Животът разтваря вратата си пред всеки. Едни минават през нея с мисълта, че тръгват на разходка, а други поемат нарамили надежди и отговорности. Всеки има път, който да измине и ако този път иде от душата, всичко което правим ще е добро. Душата е нашият компас. Човек колкото и да бяга от болката, от хората, от действителността, рано или късно това, което трябва да се случи го застига. Като камък на пътя му стои, за да напомни, че никой не може да избяга от себе си, че всичко, от което бягаме го носим вътре в нас.
Пролетта пристъпваше с тихи крачки, като срамежлива мома, в малкото селце. Зимата запряташе прокъсаната си пола и уморено се оттегляше за почивка. Земята бавно се събуждаше и започваше да диша с пълна сила. Елена погали корема си. Очакваше с нетърпение и страх своята рожба. Радулица я гледаше с любов. Знаеше, че я чакат тежки години, а тя нямаше да е до нея.
- Бабо, искам да е момче! За мъжете е по-лесно в този свят.
- Виж, чедо, за да е здрав този свят, не му трябва само петел, да пее и да буди слънцето. Трябва му кокошка и полог, че да има пиленца. Мъжко или женско, все от майчиното сърце се къса. Нека само е живо и здраво, а пък той Господ сам решава. Не се страхувай! Страхът, Ленко, е като пеперуда, дето пърха в гърдите ти. Ако не я пуснеш да излети, ще гнезди в душата ти, а после ще стане на гъсеница и ще я изгризе, като черничево листо.
- Ех, бабо, защо е толкова труден този живот!?
- Не е труден животът, детето ми! Хората са трудни. Когато в душите цари мрак, а в домовете безверие, кога забравим корените си - кои сме и от къде сме тръгнали, тогава ни покрива тъмнина. А на душата и трябва Светлина, за да не изгуби пътя си. За мен Вярата е Светлината, чедо. Не е важно, на чий Господ се молиш и дали вярваш в него, важно е да носиш в себе си любов и смирение!
Елена слушаше баба си и я обземаше едно огромно спокойствие.
Когато влезе в деветия месец, тя се прибра при баща си. След толкова време отдалечена от хората, не бе забелязала промените, които бяха настъпили. Говореше се за демокрация, политическа свобода и свобода на словото, за нов етап на обществено развитие. Обещаваха невиждан разцвет и благоденствие. Казваха , че ще има години на преход и след това... о, след това - безкрайно щастие и радост. Задаваха се смутни времена.
Младата жена рядко излизаше от апартамента. А когато ѝ се налагаше да го прави, усещаше погледите на познати и комшии, като "бабини зъби" върху себе си. Закачаха се по нея, бодяха я, а тя ги носеше без да успее да се откачи от тях. Понякога чуваше подхвърляния, като "парясница", "шафрантия", "незаконно дете", "копеле".... Знаеше, че не може да спре клюките и злобата. Да се бориш срещу хорските приказки, бе все едно да се бориш срещу вятърни мелници. Чудеше се, как могат да нарекат едно дете "незаконно" или "копеле". "Нима всички ние не сме деца на Господ или ако щеш на майката Земя. По кой закон трябва жената да зачева децата си, за да бъдат признати в едно общество, пълно с беззаконие и фалшив морал!?" - ядосваше се тя.
В един топъл майски ден, Елена роди момиче. Нарече я Радостина. Бе чувала поверието, че на когото си кръстен, на него приличаш. За това искаше дъщеря ѝ да носи силата, добротата и духа на баба ѝ. Децата са като зрънце, а родителят е техният сеяч. Това зрънце може да падне между тръни, на камък или в плодородна почва. Всичко зависеше от нея, а тя щеше да направи необходимото, да е добър сеяч и детето ѝ да расте в благодат.
Времето течеше бързо и неусетно. Денят идваше с изгрева и унесена в грижи по малката Радост, не усещаше, кога той умираше със залеза. Само нощем в сърцето ѝ се прокрадваше някаква тревога и пълзеше като дим в стаята ѝ. Младата жена обаче бе станала майка и това ѝ даваше сила да се бори с нея, да я усуква и преде, да я превръща в тънка нишка от хармония на надежда и вяра.
