всички кой ще поеме делата ни след време, само знаеш да се пилееш с тези твои приятели! — загърмя отново канът. — Каква младеж сте бре, майко мила? Никакво уважение! Заразени сте до един от южното влияние. Добре че не е жив дядо ти Тачко, иначе щеше да се извърне от всички ни.
Дядо Тачко, за когото не беше много ясно, дали наистина му е дядо, още приживе се бе превърнал в легенда. По негово време се беше разгърнало едно мащабно строителство, наливаха се, така да се каже, основите. Сега образът му беше патрон вездесъщ, всички се натискаха да го имат за дядо, призоваваха спомена за него и го цитираха, където трябва и не трябва. Особено надписа му върху една колона “…и нека роденият след него помни делата му” беше станал програма, та канът и хората му го бяха ударили само на славни спомени. По тази причина никой от младите не можеше да го понася, байгън им беше дошъл, куп вицове за Омуртаг дюлгера обикаляха.
— Въшлясали сте всичките с тези кечета на главите — продължи тирадата си канът. — И каквото сте се стегнали в тези тесни кюнци,…
— Така се носят дънките сега, бе, татко — смутолеви младежът без особен ентусиазъм.
— Така се носело било! — пенявеше се канът. — И защо ги носите така, а? Да ви се сплескат ташаците на петолевки!
Младежът се отказа да коментира каквото и да било по-нататък.
— И момите ви са едни, какви майки ще стават не знам. Подкъсили се и заголили, да се чуди човек фустите ли са им къси или ризките дълги! Само мигли и коси, изпосталели като имперски калугери, обесили този хипарски знак на шията…!
Младежът едвам спря ръката си да не сграбчи кръста, който висеше скрит под ризата му. За такива реликви по времето на дядо Тачко бяха наказвани не един или двама. Заклеймената вяра се водеше декадентска и чиста проба имперска пропаганда, целяща разложението на родното общество. И сега все още имаше официална забрана и следене, макар че тя тайно се ширеше, особено сред по-младите, беше привлекателна като ласкаво обещание. Дъртият дали се досещаше?
— Само като си помисля, че ще трябва да ни отмените един ден… — завайка се канът.
“Този ден по-добре да е утре, а най-добре още днес, че както я карате ще стигнем обратно в каменната ера”, редеше на ум младият.
— Как ще защитавате отечеството не знам! — обърна го на патриотизъм старият. — Каквито сте кекави всичките, империята да си помръдне малкия пръст и ще ни окупира за броени дни.
“Да ни окупират. Поне ще има свястна музика, стига с този изнасилен фолклор и песни от героичното минало. И дивашки ритуали от преди новата ера.”
От страничната врата на кабинета влезе младо куриерче със свитък в ръка. Поздрави почтено, метна го върху бюрото без да погледне никого и тръгна да излиза. Канът го проследи с мрачен поглед докато вратата се затвори.
— И на тоз му е рунтавясал вратът, кат на овчарски пес гъза — отново подхвана той. — След празниците ако не го острижа целия персонал, Хасан ще ми викаш, а не Персиян!
Канът се закашля и ищахът му за монолози се поизпари. Той започна да прелиства свитъка и след малко вдигна поглед.
— Бягай сега да се облечеш прилично! Довечера да те видя на празника, знаеш, че трае три дена. И да минеш при колобъра да ти подстриже пиргите, битълс с битълс такъв!
***
В антрето младокът за втори път се сговняса като видя голата като тепе глава на вуйчо си, як като бик и почти толкова умен. Този мил роднина освен да държи речи, за друго не ставаше, но това пък го владееше до съвършенство, с плътния си бас вдъхваше доверие у слушателите. Единствено затова го държаха уж на ръководна длъжност, въпреки че той само четеше, речите ги пишеха други. Останалото си време се занимаваше с бухнали като милинки млади и дащни активистки. Точно такъв един кикотещ се екземпляр с разкопчана яка сега беше заклещил в един от ъглите на антрето и табиетлийски я опипваше и пощипваше. Сигурно й беше обещал я гарсониера в новия квартал на Плиска, я командировка към империята, злобно си помисли младежът. Появата му донякъде разсея вуйчото, но не развали настроението му, нито попречи на дебелашкото му чувство за хумор.
— Ей, рошльо! — чу се басът нейде измежду прелестите на деколтето.
По тона му личеше, че е измислил някакъв нов бъзик и момчето ускори крачка, надявайки се да стигне до изхода преди вуйчо му да се е освободил от прегръдката.
— Чуваш ли бе, рошавичкото! — ревна отново басът — Я кажи, мъжко ли си или женско, че нещо не мога да те разпозная под тази перука.
Младежът се извърна:
— Тебе какво те интересува? — погледът му беше пълен с презрение.
