Жетварят

                                                  /глава 1/

        Смяташе себе си за съвсем обикновен човек – по професия жетвар. Не е точно професия, но пък – работа си беше. Хубави и пълни бяха дните му и въобще харесваше живота си като цяло. Но! Но, нещо все не достигаше, за да се почувства изцяло удовлетворен, завършен. Понякога /особено нощем/ често мислеше и почти докосвайки отговора на това „Какво още ми трябва” той винаги му убягваше - познатото на всички чувство, че нещо със сигурност го знаем, но  не можем да се сетим в нужния момент.

Тази хубава все още прохладна утрин отново тръгна на работа. щеше да жъне до късно, дори и в адски непоносимата жега. Сезонът на жътвата е кратък и се работи усилено. Жена му го беше напуснала отдавна и сега с лека тъга си пиеше самотно сутрешното кафе, иначе не се оплакваше от самотата. Беше му добре сам. И какъв парадокс, когато бяха все още заедно, тя все му опяваше, че го влече навън, кръчми, шах с приятели, жени… не може да се отрече, че беше права. А сега съвсем свободен – ето го - вечер у дома, сутрин - пак тук и сам – свободен. Но не му се ходеше никъде. “Даа” – помисли си той – “Нещо наистина ми липсва”. Взе набързо приготвения плик с обеда си и тръгна.

Слънцето също бързаше и вече отиваше все по-нависоко. Щеше да плисне тежката си жега отново. Тъкмо да се качи на комбайна си и пред него застана една жена.

-         Ти ли си жетварят?

-         Да, аз съм.

-         Ех, добре, че те заварих, за малко да те изпусна. Аз идвам от едно село, на две села от ваш’то. Добре, че там до пощата един старец беше така добър, та  ме упъти.

-         Какво има, за какво ме търсиш?

-         ‘Ми тоо..’бе, имам една нива..’бе то – нивица, де, ама мъжът ми се спомина

по Коледа та сега нивата…абе грехота е тъй да я оставя - неожъната!... Та си рекох, ей на, зася я човекът... мъжа ми де… пък аз сега да не я ожъна…то колко ли зърно ще има в тая кишава година…ма…! Та викам ..тъй..дали няма да дойдеш – кога можеш де…да я ожънеш – ще си платя каквото ти чини там, пък и един чувал зърно ще ти дам, ако имаш добитък нещо…

Жетварят се замисли: „ ‘Бе то една нива - колко да и взема, не си струва пътя, ама пък гле’й сега – от’де дошла чак…свястна жена…заради мъжа си…хем - няма го вече…” И тъкмо да откаже и рече:

 – Добре. Ще дойда, тия дни. Как да те намеря, кое е селото, как се казваш?

– А? От село Пещерно. Лиляна съм аз, знаят ме там, ще ти кажат …аз на края.. така... на селото почти съм, та и нивата наблизо…Благодаря, ще чакам – аз съм си все у нас …то на тия години и где да ида …я..! Ми хайде, лека жътва днес…че то и ваш’то…работа ли е ..жега не жега…хляба не чака…

     След седмица той отиде в Пещерно. Намери жената – вярно накрая на селото почти и беше къщата. Селски, хубав, китен двор - с много цветя, ма някак глух такъв един двор.

      Качи Лиляна в комбайна и тя го заведе до нивата.

“Верно - нивица…ама тъй и тъй  съм дошъл…”

Остави го Лиляна да си жъне и отиде да си върши къщната работа. Щяла да го чака да дойде, че да му плати.

Вече почти беше ожънал, може би само още съвсем малко и щеше да приключи….и изведнъж комбайна задра в нещо….Скочи, излезе и се закова на място… - ”Съърце!”

Истинско сърце, кървящо но и пулсиращо…Косата му настръхна, хлад мина по гърба му - огледа се ..собственото му сърце биеше до спукване…Понечи да бяга, но нещо го държеше на място и някаква сила го караше да стои и да се вглежда в сърцето…Поогледа го - големия страх беше отстъпил малко и на негово място дойде любопитството - Никога не беше виждал сърце – “туптящо!” Сам не знаеше как, но категорично реши, че е човешко.

Тези “Туп-Туп,... Туп-Туп, ...Туп-Туп” …го омагьосваха. Усети странно ликуване някъде в потайни дълбини „под лъжичката”. Тишината и жегата сякаш го издигнаха над земята.

