- Докторе, няма ли да си вземете бонбоните? – извика след него сестрата. Леко се обърна и ù махна с ръка в знак, че ги оставя за нея. Беше  се вече  облякъл със старото си, бежово яке  и си тръгваше за вкъщи.  Взе за себе си само кафето от торбичката. Обичаше да пие кафе, беше кафеджия, не обичаше алкохол.

Отдавна нищо не носеше вкъщи. Преди взимаше заради децата, радваха се на бонбоните, но те вече пораснаха. Синът стана лекар, също като него, ожени се за добро момиче, отиде поканен зет,  гледаше си семейството и децата. Дъщерята се омъжи надалеч, в крайдунавски град при богати, но без образование хора. Само дето я бяха учили с майка ù да я правят учителка. Зетят печелеше много пари,  имал някакъв бизнес. Точно какъв, не беше ясно, но парите не били проблем за тях. Дъщерята остана в мезонета да си гледа децата, уж все беше много добре, но последния път, когато им дойде на гости сама с двете деца, с джипа БМВ, беше нещо нервна и имаше вече бръчки около устните, макар да нямаше още тридесет години. Бащата не се бъркаше, мълчеше си. Цял живот беше мълчал. Нямаше друг избор. Всеки си правеше каквото иска. А той искаше само едно - да има семейство и в това семейство да има уют и топлина. Не му беше писано. Не беше сполучил и на жена. Взеха се уж по любов, но явно любовта се отнасяше само за него. Жена му беше хубавица, с тенденция, че ще завърши педагогическия институт, но така и не го завърши. В началото беше силно влюбен в нея. Тя беше като ангел с честни сини очи, миньонче, свенлива и крехка. Но това беше много отдавна, в началото, постепенно тя свали маската си и се превърна в истинска хиена, кавгаджийка, вечно недоволна, завистлива.  Хората вечно с нещо я дразнеха, пречеха ù постоянно и все не се задържаше като млада на работа, но пък и какво да работи, я имаше ден-два работа като трудов стаж. Роди му две деца, хубави деца излязоха, кротки, послушни.  Накрая си остана вкъщи, за да харчи парите му още по-безжалостно. Така минаха неусетно тридесет години.  Последно си беше направила поредната пластична операция, всъщност беше пропуснал да я пита какво точно си е оперирала. Нали ù беше дал парите, а това беше най-важното.  Не се интересуваше отдавна от нея, както и тя от него, важното беше да дава парите вкъщи и само тогава имаше - спокойствие. Никога не беше алчен за нищо, най-малко за пари. Не знаеше що е завист, злоба, беше великодушен, отстъпчив, добър и скромен не само като човек, но и като лекар, а беше много добър лекар – кардиолог и никога не вземаше пари от хората.  Пациентите го обичаха, уважаваха и ценяха мнението му. Колегите също го уважаваха. Само жена му вкъщи го ядеше за всичко. Беше алчна, само за пари, тоалети, бижута и млади любовници мислеше. Неща, които не разбираше, не му бяха по сърце и не му влизаха в главата. Дълго време страдаше, не можеше да преглътне обидите ù. Беше преди много години. Една вечер беше донесъл вкъщи кутия бонбони, а тя се нахвърли върху него: „Ти си некадърник, ето, хората са те преценили колко струваш – една кутия бонбони струваш, а те са два лева, значи ти струваш два лева, а другите доктори останаха под пари...” Стана му мъчно, че точно вкъщи не беше оценен. Това, че хората го ценяха, сякаш не го топлеше. Искаше да бъде оценен от нея, да бъде обичан от нея, но разбра, че това е една утопия и нямаше смисъл изобщо да се коментира. Дори жена му да се разписваше на неговата заплата, пак нямаше да ù стигне. Само той си знаеше колко му е струвало, за да му подарят тази кутия бонбони. Припомни си студентските години - глад, мизерия, малкото котлонче за всичко, още едно момче от неговата група, сега директор станал на някаква болница, приземен, влажен, миришещ на мухъл етаж в кооперация, алчна хазяйка, която все ù се струваше, че малко ù дават, а много я харчат. Четене на книги като тухли-четворка, четене по цели нощи, лекции, упражнения, даване дежурства като санитар, за да си докара някой лев за наема и за самочувствие. Нямаше родители, бяха починали рано, нямаше брат или сестра, беше отгледан от една възрастна леля - учителка, която поне успя да го насочи към медицината, после и тя умря и нищо повече не получи от нея. Но и това не беше малко, дълбоко в сърцето си беше благодарен към нея, беше го отгледала, грижила се за него и му беше дала вярната посока. После годините на разпределение, децата малки, градини, училища, той се грижеше за всичко. Курсове, специализации, дежурства, преквалификации и всичко до безкрайност. Спомни си как купи апартамента с много заеми, глад и лишения. Пациентите бяха благодарни, но нямаха пари. Всеки даваше каквото имаше, но беше от сърце.

    Тази вечер жена му я нямаше вкъщи, отдавна не му казваше къде отива, отсъстваше по няколко дни до седмици, измисляше си екскурзии, къде истински, къде - където си искаше и с когото си искаше. Реши да си свари кафе, да почете вестник и да погледа телевизия, беше събота вечер. Посегна към кафето, което му бяха подарили. Беше вносно, със златна опаковка, стана му интересно и се разчете, имаше гръцки букви, но в горния край имаше надпис със химикал – За Иван. Изведнъж се сети, че кафето е от неговия пациент Иван, постъпил по спешност с инфаркт, но благодарение на неговите адекватни и професионални грижи бързо се възстанови, беше добре и изписан. Но защо имаше този надпис. Да, сега си спомни, че Иван беше споменал, че има дъщеря на гурбет в Гърция, гледала някаква болна, стара жена. Бавно подреди пъзела - дъщерята е изпратила колет за баща си и в него кафето, а той, Иван, е нямал какво друго да даде на доктора за благодарност и му е дал кафето си, от дъщеря си. Стана му тежко и нещо го жегна. Боже, наистина, колко мъка има по този свят. Хората нямаха пари, а искаха да благодарят по някакъв начин. Припомни си и думите на жена си – струваш една кутия бонбони, а сега, ако видеше това кафе, щеше да му се присмее и да каже... По дяволите, майната ù, каквото иска да каже... Взе кафето като най-скъпата вещ, като че ли се страхуваше да не попадне в ръцете на жена му,  взе си само якето от антрето и излезе в тъмната нощ. Щеше да отиде да спи в болницата, а от утре ще види, ще си потърси квартира, не искаше да остава повече под един покрив с тази жена, кафе – кафе, бонбони – бонбони, нямаше да умре от глад, никой доктор не е умрял от глад... Поне няма повече да бъде унижаван и обиждан... Кафето му беше отворило изведнъж очите и по-точно този надпис „За Иван” и съжали, че по-рано не беше взел такова решение, но този път нямаше връщане назад.