Какво е Любовта

-        Какво е любовта? – попита хартиеният човек.

-        Любовта е да обичаш – отвърна теменужката.

-        А ти обичала ли си някога?

-        Разбира се – каза тя – обичам лъчите на слънцето, обичам водните капки, дъжда...

Тя не разбира, помисли си хартиеният човек. Все пак какво може да знае едно цвете за любовта...

И той продължи разходката си из слънчевата градина, питайки всички цветя „Какво е любовта?”

    Всяко цвете обичаше нещо. Маргаритката обичаше зората, Лалето – първите капчици роса, а розата обичаше залеза... Но те не разбираха. Продължавайки разходката си, хартиеният човек забеляза, че малко по малко тревата намаляваше, цветята оредяваха, а слънчевите лъчи ставаха по-бледи и по-бледи. Постепенно слънчевата градина се превърна в пустиня. Той вече беше решил да се връща, когато в един прашен ъгъл в края на градината забеляза малка топка плат. Приближи се и видя, че това всъщност е обгоряла малка парцалена кукла. Приближавайки се още, хартиеният човек видя някогашната ù красота, сега потънала в пепел и изгаряния.

-        Здравей. – промълви плахо той.

-        Здравей! – усмихна му се куклата. – Какво правиш тук? Отдавна не съм виждала живи същества... Дори мравките спряха да идват.

-        Ами аз... – запелтечи човекът.

-        Спокойно, нищо няма да ти направя – отново се усмихна куклата.

-        Разхождах се из слънчевата градина и без да искам се озовах тук.

Дали да питам и нея... мислеше си хартиеният човек. Но какво ли знае за любовта една кукла...

И все пак ще опитам...

-        Извинявай, може ли да те попитам нещо?

-        Разбира се.

-        Какво е любовта?

Изведнъж лицето на парцалената кукла помръкна.

-        Съжалявам, не исках...

-        Не, няма нищо. Ще ти кажа. Любовта е болка.

-        Болка? Но всички цветя досега ми казваха, че любовта е щастие, обич и...

-        Цветята не знаят нищо за любовта! – ядосано отвърна куклата – ако знаеха, ако имаха и бегла идея, че любовта не е само слънце и вода, сега нямаше да лежа в този прашен ъгъл, потънала в пепел!

-        А ти обичала ли си някога? – любопитен, попита хартиеният човек.

-        Не... аз не. Обичаше момичето, което някога ме стискаше в ръцете си. Бях ù подарена от родителите ù, когато стана на шест. Оттогава я гледах как расте, тя ми споделяше всичко, аз попивах сълзите ù, когато родителите ù се разделиха. Веднъж я слушах, когато говореше с най-добрата си приятелка. Изглеждаше толкова щастлива... „Влюбена съм, Маичке, обичам го!” „Не трябва да го обичаш. Той е женкар, ще се подиграе с теб, остави го. Послушай ме!” „И ти си като всички! Ревнуваш, че избра мен, а не теб! А мислех, че си ми приятелка!” „Но...” „Не искам да те слушам, върви си!” Моето момиче потъна в сълзи, убедена, че най-добрата ù приятелка я е предала. Скоро обаче дойде някакво момче. Тя го прегърна и му разказа как Мая я е предала. Той я успокои и излязоха. Бях разочарована от Мая. Няколко седмици момичето ми изглеждаше щастливо, макар и понякога нощем да плачеше за най-добрата си приятелка. Един ден тя се прибра разплакана. Заключи се и се сви в един ъгъл... Няколко дни не излизаше от стаята си, не ядеше, не спеше, само плачеше. Веднъж започна да пише. Гледах как сълзите ù капеха по белия лист: „Съжалявам, Маичке, беше права, не трябваше да се отнасям с теб така. Той ми разби сърцето, каза, че никога не е изпитвал нищо към мен, била съм просто поредната му играчка. Надявам се, че някога ще ми простиш за това, което направих и за това, което ще направя.” Тогава тя ме взе и без да каже нищо, ме хвърли в огъня. След известно време майка ù ме извади от огнището разплакана и изцапана с кръв. Тогава я видях, момичето, което така обичах, цялата в кръв лежеше на пода в банята. Майка ù, все още разплакана, ме хвърли в градината. Помолих цветята за помощ, разказах им всичко, но те не ми повярваха. Те бяха убедени, че любовта носи само щастие. Така се озовах тук. Обгорена и покрита с прах и пепел.

Хартиеният човек се замисли, изтри сълзите си и погледна куклата.

-        Аз ще остана с теб. Вярвам ти. Вече няма да бъдеш сама!

Парцалената кукла се усмихна тъжно и каза:

-        Недей. Моят живот отдавна свърши. Аз умрях там, в онази стая с моето момиче. Не пропилявай твоя в безцелно скитане. Намери своето обяснение на любовта!

-        Но нали каза, че любовта е болка?

-        Скъпо ми хартиено човече, любовта е болка, но е най-сладката болка. Цветята са донякъде прави... В любовта наистина има щастие, но то зависи само и единствено от теб... И човека до теб.

Хариеният човек пое замислено обратно към слънчевата градина, потресен от разказа на куклата... Какъв е смисъла да обичаш, щом боли? Продължаваше да се пита той. И тогава си спомни последните думи на куклата: „В любовта наистина има щастие, но то зависи само и единствено от теб... И човека до теб.” Той вдигна глава и продължи своята разходка, продължавайки да пита „Какво е любовта?” и продължавайки да търси своето обяснение на тази дума.