— Не, бе, — кефеше се вуйчото — аз само за да знам докъде да те наведа, ако ми паднеш довечера на купона!
— Ки, ки, ки! — угоднически се закиска широкогабаритната милинка, а младежът с пламнало чело изхвръкна навън, изпратен от последвалия изблик на веселие от страна на вуйчо си, който се смееше на собствената си духовитост.
“Моруци!” стискаше юмруци момъкът. ”Едните си баете от години все едно и също, другите сте го ударили съвсем през просото. Времето ви изтича, ама още не сте се усетили. Да хвана един ден канството макар и за месец-два! Ще ми станете само на Тангри и Перуновци, катили такива! Всичките ви чучела ще ги претопя на камбани.”
Навън младежът се спря и огледа пръснатите на малки групи пред двореца хора. Всичките разговаряха оживено и подчертано не му обръщаха внимание. Значи крясъците на дъртия не бяха останали тайна, горчиво си помисли младежът. Какво уважение можеха да му имат един ден, ако наистина поемеше управлението? Погледът му изпитателно проходи групите и се спря на каката застанала сама близо до входа, наблюдавайки птичките в големия орех. Преди месец се бяха срещнали на лятното слънцестоене, но все още не се бе отворила възможност да разменят повече от няколко думи. Сега след гюрултията при стария сигурно само близостта до двореца я спираше да му се изсмее на глас. Срамът като горещ вятър отново изчерви бледото му лице.
Каката направи необичайно движение, което допълнително привлече вниманието му. С дясната си ръка уж засенчи очите си, въпреки че стоеше с гръб към слънцето, а с лявата хвана ревера на блузката и полека, видимо само за него разкри първо шията си, после повече.
Ох, аман!
Такива женски, които му навираха достойнствата си под носа с лопата да ги ринеш. Сигурно и тази тука си мислеше, че ако свали канското синче, мигом ще направи кариера, я в изкуството, я другаде. Младежът се вкисна за пореден път и понечи да продължи към портала, но изведнъж замръзна на място: Между двата хълмисти релефа под ревера на блузката на тънка верижка блещукаше сребърно кръстче.
Каката леко завъртя глава, извърна се и бавно закрачи към портала. Наследникът като хипнотизиран я последва на няколко крачки разстояние.
След две преки тя се обърна, погледна го в очите и изчака да застане до нея
— Много ли те яд на баща ти? — съучастнически се усмихна тя и преди младежът да си отвори устата продължи: — И моят е същата плетка. В къщи не дава да се диша. Ако ме види с кръстчето на шията, направо ще ми я извие. Ти също носиш такова, нали? Недей ме лъга, видях го на купона преди месец, когато се беше разгорещил и си вееше. Е, ти си от голямото доброутро и да те олепят, няма кой да те пипне, нали си син на баща си.
— Защо всички си мислят, че щом баща ми... — се наежи наследникът, но каката не го слушаше, а потропваше с крак, гризеше си долната устна и премисляше нещо.
— Искаш ли да те заведа на едно място? — внезапно реши тя.
Наследникът се опита да съобрази, за какво иде реч. Обикновено мераклийките за среща го водеха в къщи и бързаха да го представят на близкото обкръжение. Така дори и познанството да се окажеше мимолетно, хората оставаха впечатлени и я имаха за връзкарка.
— Къде ще е това? — подозрително попита той.
— Върви след мене, ама на петдесет крачки — изведнъж взе решение тя и потегли. Той се подвоуми за миг, после пое и той.
Кварталът полека се преля в покрайнина, когато каката се обърна, кимна и хлътна в един двор. Младежът я последва и изведнъж се озова в компанията на десетина души, водещи оживен разговор. Двама от тях стояха изправени един срещу друг със зачервени лица и стиснати юмруци:
— Някой все пак трябва да пази границите, особено първите дни и седмици след промяната. От империята може и да реагират приятелски, ама от север не се знае кой ще му скимне да нахълта — се пенявеше по-дребният.
— Да бе, да, точно пък ти и твоите хора ще ни опазиш — ехидно му опонираше гърчавият. — Я стига ни баламосва, вие само гледате да пипнете митниците.
Останалите се разхилиха, а лицето на дребният придоби цвят на божур.
— Ти да не мислиш, че не знам за какво си се натопорчил толкова да дойдат промените? Почнат ли да се строят черкви, после вътре и свещи ще се палят. Всички знаем че си вътре в бизнеса с восъка.
— Свещите са кокошкарска работа, по-сладко е да събираш църковния данък — обади се един от седналите.
Компанията отново прихна. Мина известно време, докато някой забеляза новопристигналите. Един по един всичките стреснато млъкнаха и някои се надигнаха от местата си.
