Ресторантът беше хубав, през последната седмица ходеше толкова често в хубави ресторанти, че вече не й правеха впечатление. Пък  и винаги беше толкова напрегнато в тях – вниманието към дребните неща в поведението на другите, пазенето да не изтървеш неуместна дума, старанието да си на нивото, което очакват от теб... Всичко това правеше ресторанта не място за хранене и почивка, каквото би трябвало да бъде, а един голям офис, в който сервират храна. Тази вечер би могла да се отпусне, нали работата за нея беше свършила... Но никак не се чувстваше спокойна. Мъжът срещу нея я наблюдаваше малко втренчено. Това леко я подразни и не можа да се сдържи:

- Какво ми има? – само преди няколко дни не би посмяла да зададе този въпрос, още по-малко с този малко троснат тон.

- Нищо, прекрасна сте! – усмихна се Томас.

Защо ли така трепна сърцето й? Явно суетността й е по-голяма, отколкото бе смятала. Ако той очакваше да види изписано удоволствие по лицето й след думите си, остана излъган, нищо по лицето й не трепна, тя гледаше в цветята, с които беше отишъл да я вземе и нищо не показваше, че го беше чула. Но той и не целеше да я поласкае:

- Днес аз Ви видях в друга светлина, Мелани – каза замислено.

- В друга светлина ли? Какво имате предвид?

- Днес бяхте различна, изненадахте ме... а това е трудно. – Томас замислено въртеше сребърна запалка между пръстите си – Не бях Ви виждал толкова самоуверена, нито пък Ви бях чувал да говорите така делово, така категорично. Сигурен съм, че и Максуел е впечатлен от Вас.

„Да бе! Впечатлен – вятър! Самоуверено и делово представяне!? Как ли не!” – помисли си  Мелани.

- Старият със сигурност ще подпише утре, можете да ми вярвате! – каза Томас след като тя не отговори на думите му.

- Откъде сте толкова сигурен? Той ли Ви каза? Всъщност... все едно, утре ще стане ясно – не й се искаше да проличи колко много я интересува, затова се опита да прозвучи небрежно и провлечено, но Томас не се хвана:

- Не вярвам да Ви е все едно... иначе защо се разходихте чак до тук? – многозначително я погледна той.

Напомнянето на „гафа” й неприятно бодна Мелани, която нямаше как да знае, че именно тази фраза й спечели уважението на Робърт Максуел. Той обичаше достойните противници, достойните играчи, достойните хора. Достойнството беше едно от качествата, които той ценеше най-много, а у Мелани откри и други достойни за уважение неща. Хареса му как тя превъзмогна себе си, как въпреки притеснението си поднесе кратко, точно и ясно експозето си, наистина концентрата от цялостното проучване. Познаваше хора, които биха държали реч цял ден и нямаше да кажат и половината от нещата, които тя каза с няколко изречения. Робърт Максуел ценеше времето си и не го хабеше в празни приказки. Томас беше абсолютно прав – наистина беше впечатлен от Мелани.

- Добре де, не ми е все едно! Никак не ми е все едно! Струваше ми много усилия и нерви, за да ми е все едно! И искам най-после да свърши! – тя замълча, прекъсвайки неочаквания си изблик. Нима все пак напрежението от последните дни си вземаше жертвите? Трудно й беше да се владее, да води непринуден разговор. Усещаше, че става заядлива и в същото време съзнаваше, че човекът срещу нея с нищо не го е заслужил. Не можеше ли да затвори очи и като ги отвори вече да е утре и всичко да е приключило? Май не можеше! Значи ще трябва да вечеря в този ресторант и да... танцува с Томас, защото той тъкмо й подаваше ръка с неизменното:

- Може ли?

На дансинга усети краката си омекнали, но нямаше никакво разумно обяснение за това. След срещата в „Максуел корпорейшън” се бе прибрала в хотела и бе прекарала няколко часа в сън, в гледане на телевизия, беше лежала в топла, уханна вана, така че не можеше да е от умора, нито пък от чашата вино, която дори не беше допила. Оставаше една много възможна причина – въздействието на мъжа, който я държеше в прегръдките си и я поклащаше в такта на музиката. Възможно ли беше да е привлечена от него? И как точно беше привлечена? Физически? Мелани се опитваше да бъде откровена пред себе си – да се излъже, че няма нищо, не можеше! Определено имаше нещо, но какво точно беше то? Винаги беше мислила, че желанието за физическа близост е резултат от...любов, породена от намирането на сродна душа, от сходство в характерите, от чувството, че с някого се допълвате... Не й се бе случвало първо да пожелае някой мъж. Не че не знаеше, че въобще може да се случи и така, но за себе си Мелани разбираше и приемаше нещата точно по този начин – първо взаимност в отношенията и след това, някак като естествен завършек – физическата близост. Затова сега й се струваше странна и някак си нередна реакцията на тялото й, когато Томас беше наблизо. Сети се за Хенри и за прегръдката му онази вечер. Наистина ли беше само преди две вечери? Като че са минали години от тогава, толкова нереална й се струваше сега, когато бе в други обятия. Мелани разбираше, че и двамата – и Хенри, и Томас – изпитват... интерес към нея, но нито един от двамата не караше сърцето й да трепва по онзи начин, по който го караше... Но, това беше минало! Макар че...

