Градът беше толкова интензивен и забързан тази нощ. Изглеждаше като на шепа малък от апартамента ù, все едно беше в краката ù, когато разпери длан, той се скриваше, а отваряйки леко пръстите си, виждаше светлинките на домовете да блестят като коледна украса. Във всеки един от тях имаше живот... безсмислено осмислен, загубено открит, крайно нереален, далечно близък и страстно безразличен, но все пак живот.

Чувстваше се някак чуждо тук,  в нейния нов, модерен, стъклен дом. Плътно до огромния прозорец, поставила длани и съзирайки съвкупността от чувства, които владееха движещите се жертви долу - народ.

Раждаме се роби... робуваме на пороци, робуваме на състояния и най-вече робуваме на парите, като начин на мислене.

„Да, парите са единственият Бог, на който мога да се поклоня.”

Извисена над изхабения проституиращ град, живеещ само за нощта, тя чувстваше един миг от вечността. „Живей сега, този е твоят момент... няма да се повтори никога повече”. Отпиваше от шампанското, гледайки града през чашата, и светлинките бяха с милиони повече – звезди. Вечерната рокля правеше тялото ù  изваяно и стройно – знаеше, че е красива и не просто красива, тя беше изкушение, всичко, което можеш да си купиш с пари – и тя беше купена успешно с една-едничка цел, да е притежание на този, който може да си позволи да я има. Беше скъпа за поддържане - вещ. Владееше мислите си, владееше чувствата си, дори мечтите ù бяха овладени – но най-успешно опитомяваше мъже. Богати и властни, сигурни в желанията си, достигнали до целите си – хищници.

Вратата се отвори, обърна се усмихната, оставяйки светлините на града зад себе си, чувстваше очите му по себе си – събличаха я. Желаеше я – сега, независимо тоалета ù и часа за вечеря, независимо грима ù – искаше я точно в този момент и тя бе длъжна да се отдаде тихо и покорно – беше вещ и имаше цена, и само някои можеха да я платят. Разочарованието леко се плъзгаше по кожата ù, и твърдо сриваше до сега градената ù крепост.

Нямаше нужда от думи, нямаше нужда от знаци –  съблече се – бавно и професионално. Усмихваше се, докосваше устни, поглед, пълен с желание – плавни движения, красота.

А сърцето ù плачеше.

Беше груб и жесток, и тя искаше да бъде, защото болката на тялото най-сигурно измиваше пораженията от болката в сърцето. Стискаше зъби, затваряше очи, а тези сълзи само как издаваха почупените ù мечти. Хапеше устни, викаше от болка, все едно от страст, на него му харесваше. Ноктите му раздираха гладката ù добре поддържана плът. Думите му рушаха изкуствено създадения ù свят и се забиваха в съзнанието ù като пирони, пръстите нараняваха устните ù. Чия бе тази топла течност – нейна или негова. Съзнанието ù крещеше „Убий ме, убий ме... все ми е едно...”

Тогава всичко свърши. Стана и дори не погледна купчинката, останала от нея –  като смачкано любовно писмо. Свирукаше си в банята, а тя лежеше там – кървяща и различна. Мразеща. Само това поддържаше живота ù – омразата към нея самата. Надигна се, стискайки зъби и застана до прозореца – запали цигара. Това ли бе робският излишен свят – множеството светлинки с безсмислените хора. Господи, стори ù се истински перфектен.

Жертвата бе само тя.