А ти знаеше ли, че всъщност много обича да заспива на джаз?

Нищо че беше 2, сложи касетофона отляво й върху меката пухена завивка смачкана до нея на леглото и затвори очи.
Блаженство...

Звуците на тромпета я събличаха, превръщаше се в малко момиченце с оранжева поличка, две плитки и лятна тениска. Нотите я подхващаха от само себе си, не можеше да им устои и всеки път щастливо и буйно се заиграваше с тях, без правила, опитът й неведнъж й беше показал, че така е най-хубаво, импровизирай!
Скачаше върху им, от една, хоп, на друга, тананикаше заедно с тях. Си-ла-ре, скок върху пианото. Бял клавиш, черен, ми бемол и една следа от малко детско краченце. 
Ерол Гарнър я наблюдаваше отгоре върху листа от нотната си тетрадка и не спираше да й се радва - какво малко хлапе, - мислеше- и толкова щастливо при всяко докосване до тоновете, прегръща ги, стиска ги в длани като желатин и ги гълта, целите, големи глътки, защото така усещаше как тя самата се превръща в една нотичка, става музика! А досега така или иначе на Земята не е открито по-прекрасно нещо от музиката и кекса на баба -си мислеше- , беше убедена в това, каза го още на Мишо, който я харесваше във втори клас (нищо че той беше отличникът по математика).

Превръщаше се в черна нотичка и летеше където си поиска. Не, не беше никаква самотна нотичка, беше цяла цветна гама! До, ре, ми, фа, сол, ла, си. Преливаха в нея, толкова свежи и пъргави, крачетата й едвам смогваха на темпото на барабаните. Мислите й обаче танцуваха ловко, погалваха всеки детайл. Ритъмът движеше цялото й тяло, очите й бяха затворени, а устните в усмивка, кръста й се извиваше, в секунда докато се завърташе и полата й за миг оформи перфектен кръг във въздуха, дръпна ластика от косата си и меките къдрици в края паднаха по гърба й. Когато отвори очите си, от нотните редове из тетрадката се беше озовала в тъмен джаз-клуб някъде из САЩ. Календарът разказваше че днес е 7. ноември 1921, и животът беше прекрасен. Искаше й се толкова много да застане пред листите му, да подхване разговор и той да й разкаже за всяка една вечер тук, за парфюмите на дамите, последните интриги, които са му известни, за нравите на собственика и звънът на чашите. Последно, щеше да го пита -

"А ти щастлив ли си от времето, в което си избрал да бъдеш календар и годината, в която живееш?"

Под звуците на тази музика не можеше да мисли за нищо друго освен за движенията на сърцето си в танц, цигарети, вечерни рокли с пайети, прехвърчащи от маса на маса в леко задимени барове, също както в онзи роман на Фицджералд.

Танцуваше с някакъв рус младеж чиято топла и бляскава усмивка не се откъсваше от лицето й и мимиките й и обикновено лесно би могла да я разтопи, но както винаги тя несмутимо устояваше и само очите й бяха способни да издадат вълнението и необятната й любов към тази музика, към точно този момент, точно този бар, на 7 ноември 1921.

Всички танцуваха, ерата навън беше златна и само това имаше значение.

Тъмният музикант повдигна страстно саксофона си нагоре и вдъхна още малко живот на нотите, които не спираха да се целуват из въздуха по-нежно и от най-меката глътка вино която щеше да вкуси малко по-късно с непознатия, чиито две китки сега още ритмично се изгубваха и препокриваха с нейните. Вратовръзката на гърдите му се поклащаше в прелестен синхрон с нейната пола...

Затвори очите си, усещаше как цялото й тяло и сърцето й бият в такт с барабаните. Не чуваше друго.

Димът на бара обгърна всичко.

Насън тя се загуби из голямото си одеяло а то я прегърна и сгуши цялото й тяло.

Касетофонът не спираше да звучи...