Мелодията свърши и двамата се отправиха към масата. Дали Томас някак си бе усетил мислите й за Хенри, защото попита:

- А как е нашият болен? – въпросът бе зададен не толкова от притеснение за здравето на Хенри, колкото за да разбере дали двамата с Мелани поддържат връзка. Очакваше, че ще са говорили по телефона след срещата с Максуел, но въпреки това му стана неприятно, когато тя отговори, че са се чули и той е по-добре и утре ще си е вкъщи. Тя говореше доста загрижено за него и той с прикрито раздразнение я попита:

- Има ли нещо между вас двамата? – многозначителното „нещо” подразни Мелани и тя ясно му го показа с тона си:

- Между нас може да има много неща, но нито едно от тях не Ви засяга, Томас!

- Но защо се разсърдихте така? Исках просто да знам дали не сте...ангажирана... – нарочно не се доизказа. Томас обичаше тези игрички на психологическо надмощие. Обичаше да залага дребни, ситни кукички, единствената стръв на които бе една недомлъвка, която жената отсреща тълкуваше според собствените си скрити мисли. Реакцията й му даваше възможност да сложи следваща кукичка или да забие тази по-дълбоко. Но днес Мелани беше изпаднала в настроение, което я правеше малко рязка и много директна... от сутринта й тръгна така и не я беше грижа за игричките и кукичките на Томас Кинг. Тя не обичаше недомлъвките, затова каза:

- Да сложим картите на масата, Томас! Какво желаете?

- Теб, Мелани. От самото начало. – отговорът му, също толкова директен като въпроса, прозвуча така бързо, че Томас се учуди на себе си. Въпреки, че очакваше отговор със същото значение, тя потръпна. Директността, слагането на картите на масата, което бе изискала й се стори прекалено рязко. Прииска й се да стане  и да си тръгне, да зареже на масата този надменно-самоуверен мъж. Сякаш предугадил намерението й, Томас я хвана за ръката и силно, предупредително я стисна. Гледаше я право в лицето, не беше сигурен какво какво точно да очаква, нищо до тук не се развиваше според очакванията му и предварителните му нагласи...Но това именно правеше интересно прелъстяването на Мелани Хънт. Тя отказваше да се впише във всяка рамка, която той се опитваше да очертае около нея. Тъкмо щом му се стореше, че е налучкал подходящия силует, тя променяше настроението си, реакцията си и го оставяше в недоумение. И сега така – подготвен за тънки, психологически атаки, целящи да я предразположат, да я примамят – той излезе от прикритието си и с един-единствен изстрел приключи всичко. Тя гледаше някъде встрани, но той усещаше, че ако бе хванал ръката й секунда по-късно, вместо длан, щеше да хване юмрук. Чувстваше я как, уж привидно спокойна, се опитва да отскубне ръката си от хватката му. Най-после тя го погледна. Очакваше да прочете в погледа й ярост, така упорито дърпаше ръката си, но... там имаше само разочарование, огорчение, може би... Продължи да стиска ръката й, даже усили леко натиска, съвсем леко, колкото да й покаже, че няма да я пусне.

- Извини ме, нямах намерение да го кажа така грубо! – смирението не му подхождаше – Поддадох се на предизвикателството ти!

Сега вече освен огорчението, в погледа й блесна гняв:

- Искаш да кажеш, че се държа предизвикателно? – гневът сякаш опъваше невидима тетива и думите излитаха като стрели, насочени право към него. Той побърза да уточни:

- Искам да кажа, че ме предизвика да бъда директен – следеше реакциите й като хищник плячката си, стори му се, че играта се обръща. Сега вместо да бъде обвиняем, щеше да я накара да се чувства отговорна за думите му. Тя отново не се вписа в очакванията му:

- Да сложим картите на масата означава да играем открито и честно, а не да бъдем груби!

- Така е и вече се извиних... Но играя открито! Сложих на масата всичките си карти – сега вече си наложи да звучи смирено – Няма да се извинявам за чувството си!

- Какво чувство? Желанието да притежаваш някого...

- ... е чувство, но аз не говорех за това чувство – гласът на Томас отново завибрира и на Мелани й стана горещо. Отново се опита да издърпа ръката си, той не я пусна. – Не зная как да го обясня... без да се разгневиш...

Беше започнал да масажира дланта й, отначало толкова леко, че тя дори не усети, но после натискът на пръстите му се усили и скоро по ръката й потече ток, който й пречеше да мисли... и да говори. Задъха се, какво правеше той? Галеше я! Обхвана я паника, че ще загуби контрол над себе си. Най-после успя да отскубне ръката си и това донякъде й възвърна спокойствието. Дотолкова, че да проговори и гласът й да не трепери:

- Пробвай... – и, забелязала самодоволната усмивка на Томас, добави – да обясниш. Обещавам да не се ядосвам!

Той като че ли нямаше намерение да говори, само я гледаше. Постепенно усмивката му изчезна и лицето му придоби някакъв неразгадаем за нея израз, смущаващ и малко плашещ. Трябваше да намери начин да си тръгне по най-бързия начин!