Раждане и смърт не се избират. Господ като семе засажда душата в нечие тяло и се появяваме на този свят. Но после всеки сам си дроби попарата и трябва да внимава, какво слага в нея, че да не му е водниста и горчива, за да не ходи цял живот гладен.
Елена седна на пейката и стисна голямата си пътна чанта. Ръцете ѝ трепереха, а очите ѝ блестяха като езера на слънце, готови всеки миг да прелеят. Замига плахо, повече от скръб отколкото от умора. Загледа се в разлепените по стените на спирката некролози.
"Боже, колко добри хора имало по тоз свят и всичките праведни! Толкова доброта, че се питам, откъде се взе тая лошотия у живите или Господ само добрите прибира, а лошите тъпчат земята!?"
Автобусът прекъсна мислите ѝ. Тя бързо подаде билета на шофьора и се качи. Отвътре я блъсна миризмата на пот и прах. Намери празна седалка и седна до прозореца. Искаше да избяга, колкото се може по-бързо от този град.
След няколко часа автобусът спря на един разклон. Елена грабна чантата си и слезе. Огледа се. Бе сама на спирката. Пред очите ѝ се откри прекрасна гледка. Есента бе обагрила природата. Цветовете се преливаха от ръждиво кафяво, през червено злато, до лимонено жълто. Листата се отронваха и политаха с вятъра, който ги разнасяше, като визитни картички на Зимата. Прокрадваше се лека тъга и радост в красивата гледка. Сякаш природата ѝ се усмихваше. Усети мириса на мокра пръст и гниещи листа. Тя пое по широкия коларски път, който водеше към селото на баба ѝ. Къщите му бяха накацали като лястовици върху един малък хълм.
"Тук асфалтът явно не се тачи." - помсли си Елена, докато газеше в калта. Наближи гробищата. Измежду клюмналите дървени кръстове и разрушените от времето надгробни плочи, видя възрастна жена. Тя копаеше земята с мотика. След няколко копвания спираше и започваше да гребе с ръце изкопаната пръст. Тъжна и странна бе тая слаба жена, с черна забрадка, потънала в морето от гробове. Елена потръпна. Усети как болката отново се върна. Запари в гърдите ѝ и като кипнала вода се разля. Тя пое дълбоко от свежия и студен въздух, наситен с аромата на планината, сякаш искаше да го налее във вените и да угаси тая лава. Забърза към къщата на баба си, искаше по-бързо да се скрие в прегръдките ѝ.
Село Върбово бе едно от многото села в Родопите, където времето бе спряло. Диво, истинско, далеч от кипящия живот. Приличаше на свито лястовиче гнездо между кичестите гори. Изоставените къщи сякаш бяха излезли от някоя стара приказка. Магията му се бе запазила през всичките изминали години. Тя се криеше в аромата на билките, в чистия планински въздух, в тишината. Камбанарията на запустялата църква стърчеше като стража над него. Клепалото мълчеше, като осиротяло и отдавна не съобщаваше нито трепетното очакване на празник, нито покрусата от нечия загуба. А и кой ли ще жали за седем уморени старци, надникнали с едното си око в отвъдното.
Елена отвори малката порта. Тя изскърца като стара разстроена цигулка. Дворът бе покрит с опадали листа. Асмата хвърляше сянка върху него и се превиваше под тежките чепки грозде. Всичко си беше по старому - така както живееше в детските ѝ спомени.
Отрано останала вдовица Радулица сама отгледа сина си. Изучи го, войник го изпрати и сватба като хората му вдигна. Всичко, както си му е реда направи. Сама, с двете си женски ръце. Ама късметът не бил на нейна страна. Кратко бе щастието в дома ѝ. Разболя се снахата, след раждането на Елена. Залежа се, взе да се топи като вощеница и една сутрин я намерили в постелята, бездиха̀нна и жълта като ланска дюля. Зае се Радулица да помага на сина си. Въртеше къщната работа и за внучката си се грижеше.
Когато Елена навърши четиринадесет години, заминаха с баща си за града. Остана старата жена сама в голямата къща. Виждаше ги рядко, само по празници. Тъй се изтърколиха годините, като кестени по склон.
Минаха два дни, а Елена мълчеше. Дума не отрони за болката, която браздеше душата ѝ като рало. Баба Радулица чакаше търпеливо тая мъка да узрее в гърдите ѝ, че да падне като зрял плод.
Една привечер, когато Елена стоеше на двора и се радваше на залязващото есенно слънце, което събираше крехките си лъчи от земята и слушаше упоителната песен на цикадите, до оградата се приближи крехка жена. Тя бе загърната в черна плетена жилетка, а под забрадката като змия се извиваше чак до кръста побелялата ѝ плитка. Елена позна жената от гробищата.
Баба ѝ излезе от да̀ма. Тъкмо бе издоила двете кози и в ръцете си носеше канче пълно с топло мляко.
- Дал ви Бог добро! - усмихнато поздрави жената.
- Помози Бог, Стануло! От къде по туй време идеш? - отвърна баба ѝ.
- От гробищата, Радулице!
- Не го ли изкопа, тоя пусти гроб?
- Нямам сили вече, като стара кобила съм! Още сила в душата има, ама тялото отдавна се е предало. Трудно е сама жена ямата си да копае, а тя пръстта като спечена глина, сякаш с нокти в скала риеш. А ти гостенка имаш. Слънце е огряло двора ти, виждам! Хайде сполай ви! Утре сабахлян ще направя мекици и ще ви донеса, да закуси момата с туй прясно мляко.
- Господ да е с теб, Станулице!
- Довиждане! - помаха ѝ с ръка Елена.
- Бабо, чий гроб копае? - разгоря се любопитството в младото момиче.
- Нейният, чедо! Собственното се ложе готви, кога Господ прибере душата ѝ, да има къде да положми тялото. Саминка остана на тоя свят. В село няма ни клесар, ни здрав мъж гроба да ѝ изкопае. Аз имам вази, ама тя никого си няма. Ей, каква жена беше Станулица , като ракията. Знаеш, че може да те изгори, ама дорде не пийнеш от нея не знаеш силата ѝ. А каква душа носи...Как се побира в пазвата ѝ не знам, толкоз доброта има в нея.
- Бабо, ще ми разкажеш ли за нея?
- Ще ти разкажа, Ленко! Ама да влезем вътре, че вън става студено, а то много има за разказване. - рече баба ѝ и тръгна към къщата.
Една звезда се отрони в тъмното и потече като сребърна сълза по небето.
Следва.
© Росица Димова Todos los derechos reservados
Благодаря за хубавите думи, Вики!
Благодаря, Таня!
Димитър, благодаря от сърце!