Срещата премина толкова експедитивно, че Мелани нямаше време да се притесни. Всичко беше ясно – вариантът, най-доброто, до което достигнаха, получи одобрението на Томас, направена беше уговорка за срещата с възложителя и край! – срещата приключи. Всичка станаха и се заеха да прибират книжата си. Мелани тъкмо си мислеше, че ще може да се наслади на един спокоен неделен следобед, когато чу гласа на Томас зад себе си:
- Мелани, ние с Вас щяхме да правим една проучване, помните ли? – кожата ù мигновено настръхна. Бавно се обърна към него, изпитваше желание едновременно да слуша този дълбок и плътен глас и да избяга. Съзнаваше ли Томас как ù въздейства с него? Тя се усмихна въпреки желанието за бягство, което все повече се засилваше в нея:
- Разбира се, че помня – кафето от необходимост и кафето за удоволствие – издекламира и сама се удиви на веселия си глас. Нима можеше така добре да имитира безгрижие и лековатост?! Наистина не можеше да се познае през последната седмица!
- Всъщност, кафет ...