Пит наистина имаше намерение да вземе Алекс за уикенда и да го заведе извън града. Обичаха да ходят двамата на поход или на палатка. Обстановката ги предразполагаше да бъдат открити един с друг. Те бяха близки и откровени винаги, но когато седяха около огъня или лежаха един до друг в спалните чували имаше някаква магия, която ги правеше по-близки откогато и да било. Алекс задаваше на баща си въпроси, които тук сами идваха на устните му, а в града силният звук на телевизията, електронните игри и мобилните телефони ги заглушаваше. Тук и Пит се изненадваше, че може да отговори с мъдростта на баща и със съпричастността на приятел. И ако бяха отишли, Пит нямаше да отиде при Мел в събота сутрин... Но съдбата го изигра, Алекс се разболя и излетът пропадна.

Напоследък Пит се улавяше, че често си мисли, че съдбата му е длъжница. Все му подаваше примамка и току под носа му, измежду пръстите му я издърпваше обратно и го оставяше с надеждите му и разочарованието. Ето и сега – Мел се виждаше с някого. А може и да живееха вече заедно? Макар че Пит не вярваше чак толкова да е избързала, иначе тя щеше да му каже, да му намекне поне. Не, това е отскоро, от съвсем скоро, преди седмица, когато се видяха тя щеше да сподели... Но дали всъщност щеше?! Може пък да не иска да му доверява такива интимни неща вече! Сигурно отдавна го възприема само като приятел, като съветник, като брат... Как му горчеше на Пит от тези думи! Би ги заменил за една целувка! Отново се замисли – за милионен път – за Милано. Сега, след години, осъзнаваше, че тогава сбърка. Не трябваше да позволява на Мел да си тръгне. Не трябваше да допуска нещата между тях така да се объркат. И най-после трябваше да позволи чудото да се случи! Не му беше длъжница съдбата, горчиво въздъхна Пит. Беше му дала шанс да бъде щастлив, да получи онова, което най-много желаеше – любовта на Мел, а той отблъсна подаръка й. Сега съдбата го наказваше – че не оцени това, което му се предложи, за това, че реши вместо Мел и за това, че не й каза истината за Дерек веднага...

Прекалено сурово се съдеше Пит, откакто беше видял Мел да излиза от къщи в събота сутрин заедно с ... мъж и да се качва в колата му смеейки се. Даже и да не живее още с него е въпрос на време това да стане. И така беше... нормално. Мел е млада, здрава жена и да се влюби беше... нормално. Само че защо го болеше толкова? Нямаше ли да се излекува вече от тази предълга любов? Искаше му се да заплаче, дано де се стопи буцата заседнала в гърлото му, но не излизаха сълзи от очите му! И това облекчение му отказваше съдбата! Глупости, съдбата! Сам си беше виновен. И отново, пряко волята си, си представяше какво би станало ако тогава, във вила „Дел Сол” бе загубил самообладание и бе целунал Мел, ако я беше взел в прегръдките си... ако се бяха любили... Тогава се страхуваше да не помисли Мел, че той се възползва от положението, но сега му се струваше, че тя също го желаеше... Само че той беше толкова зает да се прави на благодетел, че ... Пит беше изпълнен с противоречиви мисли, чувстваше се смазан и объркан. Все повече го обхващаше желанието да хвърли малко багаж в една чанта и да замине.

***

Вече в колата Томас си отдъхна. По време на полет се чувстваше несигурен, страхуваше се, а се боеше, че Мелани Хънт може да забележи страха му. Затова предпочете да се прави на заспал през цялото време. Въпреки собственото си неразположение усещаше неспокойното й въртене, сякаш не я сдържа на седалката. Когато в неделя вечерта Никълъс му се обади и му каза, че Мелани ще пътува с него, Томас щеше да изтърве слушалката. Какво ли се беше случило, че кучетата сами пращаха агнето при вълка? След бързия разказ за инцидента с Хенри, който обясняваше защо Мелани така бързо изчезна, двамата се уточниха за подробностите по пътуването. Томас затвори и отиде до минибара. Наля си уиски и се помъчи да си представи как Мелани Хънт тръпне в ръцете му. Щеше да има шанс да я притежава без да се съобразява с двамата й пазачи. Не желаеше злото на Хенри, но се радваше, че нещо го бе възпрепятствало. Допи уискито си и хвана телефона, трябваше да се погрижи за няколко неща, за да бъде утре всичко идеално!

