Вися на мекия космат хуй на времето. Безумно прозрение, което ме осени на другия ден след като Лора ме разкара. Още един по-рано аз бях зарязал Лара заради нея. Лежах си, пиех бутилка розе, препрочитах някакъв Пратчет и се сдухвах същевременно. Опитах се да вмъкна маргиналните си проблеми в гениалните времеви крачоли на писателя и ето какво се получи в крайна сметка. Ако Лора беше в единия крачол, а Лара в другия, то аз бях останал в миризливите гащи на времето поради невъзможност да се спусна в първия и нежелание да поема по втория. И се оказвах увиснал на големия мек и космат хуй на времето. Попаднал в такова незавидно положение, аз реших да започна да се държа като гадно тъпо копеле.

Точно се чудех на кого да напакостя най-напред, когато телефонът иззвъня и Дългия се провикна жизнерадостно от слушалката: "Здрасти! Хо-хо-хо!"-по онзи негов си начин, силно наподобяващ смеха на Дядо Коледа от реклама на Coca-Cola. Разбрахме се да гледаме нехоливудски филми и да пием вино у нас по-късно. Докато го чаках да дойде, надрасках някакви депресивни тресни на стената в тоалетната, за да си запълня времето. Получи се интересно.

Дългия естествено закъсня, но пък доведе със себе си Мими. Донесоха две бутилки тригодишно Chiaro, което в пристъп на лиготия нарекох Шаро. Гледахме Чопър, където Ерик Бана наръга някакъв тип многократно във врата, после сам беше наръган, после си отряза ушите, после преби гаджето си, простреля един човек в коляното и друг в главата и изобщо през цялото време беше абсолютен изрод.
След филма и след първата бутилка вино Дългия заспа като отрязан на едното от леглата. С Мими поведохме разговор за филмите на Бертолучи и бялото пилешко със сос от сметана и сирене, докато гледахме стари снимки на компютъра. После тя седна на останалото свободно легло, а аз на стол срещу нея и обсъдихме новите книги на конкурентите ми - пълни боклуци, според мен, с което тя се съгласи. След това седнах до нея и й разказах за концерта на Fun Lovin' Criminals миналия февруари и тя съжали, че не е дошла с мен и Артистократа. Тогава аз я прегърнах през кръста и пъхнах ръка под блузката й. Не възрази. Така допихме втората бутилка Шаро, докато изучавах разстоянието между Евината падина и Венериния хълм на Мими. Накрая правихме бавен безшумен секс в жегата под три одеяла и тя заспа изтощена.
Тук трябва да вмъкна, че винаги съм смятал Дългия и Мими за идеална двойка и никога не съм имал намерение да им преча да си останат такава, но новото ми гадно тъпо копелдашко аз изискваше да правя подобни мизерии дори на най-близки хора. Като финал направих около дузина снимки на голата пияна и спяща Мими и ги изпратих в няколко сайта за любителско порно, както и на електронната поща на Дългия, но не от моя e-mail, а от този на нашето общо приятелче Артистократа, чиято парола случайно знаех. Измъчих се малко, докато облека спящото момиче, но се справих добре и отидох да спя на дивана.

На сутринта сварих чай и почерпих гостите с торта, а на вратата ги поканих скоро да ме навестят отново и да донесат още Шаро. Дългия отвърна "Непременно. Хо-хо-хо!" и ми каза довиждане. Мими през цялото време гледаше тъпо в пода. Върнах се във все още топлото и миришещо на женско тяло легло и заспах като едно много доволно от себе си гадно тъпо копеле...

Стреснато отварям очи и болезнено ярка светлина ме пронизва през ретините. Кратко събуждане, наистина, защото нещо, много наподобяващо празна бутилка от Шаро, се стоварва със страшна сила в лицето ми. Мрак, изпълнен с болка... после само мрак.
Отново се събуждам. Този път е сумрачно и мирише на мухъл и формалин. Главата ми сякаш тежи тонове. Усещам нещо лепкаво по себе си и не си чувствам крайниците... На сантиметри от лицето ми изниква ръбестата физиономия на Артистократа.

