От няколко дни Методи Рачков като че живееше нов живот. И боица по лицето доби, и искрици в очите се появиха, че и гримаса, подобна на усмивка, започна да прави, нещо, което отдавна  сякаш бе изчезнало от битието му. Труден, много труден път извървя той за тия 72  години, но напук на всичко оцеля. Неслучайно в село го познаваха като Мето Шилото. Преживял "победата на социализма над капитализма",  живял в  "развитото социалистическо общество",  доживял и краха на комунизма,  че дочакал дори "демокрацията", Мето беше насъбрал горчилка в душата си за пет поколения. Но никога не беше се оплаквал от нещо. Сам си пробиваше път в живота във всеки един преживян обществен строй. Беше точно като шило. Но последните няколко години волята му за борба беше отстъпила място на безразличието. Причини - колкото щеш. Лични, семейни, обществени, но когато на човека - борец за идеали се прекърши волята за борба, той се чувства изоставен дори и от Господ. Но Господ не забравя усърдието в живота. И ето че това лято в дома на Методи животът сякаш се възраждаше. Дъщеря му, която отдавна беше напуснала бащината къща, разведена повече от година, бе принудена да замине на работа в чужбина. Така че нейният четиригодишен син нямаше друга алтернатива, освен да отиде на село при баба си и дядо си, поне временно. И така, Методи почувства с нова сила живота. Внук! Негов внук! Негова кръв! Гордост, любов, щастие, отговорност, припряност - всички тия и подобни чувства бяха обзели отчаяния до преди десетина дни старец. И той отново стана Мето Шилото!
  Излизаше всеки ден с Мимо, минаваше гордо през мегдана, където на пейката, пред хоремага, с идиличното име "Селска мъка" седяха редовните посетители, в очакване на някоя нова клюка.
  И тоя ден беше един от щастливите за Методи. Баба Гана облече внучето, обу му сандалките, каза му поучително: "Да слушаш дядо си, Людмилчо!" и ги изпрати до портата. Там се сети нещо и се провикна:
  -Метоо, да изпишкаш детето да не се напика! - и се затътри към кухнята, да приготвя обяда.
  Мето и Мимо вървяха наперени един до друг. Малкият гледаше да не изостава, а дядо му го поглеждаше с крайчеца на окото, готов всеки момент да го подхване, ако се спъне или го изплаши някое махленско куче. Но не му предлагаше да го хване за ръка и така Мимко се чувстваше като истински мъж. Минавайки покрай "Селска мъка", от пейката се чуха закачки:
  -Ей, ето го бе! Ето го Мето с мънинкото Шилце!
  -Айде бе, Шило, няма ли да черпиш за внука бе! - обади се друг.
  -Да не си ми орал на нивата бе, безделник такъв, та да те черпя! - подхвърли Мето, като умишлено скри усмивката, която напираше отвътре.
  -Оставете го Мето! Той е забравил да пие, тоя пуяк! - добави трети.
Методи се спря и без да се обръща, подхвърли:
  -Абе, Горан акордеониста жив ли е, тоя ахмак?
  -Що бе, жив е!
  -Довечера го поканете и кръчмата ще работи за моя сметка. Ще видим кой забравил да пие, кой забравил да мези! - и продължи с малкия към реката.
  Животът отново бе добил смисъл за Методи, но сега имаше и нови предизвикателства - трябваше да търси отговори на непрестанните въпроси, сипещи се към него от малкия Мимко. Тоя ден Мимо си беше харесал темата "Любов" и питаше ли питаше.
  -Дядо, а какво е любов?
  -Любовта, дядовото, е едно от най-хубавите неща в живота! Тя е самият живот. Без любов няма и живот!
  -Дядо, а какво може любовта?
  -Всичко, дядовото, всичко! С любов можеш да постигнеш всичко!
  -Дядо, а любовта има ли вкус!
  -Амии... има чедо. Може и да е много сладка, а понякога може и да горчи. Има, има!
  -Ами, дядо бе, любовта може ли да гъделичка?
  -Ех, синко, тя може и да гъделичка, може и шамар да удря, може и да боли... - за миг Мето се отнесе някъде назад в годините, но детският глас го върна и той се сети за поръката на баба Гана.
  -Я, мойто момче, да се изпишкаш, че да не намокрим гащите!
  -Ее, дядо, не ща сега! Кажи ми пак за любовта!
Мето усети, че ще има проблем с пустото пикаене и реши да действа по друг начин.
  -Аз отивам до брега да се изпишкам, а ти ме чакай тук, като не ти се пишка.
Номерът подейства. Малкият застана до дядо си, бръкна в гащите и припика с удоволствие реката. Дядо му имитираше, че си оправя панталоните, но Мимо беше видял, че дядо още не се е изпишкал.
  -Хайде бе, дядо, аз съм готов, а ти още се мотаеш!
  -Ми то, дядовото, баба ти като прибере нещо, иди че го намери после! - изкиска се самодоволно Методи на собственото си остроумие.
   Така и днешният ден бе протекъл с пълна сила. Вечерта, когато Мимко заспа, Методи обу нови обуща, облече нова риза и отиде в "Селска мъка"...
   На другата сутрин Мимо се събуди от необичаен шум - нещо виеше и после в къщата на дядо му настана някаква суматоха. Погледна през прозореца и видя линейка, от която слезнаха мъж и жена, облечени в бели престилки. Те влязоха в стаята на дядо му. Методи трудно дишаше и баба Гана не можеше да го събуди. Това не се бе случвало никога досега. Винаги беше буден още в тъмни зори. Докторът приседна до него, извади слушалката, но веднага се отказа от преслушване. Диагнозата бе ясна - дядо Мето беше показал на всички, че не е забравил как се пие и как се мези и сега трябваше просто да премине тежкия махмурлук. Сестрата разбра ситуацията и попита:
  -Докторе, ами каква  диагноза да напишем, че... нали разбирате, да е по-правдоподобна?
  - Аз знам диагнозата! - чу се детски глас зад тях. Мимко беше дотичал до стаята на дядо си и бе чул всичко.
  -Ето, тук имаме колега - каза с усмивка докторът. - Кажете, колега, каква е диагнозата?
  -Дядо е болен от любов! Но ще оздравее, защото любовта може всичко!
  Тези думички стигнаха до сърцата на всички в стаята, а докторът погали рошавата главица на малкия и каза;
  -Не бях чувал по-точна диагноза досега! Сестра, пишете - болен от Любов!