Бавно се наведе.... Вглееда се.... Приклеекна..... Пак го поогледа... Втренчи се. Ръцете му се протегнаха - сякаш сами щипци през “нищото” и взеха пулсиращата плът…Завъртя я пред изцъкления си поглед - изпита силно желание да го стисне, да го смачка, и без да мисли повече го усука в невъзможна тяга…Заедно с последното притупване на живинката в ръцете му… го заля луд екстаз… душата му изригна в експлозия, в див танц… собственото му сърце ликуваше… очите му лумнаха в безпаметен блясък… Беше луд... беше луд от наслада, опиянение тъй непознато досега…

Отиде си. Не отиде при жената да се разплатят - нека го търси, ако иска. Той реши, че му е платила със съкровище, което дълго е търсил. Онова „Нещо” което не му достигаше, все му се изплъзваше… Получи го! Сега вече знаеше, че е завършен, цял, пълен. Той!

Един следобед на вратата му се почука. Надникна, отвори я съвсем леко, колкото да види кой е. На прага стоеше млада жена с едно момченце.

-         Да?

-         Добър ден, ти ли си жетварят?

-         Не. Само така ми викат. Прякор - от едно време. Вече не жъна жита.

    А от душата му напираше ликуване…

”Аз съм жетварят на сърца!”

       Жената смутено се огледа, извини се, хвана детето отново за ръка и си тръгна. Смътно някакво напрежение и безпокойство полазиха по врата и. Сякаш я шибна камшик. Сама не можеше да си даде обяснение, но цялото и същество се сгърчи и забърза крачката си като придърпваше детето да бърза. През целия път до дома си не можа да се отърве от усещането за нещо много тъмно и кобно - като че ли, само тя и никой друг, не виждаше едно застинало, студено око, увиснало посред нищото. Наблюдаващо я - без да спусне за миг клепач, просто беше вторачено с лакомо, студено любопитство.

Настръхнала влезе у дома си и се постара да се разсее с домашна работа. Когато по-късно си легна, усети отново оня вледеняващ сърцето и ужас при срещата с този мъж. Той беше най-обикновен на вид. Защо точно там - на прага на дома му, от глухия и равен тон, с който бяха изречени думите му, тя почувства натежаването на въздуха като от нещо гибелно, неотменимо и по-страшно и от смъртта. И тъй като беше надарена с един талант, за който никой не подозираше, /ревностно го криеше от всички /мисълта и започна да реди думи. Тя беше и мъничко нещо поетеса. Умееше да пише поезия. Стана и взе лист и химикал. Вместо обаче своите мисли, тя написа нещо, което беше прочела написано от Лебовски - любим неин писател, чиито стихове и разкази четеше в “Откровения” - един сайт за литература. Колко точно беше описал това, което усети тя днес?! Беше като предсказание:

                              Нещото

“Тъмнината е черна, тъмнината е тъмна,
тъмнината е страшна, ужасна дори,
в тъмнината злокобна не можеш осъмна,
във нея се мята, пищи и гори,

нещо проклето, нещо тъй черно,
че колчем го зърнеш би полудял,
нещо красиво, уродливо и скверно
сякаш е някой хем жив, но умрял.

Нещото Някой е! Тихо те гледа, 
очите му съскат, прокоби мълви,
лицето му в мрак, а кожата бледа,
и сякаш се мъчи, безмълвно крещи.

И хитро ни гледа, свирепо, зловещо
и се опитва лъжовно да скрие,
че адски копнее, желае горещо,
да ни докопа и сетне убие.”

 Лебовски.

        Ако тя само знаеше, каква мълния го прониза, когато погледът му потърси и намери с хирургически точно око, оная пулсираща вена, малко под гърлото и, каква отмала и луд копнеж го обзеха - тя щеше да се страхува много, много повече. Но лутайки се в страховити мисли и предчувствия, все пак сънят я надви и сгушена до силното тяло на съпруга си, тя заспа.

                                                        ***

     Той обикаляше стаята, мяташе се като зло куче на увъртян синджир. Ръцете му трепереха неудържимо от лактите надолу. Дишането му стана накъсано. Отиде до огледалото в банята. Взря се. Видя две дупки и макар да знаеше, че това са неговите собствени очи, изкуши се и се втренчи в тях с някакво наркотично опиянение. С благоговение се потопи, и потъна в тези два тунела, които знаеше, че неизменно ще го заведат там, където ще е “Той”! И потегли. Дебрите на собствения му неизбродим мрак го привличаха и летеше. В ушите му мамещо звучеше: туп-туп, ... туп-туп… туп-туп “ нямаше друго - той самият вече беше онази розова плът която туптейки, изхвърляше фонтан от кърваво червени експлозии.

      Свестяването дойде като след тежка абстиненция. Олюля се докато се изправяше от пода на банята и опипом се добра до леглото си.

       Не знаеше колко е спал, какъв ден е. Знаеше само, че е гладен. Мноого гладен. Трябваше да утоли глада си и излезе. Неговият лов. Като жрец, танцуващ в нощта под луната. Туп-туп.., Туп-туп…, Туп-туп…………

/Следва/