— Борето го знаете, няма какво да ви го представям — с делови тон съобщи каката.
При споменаването на името настана лека паника, като че ли беше викнал “пожар!”.
— Синчето на кана? — с ужас простена някой. — Мери, ти добре ли си? Как можеш да ни водиш...?
— Провокация, шантаж! — поде втори глас. — Знаех си аз, че е сътрудничка!
Двама рипнаха да бягат.
— Споко, Борето е от нашите — обади се един едър мъжага и им препречи пътя.
— Аз нямам нищо общо... — взе да мънка кандидат-пазителят на родните граници, докато опитваше да се провре изпод мишниците на едрия, — аз случайно...
Каката ги гледаше с ехидна усмивка:
— Леле, Божичко, и ако трябва да разчитаме на такива пъзльовци, по-добре да си я караме по старому.
Паниката се поуталожи, някои отново насядаха. Каката тръгна да представя присъстващите, почвайки от едрия, който все още стоеше на входа, то той рязко махна с ръка.
— Не бързай, — спря я той. — Има време за това. Хората са прави да се нервят, не бяхме се уговаряли да го водиш тука сега.
Чуха се възгласи на потвърждение.
— Борето уж го знаем накъде бие — продължи едрият, — ама предпочитам да го чуя от неговата уста. Е? — въпросително провлачи той.
Младежът се пообърка. От двореца беше свикнал всички изключая родата да му говорят с подлизурковски тон и сега за пръв път му се случваше чужди хора да го разпитват като че ли им дължеше някакво обяснения.
— Какво искате да знаете? — предпазливо попита той.
— Накъде смяташ да караш, когато хванеш кормилото — веднага отвърна едрия в сух делови тон.
— Дългата или късата версия ли искате да чуете? — изкорка го младежът, но онзи не се хвана:
— В общи линии, засега. После за подробностите ще те питаме.
— В общи линии смятам да завием към юг. Не че са ни много приятели, ама натам отиват нещата. Сред франките непокръстени отдавна няма. На повечето им дойде добре. Саксонците до последно се опъваха, ама знаете какво ги сполетя. Ние сме безнадеждно изостанали...
Едрият мълчаливо кимаше.
— И при нас много вече са го направили, макар и нелегално — продължи младежът. — Останалите продължават да пеят за славните минали времена, ама само с песни за никъде не сме. На практика сме изолирани отвсякъде. Ако я караме още едно поколение така, както сега, сплотеността в обществото съвсем ще изчезне. И сега сме вече като орел, рак и щука и става все по-лошо. Печатът е пълна смешка. Тези които могат да пишат не пишат. Затова пък тези, които не могат, пишат. За положението на пазара, валутата и така нататък няма какво да ви разправям, всички знаем какво е положението. Всички знаем къде са причините...
Сега предпазливо закимаха и другите. Младежът се постресна от собствения си ентусиазъм и реши да приключи. Не му беше времето да държи речи сега, още по-малко на такива теми.
— Те обърнат ли се нещата, ще се обърне и това — обади се гърчавият.
— Ще се обърнат, ама накъде? — апострофира го на секундата дребният. — Като нахълтат тука имперските фирми и наводнят пазара, всички ще останете с пръст в уста. Всичките пишман бизнесмени ще фалирате за броени месеци.
— Ако в моя район дойдат повече от 5 фирми, аз ще отворя една за охрана — обади се едрият.
Дребният се изкикоти, останалите се спогледаха несигурно. При едрия никога не се знаеше, кога се шегува и кога говори сериозно.
— Защо само охрана, направо им предложи застраховка — ехидно подхвърли гърчавият.
— Може и застраховка, защо не — завъртя глава едрият. — това не е лоша идея...
Дискусията избухна, сякаш никога не е била прекъсвана.
— Видя ли с кого ще си имаш работа, Боре? — Каката неусетно отново бе застанала до него.
— Един дол дренки са с хората около татко — горчиво отвърна той. — Само гледат кой кокал да докопат.
— А ти какво очакваше? — тихо попита каката. — Политиката може много неща, но не и да промени хората, беше писал един умник...
Младежът я стрелна с крайчеца на окото.
— Това пък къде си го чела — попита той.
— Зле ми се отразява четенето, нали? — призна си тя и го погледна насмешливо. — Усещам те, че ти е гадно, но ти на практика нямаш избор. Или ще оглавиш течението, или то рано или късно ще те помете. А ако го спуснеш отгоре, все пак има известен шанс да не настане пълният хаос. Много време за мислене нямаш...
© Олег Todos los derechos reservados
Може би изразът не е особено чистоплътен, да, приемам забележката.
Но пък точно коньовичари не би трябвало да се впечатляват толкова лесно, особено носещите ника "palenka".