"А, ‘е, пич, къ'е с'е, ‘е?" - успявам да изфъфля. Езикът ми е огромен и като че нямам много останали здрави зъби.
Над рамото на Артистократа надвисва валчестата кратуна на Дългия и процежда "Гадно тъпо копеле!". С такова задгробно изражение не съм го виждал никога. Протяга ръка към лицето ми - показва ми лист хартия или нещо подобно. Прекалено е тъмно, за да различа каквото и да е било повече.
Артистократа вади отнякъде фенерче и услужливо свети в листа, за да мога да го прочета. Ксерокопие от заглавната страница на вестник. Големи снимки на окървавени релси и тяло, покрито с платнище и малка снимка на Мими до тях. Заглавието е "Самоубийство на релстите". Надолу следва описание на това как в късния следобед на хх.хх. М. на двайсет и една се хвърлила пред международния влак за Виена и т.н. Фенерчето угасва.
Мисля си, че сега е точният момент да скоча и да разбутам Дългия и Артистократа и да избягам. Ще се прибера в квартирата, ще събера за 5 минути всичко, което може да се продаде в заложна къща, малко дрехи в една раница и колкото имам пари. Ще стигна на автостоп до някое село в Родопите и там денем ще паса овце, а нощем ще пиша книги, които ще продължа да издавам под псевдоним и така до края на живота си. Правя опит да се изправя рязко, но изобщо не успявам да помръдна. Тялото ми не реагира на сигналите, които мозъкът му изпраща. Артистократа заговаря с пиянски глас, все едно ми разказва някаква забавна случка от ежедневието си:

- Вчера, докато се прибирах от работа след нощна, забелязах заглавието във вестника на една будка. Веднага хукнах към Дългия, защото кой знае какво може да му хрумне на човек в такъв момент. Намерих го да окачва примка на куката на полилея в хола... Не знам дали сериозно искаше да се беси, понеже какъвто е дълъг, щеше да стъпи на пода, вместо да увисне, но това всъщност няма значение. Отказах го да се самоубива, разбира се. Показа ми прощално писмо от Мими и нейни голи снимки, които, мизерник такъв, си му изпратил от моята поща. Преспала с теб и се чувствала ужасно, а после видяла на мейла му снимките и, сигурно заради махмурлука, решила да скочи под влака... Хи-хи-хи... изобщо не е смешно, обаче - навежда се съвсем близо до лицето ми, така че през формалинените пари успявам да усетя винения му дъх. - Седнахме и, понеже още нямахме идея какво да те правим, изпихме четири бутилки вино. На пияна глава решихме, че понеже не сме такива противни изроди като теб, а дори напротив - много сме свестни и добри... Така, де, решихме да те дарим за науката. Случайно имах ключ за квартирата ти, така че хванахме едно такси и ти дойдохме на гости... Хи-хи-хи... едва го спрях, като те заналага с оная бутилка по главата... После те домъкнахме в моргата на университета...
Ненормален тип е Дългия, хи-хи-хи... Наблъска те с упойка и ти отряза краката и ръцете... а беше пиян като животно, тук също си донесохме вино... Понеже си можел да поискаш да бягаш като се свестиш... Хи-хи-хи, щял си да бягаш...

Много добре ме познават приятелчетата ми, както изглежда. Дори бих пуснал една иронична усмивка, ако устата ми не беше разбита. Двамата ме подхващат и ме замъкват до ваната с формалина. Артистократа продължава да се хили.

- Докато те намерят, кой знае колко време ще мине... хи-хи-хи... Може и да не те познаят, че нe си от техните, ако минат няколко месеца...
Докато потъвам във формалина, си мисля, че си заслужих всичко... Хи-хи-хи...