Погледна към нея. Притеснението й личеше във всичко – в скованата й стойка, в плътно стиснатите й устни, в здраво стиснатата чанта... Някак нетрадиционно беше точно той да й вдъхва кураж, но му се искаше да го направи. Усмихна се на неопитността й и тихо каза с вибриращия си глас:

- Всичко ще бъде наред!

Вместо да я успокои, той обтегна и без това опънатите й нерви. Мелани само стисна по-силно дръжката на чантата. Не биваше да позволи на Томас да я разсейва с този...тембър. Каквото и станеше, тя щеше да е дала всичко от себе си! Не беше нейна вината, че я бяха въвлекли в тази история и че нещата така ужасно се бяха объркали. Тези мисли я посъживиха и тя спря да се чувства като обречена, на път към гилотината. Колата спря пред внушителна сграда, чийто прозорци от светлоотразително стъкло я правеха да изглежда като огромно огледало. Томас я въведе в просторно фоайе, кимна на момичето зад рецепцията и поведе Мелани към асансьора. Вътре й каза:

- Само ще се отбия в офиса си и отиваме при Максуел.

Тя погледна часовника на мобилния си телефон. До началото на срещата имаше четиридесет минути. Колко ли щеше да продължи? Бяха й направили резервация в хотел, но тя предпочиташе да хване обратния полет следобед. Томас наистина беше бърз, взе от бюрото си някакви книжа и отново се качиха в асансьора. Дланите на Мелани се изпотиха. Усещаше как в нея се надигна вълна от паника, която заплашваше да помете всичко постигнато досега – целия труд по сделката, дълго постиганото самоуважение и увереността, че може да се справи... Идваше й да повърне, така паникьосана не се бе чувствала никога, дори когато ... Не! Няма да мисли за това сега! Това беше минало, с което бе скъсала отдавна. От това минало реален беше останал само Пит. Как й се искаше Пит да е до нея сега! Вратата на асансьора се плъзна, Томас с жест я покани да излезе, пропускайки я преди себе си. Тя се раздвижи с усилие, краката й сякаш бяха залепнали за пода на кабината. Вратата тихо се плъзна зад гърбовете им. Тръгнаха по коридора вляво, разминаваха се с хора, които Томас поздравяваше. Спряха пред една врата. Всъщност не спряха, а Томас влезе една секунда след като почука. Почти се сблъскаха с висок белокос мъж, облечен в сив костюм.

- Томас! – прогърмя гласът му – Вече изгубих търпение!

- Навреме сме, сър! -  отговори Томас и се обърна към Мелани – Да Ви представя Мелани Хънт, тя ще представлява „MTS Индъстрийз”. Мелани, това е Робърт Максуел!

И без Томас да обяви длъжността му, Мелани знаеше, че това е президентът на „Максуел корпорейшън”. Той й подаде ръка:

- Радвам се да Ви видя, Мелани, Ник ми говори толкова много за Вас, че нямах търпение да се запознаем.

- И на мен ми е приятно! – тя стисна ръката му. Дали защото Робърт Максуел се държеше непринудено или споменаването на името на Никълъс й вдъхна увереност, но тя усети как страхът, който я беше изпълнил, се топи.

Седнаха около голяма маса, Мелани извади от чантата си папките с документи и подаде едната на Максуел. Сигурна беше, че той знае повечето подробности, но нека и сам да види. Вчера  вечерта, след като се навика, тя разгледа първоначалния проект и после го сравни с окончателното предложение, което отправиха на Томас. Разликата беше много голяма, дори в сравнение с първоначалния проект на Никълъс и Хенри. „Ти ни даде най-големия коз” – беше казал Никълъс, беше време да го изиграе. Следеше лицето на белокосия, той прехвърляше страниците, някои прескачаше, други преглеждаше, на трети се спираше по-подробно. Без да затваря папката и без вдига поглед каза:

- Предполагате, сигурно, че съм информиран за това тук, нали?

- Повече от сигурна съм.

Робърт Максуел я погледна:

- Защо решихте, че промяната на първоначалния проект ще ме заинтересува?

