Нещо я погъделичка и тя се намръщи в съня си. Обърна се, но усети досадното гъделичкане на друго място. Отвори очи и малко объркано се огледа. Денят прозираше през светлите завеси и напираше да влезе през прозореца. На края на леглото седеше Пит и прикрепяше пълна табла.

- Добро утро! – гласът му звучеше бодро.

- Добро утро! – Мел се измъкна малко изпод завивката и се облегна на възглавницата – Какво е това?

- Закуска! – Пит не я попита дали иска кафе, а наля в една кокетна синя чашка (слава Богу, поне чаши имаше в кухнята) и й го подаде.

- Ммм, благодаря! – тя отпи – Откъде намери всичко това? – и тя посочи сандвичите, сладката и кифлите върху таблата.

- От бистрото отсреща!

- Мислех, че те не правят доставки.

- Ами наистина не правят! Аз ходих до там и ги донесох тук. И само неустоимият ми чар ги накара да ми ги приготвят за вкъщи. Обаче... Пит захапа един сандвич.

- Обаче какво?

- Обаче, чарът ми няма да стигне и за обяд, така че ще трябва да напазаруваме и наготвим, ако искаме да ядем.

Мел се усмихна и, макар и съвсем малко, все пак яде. Докато тя си вземаше душ и се обличаше, Пит, отнасяйки таблата в кухнята, се питаше: „Това ли е то? Това ли е щастието – да я будя сутрин, да я приспивам вечер, да се грижа за нея, да се чувствам олекнал, само защото съм с нея? Защо не съм го разбрал досега? Защо не зная, че щастието е толкова просто нещо?”. В това време Мел извика:

- Готова съм!

Беше облякла рокля, която не висеше така абсурдно на раменете й и тя здраво я беше пристегнала с един копринен пояс, но си личеше, че някога роклята е стояла върху тяло с по-широка обиколка. Пит бързо прошари с очи тоалета й, но не каза нищо.

- Искаш ли да отидем на Куотър маркет?- попита Мел.

- Какво е това?

- Битпазар, нещо като панаир.

Битпазарът си го биваше – пъстър, шумен, забавен и препълнен! Обикаляха покрай открити щандове, сгъваеми маси, влизаха в малки павилиончета, в които имаше всевъзможни неща – от пластмасови бижута, дрънкулки и цветя до дрехи, обувки и домакински съдове. Смеейки се, но без да даде възможност на Мел да откаже, Пит й купи дрехи, които й бяха по мярка. Влязоха да обядват в едно малко ресторантче, което носеше името „Лодкарят и хубавицата”. Над вратата висеше старомодна рисувана фирма, представляща венецианска гондола, в която седеше мургава хубавица и карана от строен лодкар.

„Това е параноя!” – Пит не преставаше да възклицава наум. Гледаше как Мел реже стека си, как го наситнява на все по-малки парченца, докато накрая от сочното месо остана някаква кълцавица, от която тя изяде една-единствена хапка. Трудно му беше да води разговор за работата си, а наум да си повтаря, че откакто е дошъл, тя почти не яде. „Може просто да не е гладна!”. И сигурно доста отдавна не е гладна, защото как иначе да си обясни, че сега носи два размера по-малки дрехи? Струваше му много усилия да не гледа като хипнотизиран бледите й, слаби ръце, за които вилицата и ножът сякаш тежаха като огромни рицарски мечове...

На Куотър маркет нямаше къде да напазаруват, затова на път за вкъщи те влязоха в един супермаркет. Като знаеше, че кухнята на Мел е абсолютно празна, Пит натовари толкова много количката, че тя започна да го пита къде смята да откара всички тези продукти. Трябваше им такси, защото нямаше как да занесат всички торби и пакети. Щом влязоха и се огледаха, заобиколени от покупките, които бяха внесли на няколко курса от колата, те избухнаха в смях.

- Хайде, ще ти помогна да подредиш всичко! – стори му се, че тя не е въодушевена от предложението му, но кимна и тръгна към кухнята. Той тръгна след нея и... дали му се привиждаше или Мел наистина се олюлява? Хвана я тъкмо навреме, вдигна я и я занесе на дивана. Донесе вода и навлажни лицето й, разхлаби пояса...

- Мел, сега ще повикам лекар.

Тя хвана ръката му:

- Недей! Добре съм, просто много се изморих! Като си почина, ще съм добре! – гласът й беше уморен, лицето й беше уморено, тъмните кръгове под очите й си личаха още по-ясно. Мел заспа, държейки ръката му!

Пит внимателно се освободи, дали все пак да не извика лекар? Какво беше това – да залиташ от една разходка? Но какъв смисъл имаше да вика лекар сега, когато тя спеше? Нима щеше да я преглежда, докато спи? Нека се наспи, после ще види! Погледна я – дишаше дълбоко, пулсът й беше нормален – нека спи!

Подреди в хладилника онези неща, които можеха бързо да се развалят и отиде в кабинета, за да провери дали има съобщения от сътрудниците си. Имаше две, но всичко беше наред, трябваше само да се обади на един от адвокатите на фирмата, защото щял да си вземе отпуск преди Пит да се върне в Италия. Мария беше изпратила номера на мобилния му телефон. Пит потърси нещо за писане върху бюрото, но върху него нямаше нито лист, нито химикал. Потърси в чекмеджетата, намери в първото някакви листи, второто малко заяждаше и той го дръпна по-силно. От това ролките, които го движеха в страничните релси се извадиха и то падна с трясък на пода. Пит се ослуша, но нищо не показваше, че Мел е чула шума. От падналите неща Пит вдигна един молив и записа номера, а после нагласи чекмеджето и събра всичко изпаднало от него. Като посягаше да вдигне един бележник, от ония, в които се записват телефонни номера – с азбучник и календар – от него изпадна снимка. Вдигна я и остана без дъх и мисъл! Пит не вярваше на очите си, сърцето му биеше в гърлото! От снимката гледаше Мел – устните й уж се усмихваха, но очите гледаха тъжно. Беше в широка синя рокля, изглеждаше напълняла, не много, малко... само...корема, който беше прегърнала така закрилящо с две ръце... Пит дълго гледа снимката, неспособен да мисли. Не знаеше какво чувства. Дете! Никога не бе мислил за Мел като за майка! Не ще и дума, тя ще бъде страхотна майка, но... къде беше бебето? На снимката тя изглеждаше в сравнително напреднала бременност, датата беше от края на март. Пит не можеше точно да определи кога се е родило бебето, но при всички случаи трябваше да е вече родено, защото сега беше средата на октомври... и за Бога, разбира се, че беше родено, нали с очите си виждаше, че Мел не изглежда ни най-малко бременна! Но къде е? Какво е станало? В къщата нямаше детска стая, или кът, или играчки, или количка – нищо, което да показва, че има бебе. Да не би...? Не, Мел не може да е оставила детето си за осиновяване, дори Дерек да я изостави хиляда пъти! Но какво се е случило? И защо тя е толкова слаба и немощна? Не яде, не излиза, къщата е празна... Вече втори ден е тук и щом тя не му е разказала, значи не иска да му разкаже... Значи е изгубила доверие в него! Но той ще си го върне! Ще кръжи около нея като спътник по орбита и няма да я остави да се предава. Не и сега, когато е тук и тя има нужда от него!