Елена учеше задочно и разпределяше всяка минута, като златни прашинки. Времето бе ценно за нея, защото знаеше, че изтървеш ли деня, не можеш го върна. Всяка събота и неделя прекарваше на село. Виждаше как Радулица и Станулица започнаха все повече да се топят и смаляват: " Странно нещо е природата! Раждаме се малки, като семена от пръстта и през целия си живот растем и се стремим да достигнем небето. Обаче, когато дойде старостта започваме да се топим и снишаваме. Превръщаме се отново в малки. Земята и пръстта ни дърпат и викат отново при себе си." - мислеше си младата жена.
Радостина растеше здраво и кротко дете. Бе навършила годинка и гледаше с любопитство на света. Една събота Елена я взе на ръце и тръгнаха с баба си към къщата на Станулица. Денят бе слънчев и сякаш галеше с пръстите си всичко наоколо. Старата жена ги посрещна с радост. Младото момиче се бе превърнало за нея в така жадуваната рожба. Обичаше я с цялото си сърце и стопляше последните ѝ дни. Дворът ѝ се огласи в смях и детски глъч. Две сълзи се отделиха от старческите ѝ очи и паднаха на калдъръмената настилка, като тежки пендари.
- Защо плачеш, бабо Стануло! - разтревожено се спусна към нея момичето.
- Жените имат два вида сълзи, чедо. Едни за другите и едни за себе си. Тези са за мене си, Ленко! От радост! Доживях и в мойта къща детски глас да кънти. Цял живот за туй копнях! За това Господ не ме е прибрал при себе си още, за да ми даде тоя подарък. Сега вече ще си отида със склопени очи от този свят.
- Господ дава според сърцето, Стануло. Не е сляп и глух Той. Човек лесно става нетърпелив, когато Бог се забави. Мислим си, че вървим с него, ама често сме се забавили по пътя си, а той стои и ни чака да го настигнем. Един плод не се яде зелен, чака се да узрее. - рече ѝ усмихнато Радулица.
След две недели баба Станулица почина. Погребаха я в гроба, който сама си бе приготвила. Беше го покрила с дебел стар найлон, че да не никне трева.
- Най-после легна до Делчо, Станулице! На този свят неможахте да изживеете любовта си, дано на ония да ѝ се радвате! - прекръсти се над черния кръст баба ѝ.
Елена прегърна старата жена. Знаеше, че скоро ще дойде и нейният ред, а така да не ѝ се искаше.
Тръгнаха двете към къщата на Станулица, че имаха да нахранят животинкие ѝ из двора.
Всичко което притежаваше Станула - къщата, малкото събрани пари "за черни дни", както казваше тя и един златен пендар, преписа на Елена.
Годините минаваха, младата жена завърши счетоводството и финанси. Започна работа в голяма счетоводна фирма. Работеше упорито и беше много добра. Баба ѝ се разболя и залежа. Прибраха я с баща ѝ в града, за да я гледат. Ама душата ѝ още повече залиня затворена между четири стени и един ден отлетя в отвъдното. Погребаха я в старото селско гробище на село Върбово. До мраморния паметник, който Елена бе издигнала на баба Станулица и на който със златни букви беше изписано: " Устните на праведния хранят мнозина", се издигна нова могила с черен кръст.
Водовъртежът на времето завъртя младата жена. След време реши да отвори собствена счетоводна къща. Работата и детето ѝ, бяха всичко за нея. Бе пробвала няколко пъти да излезе на срещи с мъже, но разочарованията ѝ ставаха все по-големи. Обществото бе залепило етикет върху нея, който стоеше на тялото ѝ, като татуировка. След време просто се отказа да търси любовта." Явно не съм узряла още за нея." - мислеше си тя, спомняйки си думите на Радулица. Двете старици много и липсваха.
Радостина растеше под крилото на майчината любов. Благодарение на обичта и грижите на дядо си, тя не усещаше толкова силно липсата на баща. Понякога се прибираше разплакана, с някоя синина или рана и изстрелваше като стрела право в сърцето на майка си въпросите: " Защо нямам баща?" "Къде е моят татко?"
Все по-трудно и ставаше да лъже и да измисля истории, как баща ѝ е звездичка, която я закриля и гледа от небето. Лъжите я пареха като коприва, но как можеше да обясни на едно малко дете истината - унизителната и жестока истина. Успокояваше се, че "една лъжа повторена сто пъти, се превръща в истина!"
