На Филип не му се виждаше редно да спи в едно легло с жена си. Вечер, когато легнеше до нея, се чувстваше адски нервен, сякаш е извършил престъпление. Освен това заспиваше трудно и сънуваше кошмари. Тези мъки продължаваха вече три седмици. Не че бе охладнял към нея, съвсем не, даже много му се искаше да я нагушка едно хубаво, но към момента не можеше да си позволи това. За негово съжаление в гарсониерата нямаше друго легло, на което да се премести.

  Както обикновено напоследък, и тази вечер Ася слушаше музика, изпъната по гръб на леглото и завита старателно до брадичката, сякаш в стаята бе адски студено. Виждайки, че Филип се приближава, тя му хвърли кос поглед и махна слушалките. Време бе за спане.

  Филип повдигна леко юргана и се шмугна в затопленото легло. Преди тази топлина му харесваше, но вече не. Всичко се бе променило и може би нещата никога повече нямаше да са толкова хубави, колкото преди.

  Тя бе забила поглед в тавана, явно усещаше, че Филип се притеснява от косите погледи. Тъй като вратът й бе пристегнат с шина, а брадичката –подпряна върху дунапренена подложка, не можеше да движи главата си. За да погледне настрани или трябваше да завърти очи, или да извърне тялото си настрани. Както винаги, гъстата й кестенява коса бе прибрана в стегнат кок. По откритото й чело блестяха ситни капчици пот. Плътните й устни потрепваха в резултат на учестеното дишане. Болеше я, Филип нямаше никакви съмнения по този въпрос. Прииска му се да й каже няколко успокоителни думи. Замисли се. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи кухо. Надигна се, целуна я по бузата и й пожела лека нощ. Ася само примигна, даже не си направи труда да проговори. Студенината й вече бе плашеща.   

  Той се пресегна и изгаси лампата; затвори очи и търпеливо зачака сънят да дойде. Преди не бе имал проблеми със заспиването, вече имаше.

  Опита се да изчисти съзнанието си от всякакви мисли. Смяташе, че ако не мисли за нищо, ще се унесе по-бързо. Тази тактика невинаги сработваше. Искаше му се да подържи ръката й, но не смееше, защото когато направи това преди няколко нощи, тя го сряза с думите: „Ух, как ме стресна! Остави ме на мира, моля те!“

  Все пак се престраши да докосне гипсирания й крак, който бе откъм неговата страна на леглото – надяваше се, че тя няма да усети. Прокара предпазливо пръсти по твърдата, леко грапава материя, представяйки си нежната страдаща плът отдолу. Отдръпна ръка. Каквато бе чувствителна, Ася нищо чудно да го хванеше и да му вдигнеше скандал.

  Денем бе малко по-добре. Денем тя се усмихваше и приемаше грижите му, макар и с лека неохота. Бъбреха си разни неща, понякога дори се целуваха, обаче целувките по устата не се получаваха както трябва заради подбрадника, който бе издаден доста напред и пречеше. Всъщност Ася се справяше доста добре и сама. Сама ставаше от леглото и се наместваше в количката, сама извършваше сутрешния си тоалет, сама се хранеше. При къпането бе по-сложно, но Ася и с него се справяше без почти никаква помощ.

  Проблемни бяха нощите, а Филип нямаше представа защо. Бе ясно, че в нейното състояние за секс не може да става и дума, но каква бе причината за тази ужасна студенина? Може би нощем болежките й се засилваха? Може би се бе изнервила от безсънието? Може би я налягаха тежки мисли?

  Филип отново се зачуди дали Ася не смята, че той е виновен за случилото се. Дали подсъзнателно не му бе сложила етикет „виновен“? Но този потресаващ контраст между предишното и сегашното й държание… особено нощем… сякаш с падането на нощта Ася се превръщаше в друг човек. Нещо като вампирясване.

  Спомените за онези трагични секунди отново заглождиха съзнанието му.

  Вървят хванати под ръка по тротоара. Той откъм пътя, тя – откъм парка. Момиченцето, едно такова русичко, миличко, хуква да гони топката си, без да забелязва фучащите с бясна скорост коли. Още един миг и ще изскочи на платното. Ася застива за част от секундата, после се изскубва от ръката на Филип и се спуска към безразсъдното дете, което изобщо не осъзнава, че е в смъртна опасност. Филип също реагира, но реакцията му е твърде закъсняла, заради пословичната му отвеяност. Ася е бърза и пъргава, но успява да докопа детето и да го дръпне настрани, едва когато то вече се е затичало по асфалта. После вой на клаксони и скърцане на спирачки. Малката се изтърколва и писва, но е невредима, няма дори драскотина, а Ася е захапана от предната решетка на един джип и в продължение на поне двайсет метра се влачи под бронята, ритайки с крака. Джипът спира, а Ася застива в крива поза до бордюра и започва да плаче. Когато Филип се приближава, викайки истерично името й, тя се надига и прави мъчителен опит да се изправи, но това няма как да стане, защото десният й крак е огънат под неестествен ъгъл в коляното. Разтрисана от ридания, тя поляга върху мръсния асфалт. Дланите й треперят неконтролируемо… А после безкрайното чакане да дойде линейка.

