Жена втора употреба
2 мин за четене
Тъжна равносметка на 30 годишен живот. Но за съжаление е така. Официалната жена е като официалната рокля. Неудобна, скрита на тъмно, вадена при необходимост.
Как се сдобиваш с това определение е трудно да се схване. Просто минава малко време и осъзнаваш, че си официалната. (това след брака)
Мен например ме вадят от нафталина, когато се ходи на гости в родата. На другата и пишат стихове и я показват във веселите приятелски компании. Тя е трофеят. На мен ми заявяват:
- Ти ще работиш и раждаш!?
На другата и рисуват чувствени балади и галят кожата с рози.
Не знам дали причината е в халката, ама май не е. И защо е така, по дяволите, пак не разбирам или се правя, че не разбирам. На времето, когато не виждах тези проблеми, бях убедена, че жената е виновна за изневярата, не мъжът. Сега тази убеденост ми скърши ината на две. Не съм се занемарила, не ходя покапана, обезкосмявам се редовно, нямам парфюм под 100 лева, ама кво от това? Явно си е до мъжа... Като няма вече очи за тебе и птичка да станеш, пак в нафталин ще се въргаляш.
Ами има резон... Като се замисли човек, каква романтика има в мръсните дрехи, чистенето на кенефа и носенето на 10 торби след пазара в събота? Мен ме виждат сутрин по пижама да търча да мия дупета и разхождам кучета. Другата я виждат вечер винаги гримирана и на високи обувки.
Горчи ми в устата обидата. Яд ме е, че всеки път, когато мъж ме покани на среща, аз му показвам халката, ако не схване, вадя снимките на децата и кучетата. Яд ме е, че съм неудобната празнична рокля... Ама съм черна и на дупки. Жалко... Радвах се, че съм млада и се лъгах, че съм обичана. Кофти е да разбереш, че има и друга... Скандали не правя. Ще ме попитате защо ли? Има ли смисъл? За любовта и брака трябва да са двама. Вътре в мен валя, бесня, ви тази тъпа и неотстъпчива болка, после... После си казах „не искам да знам" и увиснах тъжно на закачалката в гардероба.
Там ме наведоха странни мисли... Ами стъклена обувка да бях? Малко сънце и щях да грея. На бал поне щях да отида. И дори да се счупя, ще бъде бързо, няма съдраното да ме дърпа и мъчи.
Чакам сватба или погребение, не дай Боже, че да ме покажат и родата да ме гледа с насмешка, защото знаят. И аз знам... Но си трая. Другата блести на веселите поводи, като нова звездичка в небето. Да е жива и здрава, да не стига до втора употреба...
Как се сдобиваш с това определение е трудно да се схване. Просто минава малко време и осъзнаваш, че си официалната. (това след брака)
Мен например ме вадят от нафталина, когато се ходи на гости в родата. На другата и пишат стихове и я показват във веселите приятелски компании. Тя е трофеят. На мен ми заявяват:
- Ти ще работиш и раждаш!?
На другата и рисуват чувствени балади и галят кожата с рози.
Не знам дали причината е в халката, ама май не е. И защо е така, по дяволите, пак не разбирам или се правя, че не разбирам. На времето, когато не виждах тези проблеми, бях убедена, че жената е виновна за изневярата, не мъжът. Сега тази убеденост ми скърши ината на две. Не съм се занемарила, не ходя покапана, обезкосмявам се редовно, нямам парфюм под 100 лева, ама кво от това? Явно си е до мъжа... Като няма вече очи за тебе и птичка да станеш, пак в нафталин ще се въргаляш.
Ами има резон... Като се замисли човек, каква романтика има в мръсните дрехи, чистенето на кенефа и носенето на 10 торби след пазара в събота? Мен ме виждат сутрин по пижама да търча да мия дупета и разхождам кучета. Другата я виждат вечер винаги гримирана и на високи обувки.
Горчи ми в устата обидата. Яд ме е, че всеки път, когато мъж ме покани на среща, аз му показвам халката, ако не схване, вадя снимките на децата и кучетата. Яд ме е, че съм неудобната празнична рокля... Ама съм черна и на дупки. Жалко... Радвах се, че съм млада и се лъгах, че съм обичана. Кофти е да разбереш, че има и друга... Скандали не правя. Ще ме попитате защо ли? Има ли смисъл? За любовта и брака трябва да са двама. Вътре в мен валя, бесня, ви тази тъпа и неотстъпчива болка, после... После си казах „не искам да знам" и увиснах тъжно на закачалката в гардероба.
Там ме наведоха странни мисли... Ами стъклена обувка да бях? Малко сънце и щях да грея. На бал поне щях да отида. И дори да се счупя, ще бъде бързо, няма съдраното да ме дърпа и мъчи.
Чакам сватба или погребение, не дай Боже, че да ме покажат и родата да ме гледа с насмешка, защото знаят. И аз знам... Но си трая. Другата блести на веселите поводи, като нова звездичка в небето. Да е жива и здрава, да не стига до втора употреба...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Деси Мандраджиева Todos los derechos reservados
