Защо и за какво имам тази болка? Така беше сгърчила гърдите ми, притиснала дишането ми до жалки хлипове. Скътан в един ъгъл на най-грозните ми мисли, моят страх пищеше неопределен. Жадно нагъваше от вътрешностите ми, облизваше разкривените си устни и дращеше по сърцето ми.
В тъмна малка стаичка аз бях сам със себе си и навсякъде около мен – мрак, тъма, тишина. Утешавах се кротко с шепот, но образите, които преди ме успокояваха, вече избледнели изтъняваха сред мъглата на ума ми. На уплашения ми ум.
Оставил бях хората да ме определят и изведнъж се опарих на котлона от мненията им. Затишието в ума ми сега ми се отплащаше, бавно поглъщайки ме в отчаяние. Колко е болезнено да имаш очаквания... махни ми ги. Искам ти да ми ги махнеш!
Разбира се, че бих ти ги махнал, бих ги изтрил, бих ги изстъргал до кокал през всичката болка, която ще изпитат. И да крещят, ще ги разкъртя, ще ги изхвърля накрая и ще потънат дълбоко в земята. Ще се изнижат в нищото, откъдето са дошли. Но ти ще трябва да се отпишеш от данъка, който си се съгласил безропотно да плащаш: „обществено мнение” (пари, злато, сребро). Цениш дълбоко данъка си.
Страх от отхвърляне.
Неразбиране.
Омраза.
Или по-страшно, игнориране? Ако си никой, е най-болезнено. Когато си нещо противно, поне се отразяваш в гнусните им изражения. А когато те няма, те няма, по дяволите. Бурята гърми в сърцето ти и ти се иска да плачеш, но упоен като от лекарства леко се усмихваш. Докога...
Когато мисля за съзнанието, странно защо винаги си представям себе си в празна, тъмна стая. Съзнанието не е стая. То не е четири стени и един сгърчен от болка човек в ъгъла.
Изправих се, стъпих здраво на краката си и си поех дълбоко въздух – в стаята миришеше свежо и приятно. Тръгнах бавно слепешката, протегнах ръце и се опитах да докосна стена, но изненадан не я достигах. Въпреки това би трябвало да съм в затворена стая, иначе трябваше да виждам неща наоколо... дали не съм ослепял?
Когато действах обаче, не се чувствах толкова уплашен от страх, както ако стоях в ъгъла. Разбира се, това е един парадокс – страхът от действието те прави парализиран, а парализата те плаши повече от самото действие... Протягах ръце, но чувствах, че е безсмислено. Може би никога нямаше да разбера къде се намирам или как да светна поне лампата. В сърцето ми болката започна да отшумява, забравях я с търсенето, с откровеността, с писането... тя изтичаше бавно през тялото ми и потъваше в земята, заедно с очакванията. Там беше мястото им...
Ах, негативни емоции, вие като диви зверове нападате, гърмите и ръмжите, а като паразити после се вкопчвате, не оставяте жертвата, вечно й пиете кръвчицата. Но не. Не искам повече да се впивате в кожата ми. Нараниха ме очакванията, които имах към познатите ми... а ми е ясно, че те не се интересуват наистина от това кой съм, как се казвам, с кого се виждам или каква е сексуалната ми ориентация. Всеки има своя живот, има своите проблеми... срещу мен хората не са зла тълпа, разкъсваща ме с мненията си, само мен, защото съм единственият, който за тях има значение... разбира се, това са пълни глупости. В крайна сметка аз съм единственият важен само за себе си. Нали така?
Примигах бързо, за да отпъдя остатъчните огризки от доброто ми сърце и когато го направих, странно, но успях да видя една стена пред себе си. Беше черна и лъскава, като от мрамор, закален с плач. Плъзнах бавно пръсти по него, търсейки начин да се измъкна към изход... от малки метални линии, втъкани в камъка, се процеждаше слаба светлина. Нишки? Към какво?
Страстно се вкопчих в идеята за тях, дърпах ги, но те не помръдваха, стабилно поддържайки тъмнината такава, каквато е. Огорчението ми се увеличаваше, че не можех да се измъкна, или че нямаше значение дали се опитвам или не се опитвам. Истината се коренеше другаде.
В черното рисуват хората. Светлината чертае своите линии и се гъне, отразявайки се в жадните за нея очи. Това, което виждах, беше само това, което съм нарисувал. Защото нищо друго няма значение.
Приятелите.
Близките.
Прекараното време с тях.
Винаги те са в сърцето ми.
Нелогично. Страшно. Тъмно място.
Одобрението.
Подкрепата.
Мислите.
Адски заплетена мрежа от данни.
А в крайна сметка се намирах в една черна стая, защото точно така я бях създал и сам бях влязъл в нея. Чудех се от какво да съм огорчен и как по-добре да се оплача, че да ме разбере някой, и по този начин си търсех отново чуждото одобрение. Въпреки всичко, през което съм преминал, изпитвайки неодобрението им, не знам защо съм такъв мазохист. Не знам защо въпреки че така съм бил отхвърлен, съм се вкопчвал в идеята да не бъда отхвърлен... и накрая, когато умреш, нищо от тези неща не е имало значение.
Как, по дяволите?!
© Даниел Димитров Todos los derechos reservados