  Заслушвайки се в дишането й, Филип се убеди, че тя не спи. Налагаше се да се прави на заспал, за да не я притеснява. Може би тя заради него се въздържаше да не си поплаче или да не поохка. Преди няколко нощи бе мърдала по странен начин здравия си крак, явно изнервена от болките. Когато на човек не му е добре, предпочита да е сам, и това е съвсем нормално. Та нали и животните се крият, когато са ранени. Да, трябваше да я остави да спи сама. Още утре щеше да поговори с нея по този въпрос. По-добре на пода в кухнята, отколкото да я смущава с присъствието си.

  А колко бе хубаво преди! Почти всяка нощ правеха секс, а когато бяха прекалено уморени, просто се сгушваха един до друг и заспиваха прегърнати. Той обичаше да заравя лицето си между гърдите й и да се отърква в меката плът. Когато той изпръхтяваше, Ася прихваше да се смее от гъдел. Но сега между гърдите й, които бяха оградени от ватирани придържащи елементи, минаваше металната шина, която свързваше долната част на корсета с устройството, подпиращо брадичката и врата й. Отзад по нежния й гръб, в който от страст често се бяха забивали нокти, също минаваха железа. А талията и ханшът, които преди излъчваха неустоима женственост, бяха оковани с плътно прилепнала пластмаса. Както казваше Ася на шега: „докторите здраво ме роботизираха“.

  И все пак той желаеше да я изчука, но не толкова за да е задоволен, а за да се почувства отново едно цяло с нея, да се слее  с нея, да покаже любовта си, да получи топлина, да отнеме, доколкото е възможно, болката й. С възбудата можеше да се справи лесно, в банята, никакъв проблем. Сложното бе друго.

  В безпомощното състояние, в което бе в момента, тя нищо чудно да се страхуваше от него, да си мислеше, че той може да я връхлети като някой безмозъчен нерез. Филип изтръпна при тази мисъл, струваше му се ужасна.

  Сънят не идваше, така че терзанията продължаваха. Беше й споделил, че се гордее с нея, задето спаси детето, и че я смята за герой, но дали това бе достатъчно? Какво още трябваше да й каже, за да я спечели отново?

  Защо не му даваше да я погали? Защо не приемаше жестовете му на близост. Защо се държеше толкова дистанцирано? Сякаш не желаеше да има нищо общо с него. Нима не разбираше, че го измъчва? Да, през деня бе по-добре, но като че ли само привидно. Дали тежките травми не се бяха отразили на психиката й?

  Налегнат от умора, той най-накрая заспа. Но мозъкът му не изключи напълно, а отново възпроизведе кошмара със спасеното дете, Лора.

  Момиченцето стиска топката пред гърдите си и гледа с ококорени очи прегазената Ася, която скимти от болка. Иска да каже нещо, но устните му само мърдат беззвучно. Тогава се появява майката, едновременно гневна и уплашена, настръхнала. Перва момичето по бузата и започва да му се кара: „Видя ли какво направи! Заради теб сгазиха жената! Виж! виждаш ли я! Ти си виновна! Колко пъти съм ти казвала да не излизаш на пътя! Ще се научиш да ме слушаш, идиотче такова!“ Малката получава още един шамар и тогава Филип се намесва: „Моля ви, не бийте детето! Махнете го оттук да не гледа!“ Жената кимва и промърморва: „Хайде, тръгвай с мен, Лора!“

  Всъщност този кошмар бе почти точно копие на случилото се след инцидента, само обвиненията към детето не отговаряха на истината. Но факт, майката се бе държала грубо.  

  Филип се стресна и се събуди. Погледна часовника. Оказа се, че е спал не повече от час. Образът на шамаросаното дете бавно се заличи от съзнанието му. В този момент Ася изсумтя, явно не спеше.

  – Мила, не можеш ли да заспиш? – попита плахо Филип.

  – Не, не мога – изсъска тя.

  – От утре ще спя в кухнята, за да не те притеснявам.

  – Ами … няма да е зле, защото от това твое бълнуване… Едно и също, всяка нощ, не се трае вече.  

  – Бълнувал съм?

  – Определено.

  – Съжалявам.

  След кратко мълчание Ася подхвърли:

  – Между другото …доста ми е неприятно да чувам името на чужда жена десетки пъти на нощ. Хубаво, разбирам, в състоянието, в което съм, е нормално да не ме желаеш, но все пак…

  – Какво, какво?

  – Ей такова! Цяла нощ Лора та Лора! Писна ми! Коя е тази Лора бе?

  – Лора е момиченцето, чийто живот ти спаси. Всяка нощ го сънувам.

  – Майчице! Сериозно?

  – Съвсем сериозно.

  – Леле каква съм глупачка!

  – Затова ли не ми даваш дори да ти подържа ръката?

  – Ами… затова.

  – Ох, олекна ми – простена Филип.

  – И на мен ми олекна – изпъшка Ася.

  После се целунаха и, тъй като не им бяха останали сили за друго, заспаха.   

  Филип никога повече не сънува кошмара с изплашеното момиченце.