Хукнах през глава.........за да гоня вятъра, препускам лудо, искам да го докосна поне за миг, да усетя хладния нежен полъх .....Как се гони вятъра???? Някой ще ми каже ли?? Как се бяга след дъха на сезоните? Питах и ми отговориха :

 - За да докоснеш вятъра трябва да тръгнеш по пътя на истината, да откраднеш чужда болка, да подариш усмивка на гладно дете. Да се погребеш и да се преродиш отново, да обикнеш самотата, за да откриеш себе си.

 Не видях голяма логика, ама  нали съм тръгнала след вятъра щом трябва... И така аз тръгнах по този абсурден “път на истината”...

 Стигнах до оживен пазар и видях жена да бяга с хляб в ръце, грабнах го от нея и понесох върху себе си вината за кражбата. Унижена и смазана от позора седнах на тротоара и заплаках. Една стара циганка се подпря до мен и за разказва..

  - Тая жена дето те сиктирдосваха зарад нея е много бедна, она има маленка керка и нема с какво да я рани горката. Всеки ден краде по един леб за да я нахрани и после яде голем бой от полицаините. Ти направи добро, ама неска  нема  какво да руча детето.

 - А къде да я намеря – попитах

 - Они живеят у един стар курник нагор по баиру, и къща си немат горките.

 - Аз ще им купя нещо за ядене и ще занеса.

 - Арну ке напраиш, ти си убава моминка и добро сърце носиш.

Купих набързо някой неща от  пазара и хукнах по баира. Доста трудно се изкачих по чукарестата пътеката, пък и обувките ми бяха бая височки.  Като застанах пред вратата чух  нежен женски глас да пее приспивна песен...

-         Тих ветрец е вече спрял, ясен месец веч изгрял

      хей звездици от небе тебе шепнат спи дете....

“Тих ветрец...” – ама аз нали след вятъра бях тръгнала, как съм се отнесла само...

  Оставих торбите пред врата, почуках и тръгнах да слизам набързо по пътеката. Вървейки надолу по пътя, който води извън селото си мислех, че може би този път на истината не е толкова абсурден... Представях си грейналото личице на детенцето и майка му като открият торбите с плодове и парите които им оставих. Това бяха всичките пари които носех със себе си, и съм сигурна че не бих могла да ги дам за нищо друго, освен за тази детска усмивка. Колко е тъжно само, че обикновения човек не може да види радостта от това да имаш. Само този който е преживял лишения знае какво е да обичаш слънцето и дъжда, които хранят живота ти.

 Вървя си аз из тучните поляни, които се издигат над главата ми и си мисля за  детето, което знае как да намира щастието дори в най-тъжното нещо, и чувам сладкия глас на майката, която напява тихо нежната си песен. 

 Започнах да си спомням за всичките пъти когато съм плакала и съм мислела че съм най-нещастния човек на земята, за всяка обидна дума която съм изричала срещу някого,  за всеки път когато съм се мислела за по-добра от другите. В каква лъжа живея само... Целия този забързан живот, без който не мога и толкова много харесвам, всъщност и изтрил като с гума от мен истинските неща. Колко много време ми е трябвало за да разбера истината, за да осъзная че не аз изграждам живота, а той мен.              Объркана и завладяна от меката прегръдка на самотата, вървя и галя тревите поклащани от нежния полъх. И точно тук на тази ливада, сред тревите, се погребах заедно с миналото и се преродих по жива от всякога.

  Къде бях тръгнала да гоня вятъра, хм... да се опитвам да го стигна...?  Та нали той, през цялото това време беше с мен и ми сочеше пътя – пътят на истината.

  Сега вече мога да се завърна у дома.