ЖАНРОВИ ЕТЮДИ I: ХОРЪР

- Спри ма, како, поспри са, ша ти гледам на ръка, ако искаш, магия ша ти направя. Ей тука ша ти я направя, истина ти казвам! Спри са, не ме отминавай!

Марина мислеше да отмине циганката, както правеше винаги.  Беше и противна дори мисълта да види отблизо устата ù, пълна с изгнили зъби и гуреливите очи. Без друго, сигурно някой щеше да пребърка чантата ù, докато слушаше измишльотините на врачката.

И все пак днес бе петдесетият ù рожден ден. Разбира се, щеше да го празнува сама. Просто нямаше с кого. Но онова усещане, за някаква радостна съдбовност на този ден, все още живееше в нея, жилаво и упорито като хлебарка, оцеляваща зад кухненската мивка.

Марина почти с изненада усети, че стои с лице към циганката, която вече поема ръката и започва да дращи по нея с нечистия си, като че ли мъртвешки, нокът.

- Леле, како, жива да тe ожаля! Ма ти си била самичка, завалийката! Може ли жена като тебе да стои така ма, како! Ц-ц-ц!...

Марина се огледа неспокойно, но никой от хората на оживения пазар явно не проявяваше интерес към тази банална до болка сцена.

- Слушай ма, како, тая работа не бива да се оставя така! Кажи ми тука кой ти харесва, ша ти направя една магия за десет лева да се съберете – на жената си ù требва мъж, от мене да го знаеш!

Марина чудесно разбираше, че всичко това е нелепо. Беше ù неудобно да стои така, с протегната към циганката ръка – тя, уважаваната от колегите си учителка по музика. Но един глас дълбоко в нея, един глас, който обикновено се опитваше да не слуша,ù  повтаряше, че именно този стремеж да не стане смешна, да запази достойнството си и да бъде себе си, я беше довел дотук.

- Аре кажи ми, како, кой ти лежи на сърцето, че ша стане опашка!

- Ами… Има един – започна Марина, след като се озърна още веднъж – Янко се казва. Ходихме заедно като студенти. После той избяга в Америка – не го знам даже дали e жив…

Как можа да каже за Янко? Нали уж го беше изтрила от паметта си? Нима след повече от 25 години някаква частица от нея бе мислила за него и сега циганката я бе извлякла от душата и с мръсния си нокът?

Врачката притвори очи за няколко секунди и Марина видя странна сянка да минава през лицето ù. После на нейно място само за миг трепна нещо като усмивка, която човек трудно можеше да забрави.

- Ша стане, како, ша стане! Малко е сложно, та ша плащаш петнайсе лева! Имаш късмет, че на мене случи!

Марина предпазливо извади портмонето си и подаде парите.

Врачката ги мушна под шарената си престилка, после дълго бърка в някакъв невидим джоб и накрая извади една миниатюрна завързана торбичка, вероятно купена от китайски магазин за 50 ст.

- Това ти е магията, како! Когато поискаш да дойде при теб, просто я отваряш!

- Веднага ли ще дойде?

- Веднага, како, веднага!  При моите магии няма пет-шест!...        

Часът беше осем. Марина бе облякла най-хубавата си рокля и бе поставила на масата малка плодова торта, купена от „Неделя”, с пет свещи, забучени в нея.  Белотата ù, осветена от пламъка на свещите, напомняше за восъчното лице на мъртвец. Марина изгаси лампите, за да бъде всичко както трябва.

Вече близо десет години, по ред причини, които не искаше да си припомня, Марина посрещаше рождения си ден по този начин. Но този път до тортата блещукаше малката кесия на врачката, извезана машинно със сребристи найлонови нишки.  Трябваше ли да я отвори? Може би беше по-добре просто да я изхвърли в кошчето. Какво, в крайна сметка, са петнадесет лева? Наред с опасението, че може да загуби собственото си уважение, в душата и се таеше и някакво друга, много по-дълбока, макар и необяснима тревога.

Но пък, от друга страна, какво можеше да бъде по-лошо от това? Нима нещо можеше да е по-страшно от петдесетия рожден ден, който посрещаш сам?

Марина взе торбичката и я повъртя в ръце. Беше съвсем лека, но в нея имаше нещо твърдо и ръбесто.  Какво пък, трябваше просто да развърже конеца? Какво можеше да промени един китайски конец?

Марина развърза торбичката. Нищо. Трябваше ли да извади предмета?  Циганката не бе ù дала указания.

Марина извади малкия ръбест предмет и го разгледа на светлината на свещите. Беше жълтеникав и порест и  някак си напомняше… онези мощи, които виждаш понякога в манастирските църкви.

В мига, когато осъзна това, Марина усети, че я лъхва тежка гробищна миризма. Неочаквано течение откъм отворения прозорец изгаси свещите и я остави в пълен мрак.

Имаше ли някой зад гърба и? Или това просто бяха обтегнатите и докрай нерви?

- Здравей, Марина! – гласът на Янко, който не беше чувала 25 години! Но идваше някак приглушен, като че ли пренесен през огромно разстояние от напреднала и все пак не напълно съвършена електронна система.

Марина скочи от мястото си и инстинктивно посегна към ключа на лампата, но почувства, че една студена и хлъзгава ръка забива въздългите си нокти в сгъвката на лакътя ù.

- Недей, Марина, мисля, че още не си готова да ме видиш.  А и аз се чувствам по-добре на тъмно…