Мелани не очакваше подобен въпрос. Предварително настроена да презентира новия вариант, тя изтърва въпроса, който сякаш изпадна от устата й:

- Защо ме разходихте дотук, ако предложението не Ви интересува? – прииска й се да прехапе устни. Това може би беше първият път, когато не успяваше да задържи езика си зад зъбите. Тя, която никога не издаваше изненадата си и никога не говореше необмислено! Някъде през тази странна седмица бе загубила хубавата си привичка. Имаше ли смисъл вече да мисли за презентацията си или трябваше да си събира книжата?

- Хм... – Максуел отново беше забил поглед в папката, след това вдигна глава – Наистина се надявам идването Ви до тук да не е било напразно... Ще позволите ли да Ви наричам по име, твърде съм стар за официалности... пък й не ми се обръща езикът да Ви кажа „госпожа Хънт”.

- Както желаете! – автоматично отговори тя, напълно съзнавайки, че даже ако наистина имаше нещо против Робърт Максуел да се обръща към нея по име, това ще е без всякакво значение за него  - Сега, обаче, искам да знам какво следва!

Боже мой! Тя ли каза това? Максуел се облегна на стола си с блеснали очи, но със сериозно лице:

- Вие ми кажете какво следва!

Дали имаше предвид презентацията или Мелани съвсем беше полудяла? Презентацията – тя нямаше представа как се презентира подобен несъществуващ все още продукт и в кратките моменти, в които не се бореше с настъпващата истерия беше нахвърляла няколко примерни фрази. Сега, обаче, всичко се беше изпарило от главата й. Тя затвори папките пред себе си и сведе очи в пълно отчаяние. Чувстваше се като на изпит, за който не знае нищичко. Я чакай! Как да не знае нищо – по цели нощи чèте и препрочита тези бумаги, знаеше наизуст всяка запетая в тях! Изкашля се:

- Когато разглеждах... когато разглеждахме предложения от Вас проект, ние, естествено, го подложихме на анализ и на база на резултатите от него стигнахме до извода, че точно в този си вид няма да е целесъобразно да го внедрим... – тя пое дъх, но не рискува да погледне към двамата мъже срещу нея. Беше си избрала една въображаема точка в средата на масата и се боеше да не я изгуби от очи. Ако беше вдигнала поглед, щеше да види изумлението, изписано на лицето на Томас, който не я беше чувал да говори така спокойно и уверено досега. Максуел също я наблюдаваше и слушаше внимателно.

- Затова решихме да променим параметрите. Накратко, целта беше да се предвидят печалбите в бъдеще с колкото е възможно по-минимално отклонение. Ако се въведат по-ниските параметри, първоначално приходите ще са по-големи. Когато, обаче, се направи предвидената реорганизация на производството, ще се наложат допълнителни разходи по съоръженията. Ако, обаче, сега се предвидят по-високите параметри, може и да не се налага реорганизация или поне не в толкова големи мащаби. И въпреки по-голямото вложение към същия заложен срок, печалбата ще е същата. Това е важно и за Вас, тъй като ако сключим сделката Вие също ще имате дял от тази печалба. Ето защо решихме, че промяната ще Ви интересува – това беше отговорът на въпроса му преди малко и тя погледна към Максуел, но не забеляза нищо по лицето му – Това е накратко, каквото имах да Ви кажа, мистър Максуел! Кога да очаквам решението Ви?

Май вече й беше все едно какво ще бъде решението му, искаше всичко това да свърши. Високия белокос мъж вдигна развеселено вежди:

- Я виж ти, каква експедитивност! Боя се, че аз не мога да бъда чак толкова бърз. Решението си ще Ви кажа утре в 10.

Ако имаше чукче, той щеше да закрие заседанието с него. Мелани започна да събира книжата си и някак паралелно с това разбра, че вече не изпитва никакъв страх. Откритието я изненада, усещаше се олекнала, като че ли подобно на Атлас е крепяла небето и сега с едно разтръскване на раменете си се е освободила от товара си. Хубаво чувство, но тя не можа да му се наслади докрай. Томас й предложи да я закара до хотела й, което й напомни, че няма да може да се прибере тази вечер както й се искаше. Но не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Взеха си довиждане с Робърт Максуел и с това представянето на проекта за Мелани приключи. Козът беше изигран, дали щеше да спечели играта, щеше да разбере утре сутрин. Дотогава щеше да чака. По пътя към хотела Томас я покани на вечеря.