Малкият им апартамент започна да става тесен и Елена реши да купи по-голям. Така всеки щеше да си има стая и нямаше да се налага двете да спят заедно.
Намери агенция и обясни изискванията и възможностите които имаше, за да открият подходящият за тях дом. След два дни ѝ се обадиха.
Елена облече елегантното си право палто, което я правеше да изглежда още по-висока и стройна. Обу кожените си ботуши и се огледа в огледалото. Бялата ѝ кожа блестеше като сатен под черните къдрици. Сети се за приказката "Снежанка и седемте джуджета", която четеше всяка вечер на седем годишната си дъщеря.
- Бяла като сняг, с бузи алени като кръв и с коси черни като абаносово дърво. И аз съм една Снежанка! След такава отровна ябълка където изядох, все още чакам и се надявам на принца! - промърмори тя на себе си и се засмя.
Трябваше да побърза, че агентът на недвижими имоти я чакаше.
Пред офиса на агенцията я посрещна мъж на около петдесет години, леко плешив. Под дебелата рамка на очилата му надничаха малки хитри очи.
- Здравейте! Казвам се Кирил! Приятно ми е! Мисля, че намерихме апартамент, точно отговарящ на изискванията ви - с голям хол, три стаи и най-важното на добра цена. Ще отидем до там с колата. Заповядайте! - човекът говореше бързо, сякаш се страхуваше да не го прекъсне или да откаже предложената сделка. През целият път той не спираше да говори, за това колко е хубав квартала, какви възможности и удобства има..... Стомахът на Елена започна да се свива. Улиците ѝ бяха познати. Кварталът също. Колата спря пред шест етажен блок. Краката ѝ тежаха като олово, а устните ѝ залепнаха. Вървеше бавно след мъжа, а гласът му кънтеше като от дълбок кладенец. В главата и нахлуха спомени. Същият вход, същата зелена мазилка по стените. Спряха пред същата врата от масивно дърво. Всичко сякаш се повтаряше. Искаше ѝ си да се обърне и да избяга, но бе залепнала като вендуза за пода и нямаше сила да помръдне. Мъжът отключи вратата. Елена пристъпи прага и влезе в познатото ѝ вече антре. Всичко си стоеше така, както го помнеше.
Странното бе, че когато преди няколко години Румен я доведе тук, за да я представи на родителите си, жилището ѝ се струваше огромно. Тогава в него тя се чувстваше малка, като прашинка. Сега апартаментът ѝ се видя малък, тесен и задушен. Дали през тези няколко години бе пораснала прекалено много!?
- Знаете ли кой продава този апартамент и защо? - успя най-после да проговори.
- Едно семейство от старата номенклатура. Бащата е бивш директор на текстилна фабрика. След десети ноември получава удър и година по-късно почива. Майката и синът сключили някаква сделка с руснаците и им продали машините от завода. А те вместо да им платят в рубли, се разплатили с кибрит. Изпратили им цяла влакова композиция. А в днешно време кой ти купува такова нещо, като има запалки. Наложило се да плащат всеки ден престой за пълния с кибритени кутии влак. Сега продават апартамента, за да се разплатят, а те двамата живеят в една гарсониера. Тъжна история. Имали са толкова много, а сега са голи като пушки.
"Бедствията на човек идват от неговия егоизъм, а цялата тази егоистична себичност може, да превърне света му и този на околните, в ад. А е толкова просто да се обичаме. Животът ни дава възможности, а изборът е наш." - мислеше си Елена.
- Ще купя апартамента, но имам една молба! Бихте ли ми дали номера на телефона или адреса на собствениците?
Мъжът я погледна смутено, а тя чаровно му се усмихна. Усети тялото си леко и свободно. Краката спряха да и тежат. Въздухът нахлу в дробовете ѝ.
Да простиш, е нещо много по-дълбоко и съществено. Не е просто да забравиш това, което някой ти е причинил. Да простиш, означава да обичаш себе си и хората. Тя отдавна бе простила. Сега искаше само да обича.
"Любовта покрива множество грехове."
© Росица Димова Todos los derechos reservados
Трогната съм, Гюлсер! Има една източна мъдрост " Ако мразиш, значи са те победили." А животът е толкова лесен и единственото което ни е нужно е "Любов".